Определение № 972 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. С., Р. П. С. и Л. П. С. /наследници по закон на починалия в хода на производството ответник П. Л. С./, чрез адв. В. М., против решение № 1093 от 24.02.2025 г. по гр. д. № 13216/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20051521 от 03.08.2022 г. по гр. д. № 19153/2019 г. на Софийски районен съд с което:

• е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на П. Л. С., че О. Г. М. е собственик на 10 кв.м., представляващи част от поземлен имот с идентификатор *, съгласно КККР на [населено място], с площ по скица 494 кв.м., който имот съставлява УПИ *, от квартал *, по плана на [населено място],[жк]с площ по документи за собственост от 500 кв.м., които 10 кв.м. са разположени в северозападната част на УПИ * и П. Л. С. е осъден да предаде владението на описания имот;

• П. Л. С. е осъден на основание чл. 109 ЗС да премахне частта от изградената телена ограда по точки 16;А от комбинираната скица приложение № 1 към заключение на съдебно-техническа експертиза и частта от стълбищната площадка/тераса, преустроена във входно антре по точки 15;16 от комбинираната скица- приложение № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза, навлизащи в имот с идентификатор ***;

-П. Л. С. е осъден да заплати на О. Г. М. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 2168,33 лв., представляваща обезщетение за периода от 01.04.2014 г. до 01.04.2019 г. за ползване без правно основание на описаните по- горе 10 кв.м., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.04.2019 г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Редовна ли е исковата молба за защита на реална част от недвижим имот, без да са посочени ясно и конкретно границите на тази част? Поддържа се противоречие с решение № 75 от 16.07.2015 г. по гр. д. № 6599/2014 г. на ВКС, I г. о. и решение № 201/08.11.2016 г. гр. д. № 2212/2016 г. на ВКС, I г. о.

2. Как се разпределя доказателствената тежест между страните в производството по чл. 108 ЗС? Какви са кумулативните предпоставки за основателността на иск по чл. 108 ЗС? Сочи се противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 152/13.09.2011 г. на II т.о. на ВКС по търг. д. № 950/2009 г.

Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК с твърдения за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд при произнасянето му по въпроса дали е допустимо имотната граница между имоти да не преминава по калканната стена на сградите, построени в тях, както и по въпроса от кой момент е започнала да тече придобиваната давност за процесната реална част от недвижим имот.

От ответника по жалбата О. Г. М., чрез адв.И. С., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Въззивният съд, преди да се произнесе по съществото на правния спор, е разгледал въведените с въззивната жалба доводи за нередовност на исковата молба, като ги е счел за неоснователни. Изложени са мотиви, че с разпореждане от 19.08.2019 г. първоинстанционният съд е дал указания за конкретизиране на исковата молба, като с молба от 12.09.2019 г. ищцата е уточнила петитума на исковете, посочвайки местонахождението и границите на процесните 10 кв.м., поради което и в съответствие с чл. 101, ал. 2 ГПК, исковата молба следва да се счита за редовна от момента на подаването й.

За да потвърди обжалваното пред него решение, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като се е произнесъл по доводите, наведени във въззивната жалба.

Въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. Посочил е, че по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание, което доказване следва да бъде пълно и главно.

Въззивният съд е приел, че въз основа на нотариален акт за дарение на недвижим имот от 10.06.1997 г. и решение № II - 54 - 86 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 31209/2207 г. на СРС ищцата О. М. се легитимира като собственик на УПИ *, кв. *по плана на [населено място], кв. Д., с площ от 500 кв.м., идентичен с ПИ ***.

Посочено е че с влязлото в сила решение № II - 54 - 86/29.05.2012 г., постановено по гр. д. №31209/2007 г. на СРС, на основание чл. 292 ГПК (отм.) в дял на О. М. е поставен УПИ *, кв. *по плана на [населено място], с площ от 500 кв.м., обособен съгласно ИПРЗ, с идентификатор *, представляващ част от допуснатия до делба стар УПИ *, *, кв. *. Със същото решение в дял на Столична община е поставен УПИ *, кв. *по плана на [населено място], с площ от 500 кв.м., с идентификатор *, представляващ част от допуснатия до делба стар УПИ *, *, кв. *.

Ответникът П. С. е собственик на УПИ *, от квартал *, по плана на [населено място], кв. Д., с площ от 500 кв.м., заедно с изградената в него сграда. Правата на ответника произтичат от договор за отстъпване на право на строеж върху държавна земя от 26.08.1967 г., договор за доброволна делба на съсобствена новопостроена сграда от 12.05.1971 г. и договор за продажба от 07.11.2019 г., сключен със Столична община, с който Столична община му е продала поземлен имот с идент. № ***с площ от 492 кв.м.

Прието е за установено въз основа заключенията на съдебно-техническите експертизи, че границите по плана за регулация за УПИ * и УПИ *от кв. *са отразени по кадастралната карта и са идентични съответно с ПИ *и *. Границата по кадастралната карта между двата имота е по точки 15;16;17;18;19;20 от комбинираната скица на л. 140 от делото пред СРС и по точки 15 и 16 пресича входната площадка (остъклена) и стълби на ответника. Съществуващата ограда е изградена съгласно кадастралния план, действал до одобрение на кадастралната карта, като по този начин тя навлиза в имот с идент. * с 10,2 кв.м., заключени между точки 15;16;1;А; 15.

При така приетото за установено въззивният съд е приел, че е доказано по делото, че ищцата е собственик на процесните 10 кв.м. Посочил е, че границата между имотите на страните преминава по точки 15;16;17;18;19; 20 по комбинираната скица и следователно процесният участък, обозначен по точки 15;16;1 ;А; 15, с площ от 10, 2 кв.м., е част от имота на ищцата.

За неоснователно е счетено наведеното от ответника възражение за придобиване по давност на спорните 10 кв.м. Изложени са мотиви, че до сключването на договора за продажба със Столична община от 07.11.2019 г., ответникът е упражнявал фактическа власт върху УПИ *** по силата на учреденото право на строеж и доколкото това е било необходимо с оглед на ползването на изградената сграда, същият е бил държател на имота. Упражняваната фактическа власт върху изградената сграда от праводателите на ищеца е била с оглед на учреденото в тяхна полза право на строеж, поради което за периода до 07.11.2019 г. те са били държатели по отношение на процесният имот, в който се е намирала изградената сграда. На още по-голямо основание същите следва да се считат за държатели и по отношение на процесните 10 кв.м., принадлежащи на ищцата, доколкото по делото не се установи извършена промяна на намерението, доведена до знанието на действителния собственик на процесния участък в лицето на праводателите на ищцата, респективно на ищцата.

За обоснован е счетен изводът на СРС, че най-ранният момент, от който ответникът е могъл да започне да упражнява фактическа власт върху процесните 10 кв.м. е влизането в сила на решението, с което е допусната делба на УПИ *** - 10.07.2012 г. С оглед на обстоятелството, че ответникът е бил поканен с нотариална покана на 11.04.2017 г. да върне на ищцата процесните 10 кв.м., то придобивната давност е била прекъсната и към момента на предявяване на иска - 02.04.2019 г., не е изтекла предвидената в закона 10-годишна придобивна давност.

По довода във въззивната жалба, че част от сградата на ищцата попада в имота на ответника, въззивният съд е изложил мотиви, че предмет на спора са процесните 10 кв.м., а за ответника съществува правната възможност да предяви за защита в отделен исков процес притежаваните от него права, извън процесните 10 кв.м., в случай, че счита, че са накърнени.

Предвид липсата на спор, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесните 10 кв.м., въззивният съд е направил извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС и в осъдителната му част.

Искът по чл. 109 ЗС също е счетен за основателен от въззивния съд. Изложени са мотиви, че по делото не е спорно упражняването на фактическа власт върху процесния участък от ответника, като от събраните доказателства се установява, че в този участък попада част от терасата на изградената от ответника сграда, обозначена по точка 15 и 16 от комбинирана скица приложение № 1 към заключението, както и оградата по точки А и 16, поради което и именно в тази си част същите следва да бъдат премахнати.

По иска по чл. 59 ЗЗД е прието, че отговорността на неоснователно обогатилия се да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ответника са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, която би получил за спорния период. Въз основа заключението на съдебно-оценителната експертиза, е прието, че обезщетението за неоснователно ползване на процесните 10 кв.в. за спорния период е в размер на 2168, 33 лв., за която сума искът е основателен.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен от касаторите въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, според която посочването на границите на реална част от имот, за защита на която се предявява иск, е предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск. Предпоставката е положителна, поради което липсата й означава, че правото на иск не е надлежно упражнено. Това означава, че исковата молба е нередовна. Съгласно чл. 129 ГПК съдът не следва да разглежда нередовна искова молба, а да даде указания на ищеца да отстрани нередовностите, след което съдът процедира според това дали нередовностите са отстранени. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика, като е приел, че исковата молба е била нередовна – не е била конкретизирана спорната реална част от недвижимия имот, която нередовност е отстранена от ищеца в дадения срок.

Доколкото поставеният въпрос е свързан и с основанието по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, то следва да се посочи, че според практиката на ВКС, когато искът е предявен за реална част от имот, то не винаги е възможно да бъдат описани границите на спорната част и в такъв случай е допустимо индивидуализацията да бъде направена от ищеца с препращане към скици на имота, където е очертана спорната част. Т.е. за да се приеме, че исковата молба е редовна е достатъчно да съществува яснота за коя част от имота е налице спор, а детайлното отграничаване на тази спорна част може да бъде извършено и в хода на производството чрез изготвяне на скица от вещо лице. В случая в поправената искова молба, подадена с молбата от 12.09.2019г., е посочено, че се касае за 10 кв.м., разположени в северозападната част на УПИ ***, с описани в молбата граници, т.е. в достатъчна степен е внесена яснота за спорната част от недвижим имот, за която е предявен искът, която част е детайлно обозначена в скицата към приетата по делото съдебно- техническа експертиза, към която съдът е препратил. Следователно съдът е бил сезиран с редовна искова молба, по която се е произнесъл и въззивното решение не е недопустимо.

По втория въпрос също не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, посочена от касатора - решение № 152/13.09.2011 г. на II т.о. на ВКС по търг. д. № 950/2009 г. В последното е прието, че за да се уважи ревандикацията на определена вещ или имот, в производството по чл. 108 ЗС е необходимо да се установи по безспорен начин, че ищецът е собственик на спорната вещ /имот/, че ответникът го владее и че това владение е без основание. Доказателствената тежест за тези предпоставки се разпределя между насрещните страни в процеса като ищецът следва да докаже правото си на собственост и фактът на владение от страна на ответника, а последният следва да докаже основанието си да упражнява фактическа власт върху вещта. В тази връзка ищецът не е длъжен да доказва по какъв начин и защо ответникът е установил владението или държането върху вещта. В случай, че оспорва активната легитимация на ищеца и се опитва да установи основанието за своето владение или държане, ответникът трябва да формулира възражение и да го подкрепи с доказателства.

Приетото от въззивния съд в обжалваното решение е именно в този смисъл, както относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, така и досежно разпределението на доказателествената тежест. Искът е уважен с мотиви, че ищецът е доказал правото си на собственост върху спорната част от недвижимия имот, която се владее от ответната страна без основание. Касаторът е обосновал въпроса си с твърдения, че ищцовата страна не е доказала правата си върху спорната част от недвижимия имот, което съставлява оплакване за неправилност на изводите на съда и произнасянето по него предполага анализ на събраните доказателства и формиране на извод относно правилността на извода на въззивния съд за основателност на иска по чл. 108 ЗС, каквато проверка не се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК с твърдения за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд при произнасянето му по въпроса дали е допустимо имотната граница между имоти да не преминава по калканната стена на сградите, построени в тях, както и по въпроса от кой момент е започнала да тече придобиваната давност за процесната реална част от недвижим имот.

За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, не е приложена несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въпросът дали е допустимо имотната граница между имоти да не преминава по калканната стена на сградите, построени в тях, не е включен в предмета на спора, разгледан от въззивния съд. Изводите на въззивния съд, касаещи сградата на ищцата, са за факти, неотносими към настоящия спор, което е разяснено и в обжалваното решение. Не са очевидно неправилни и изводите на въззивния съд и относно началния момент, от който е могла да започне да тече придобивна давност. Въззивният съд се е обосновал, посочвайки какви са установените по делото обстоятелства и съответно въз основа на тях е направил решаващия си извод, че ответникът не е бил владелец, а държател на имота, във връзка с който извод правен въпрос не е поставен.

В допълнение въззивният съд е споделил и изводите на първоинстанционния съд, че давност е могла да започне от момента, в който в хода на делбеното производство, страна по което е била Столична община / праводател на ответната страна/, от допуснатия до делба УПИ са обособени два самостоятелни УПИ, но от този момент до датата на предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се според чл. 79, ал.1 ЗС десетгодишен срок. Несъгласието на касаторите с тези изводи на въззивния съд касае правилността на обжалваното решение, но не сочи на очевидна неправилност на същото като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. Следва да се посочи още, че приетото от кой момент е могла да започне да тече придобивна давност, е без значение за крайния изход от спора при категоричния извод, че ответникът е бил държател, а не владелец на имота.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно - същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

При този изход на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1 533,88 евро.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение