Определение № 499 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2041/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев инс „ АД- [населено място], срещу решение №210 от 23.05.2024г. по гр.д.151/24г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба-С. С. О., чрез пълномощника си - адв. Р. М. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима: С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. К. М. е поддържал основание по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставени са въпросите -1/“След като разпоредбата на чл.212 КТ се прилага само за неуредените в КТ въпроси по имуществената отговорност на предприятие за причиняване увреждане на здравето на работник се прилага гражданския закон, а за уредените в чл.200-202 КТ не се прилага ЗЗД, то при наличие на предпоставки за прилагане на чл.200-202 КТ ангажира ли се отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“по претенции отправени към него?“, 2/“При наличие на трудова злополука правото на пострадалия работник за претърпените от това неимуществени вреди подлежат ли на уреждане по реда на чл.200 КТ и по отношение на тях приложими ли са тези на гражданския закон т.е. тези на чл.45-54 ЗЗД?.“ 3/“Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за приложимостта на чл.45-54 от ЗЗД предвид правоизключващата я специална отговорност по чл.200 КТ въведено за пръв път във въззивното производство?“ и 4 / „ Допустимо ли е въззивният съд да постанови такова решение като приложи разпоредбите на чл.45-54 ЗЗД при положение, че е приложима правоизключващата ги специална отговорност по чл.200 КТ?“ Касаторът е сочил противоречие с определение по чл.288 ГПК на ВКС, І т.о. и ТР №45/19.04.90г. на Г ОСГК на ВС. Възпроизведен е и текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените от касатора въпроси- с еднакво съдържание и насоченост- не са релевантни, тъй като липсва обоснована свързаност с решаващите мотиви на въззивния съд, който не е изключил възможността работодателят да обезщетява работника при констатирана трудова злополука, а е приел, че реализирането на тази отговорност не е свързано с отговорността на застрахователя на деликвента за причинения деликт. Още повече, че съдът с правни аргументи е обсъдил доводите на страната, в каквато връзка е приел, че отговорността на работодателя е различна от търсената по делото и самостоятелна отговорност, като той не може да реализира тази отговорност по реда на чл.45 ЗЗД, а следва да я осъществи по чл.200 КТ. Обсъдено е и посоченото от касатора ТР№45/90г. на ОСГК на ВС. Изрично е мотивирано и това, че отговорността на деликвента и неговия застраховател е различна отговорност, като всяко от задължените лица следва да носи своята уредена специална отговорност, а ако един от тях е заплатил част от вредите, то тези суми се приспадат от обезщетението- предмет на възмездяване от друго задължено лице. В този смисъл е и константната практика на ВКС – съобразена и цитирана от състава. С оглед тези правни изводи липсва адекватно поставен въпрос, свързан с тях. Но дори,обаче, от тези въпроси да бъде изведен релевантен, страната не защитава довод за наличие на допълнителен критерий – необходима предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Цитираната практика- ТР ОСГК №45/90г. е в съответствие, а не в противоречие с приетото в съдебния акт, а и въззивният съд я е съобразил изрично. Цитираното определение, освен че третира различна хипотеза е и такова по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване. Т.е. същото не съставлява практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Възпроизвеждането на текста на нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не обосновава извод за наличие на основанието, тъй като страната не е посочила нито един довод, съобразно разяснената му дефинитивност с т.4 на ТР ОСГТК № 1 /09г. Същото се отнася и до с нищо неподкрепеното разбиране, че била налице и „очевидна неправилност“, по която липсват каквито и да било доводи. Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 и 2 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора на ответницата по касация се дължат разноски. Адв. Р. М. е представила договор с О., съгласно който пред ВКС същата е била представлявана по реда на чл.38,ал.2 ЗА. Следователно, в полза на пълномощника следва да бъде присъдено възнаграждение, определено съобразно фактическата и правна сложност на делото, положените процесуални усилия за защита и участие на адвоката в производството пред ВКС и минималните нива на възнаграждение съобразно Наредба № 1 /04г. в размер на 1500лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение