Определение № 381 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6200/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 91576 от 25.07.2014 г. на В. Л. П., представляван от адвокат Ц. П. от САК срещу въззивно решение № 4383 от 16.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 5622/2014 г. на СГС, ГО, ІІІ „б” състав. С касационната жалба се поддържа, че в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилно решение - в нарушение на материалния закон и необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с довод, че въпросът „Пречи ли ползващият съсобственик, когато в писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС не е отправено искане другият съсобственик да си служи с вещта, а единствено е претендирано обезщетение и необходимо ли е изрично такова искане?” е обусловил изводите на въззивния съд, разрешен е от двете инстанции в противоречие с практиката на ВКС (ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК) и е от значение за точно прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация М. Л. В. чрез адвокат И. М. от САК, с който се поддържат доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима от гледна точка спазване на срока по чл. 283 ГПК, както и с оглед изискването за наличие на цена на иска по гражданското дело над 5 000 лв. при цена на обуславящия иск в размер на 6 489,50 лева. С посоченото решение, Софийски градски съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № I-34-283 от 20.01.2014 г. по гр.д.№ 15049/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав в частта, с която В. Л. П. е осъден да заплати на М. Л. В. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата 6 489,50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот – апартамент с адрес С., [улица], [жилищен адрес] за периода 01.02.2009 г. – 01.03.2012 г., както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 107,70 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 01.02.2009 г. – 01.03.2012 г. Въззивният съд е изменил решението на СРС в частта за разноските. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав по чл. 31, ал. 2 ЗС, включително надлежно писмено поискване от страна на лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Съдът не е споделил тезата на касатора, че в случая отсъства писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, доколкото отправената от съсобственицата М. Л. В. през 2003 г. нотариална покана изобщо не съдържа конкретно искане да си служи с вещта съобразно правата си в съсобствеността, а се свежда единствено до претенция за заплащането на обезщетение. Изложеното обуславя извод, че формулирания от касатора правен въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд. По този въпрос съдебната практика (включително задължителната) е била противоречива, но (видно и от мотивите, изложени в т. ІІ.2. от ТР № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК) противоречието е отстранено с постановяването на ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК. С него е прието, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. От момента на получаването му ползващият съсобственик дължи обезщетение, както и изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Налага се извода, че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е необходимо тази воля да бъде заявявана пред ползващия съсобственик. Именно в горния смисъл се е произнесъл въззивния съд в отговор на довода във въззивната жалба, касаещ надлежното съдържание на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ето защо ВКС в настоящия състав приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (предвид наличието на уеднаквена задължителна практика по обуславящия въпрос), така и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (тъй като изводите на инстанциите по съществото на спора по обуславящия правен въпрос са в съответствие с уеднаквената задължителна практика по него). По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия