Определение № 1091 от 26.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2435/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Ч., чрез пълномощника му адв. Н. К. от АК-Стара Загора против решение № 382 от 25.07.2022 г., пост. по т.д.№ 347/22 г., на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено като неправилно първоинстанционното решение от 29.12.2021 г. по т.д. № 122 от 2020 г. по описа на Старозагорския окръжен съд по иска с правно основание чл. 432 от КЗ, за разликата над 20 818.40 лв. до 35 023 лв., представляваща обезщетение за претърпени от касатора неимуществени и имуществени вреди и искът е отхвърлен за тази сума.

В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон при разрешаване на въпроси от значение за изхода на делото, което е довело до неправилно определяне степента на съпричиняване в изключително висок обем. Изложено е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил сериозността на полученото от пострадалия в резултат на произшествието травматично увреждане на коляното, довело до постоянна хлабина и неустойчивост на крака, продължителния период, през който той е търпял и продължава да търпи болки и страдания, негативната промяна в неговия професионален и социален живот. Посочено е, че пострадалият и в бъдеще ще има развитие на заболяване на опорно двигателния апарат - артроза и на двете коленни стави на левия и десния крак, поради наличието на предходно диагностицирано заболяване - коксартроза в последна четвърта степен с инвалидност над 71%, което е задълбочено от увреждането, причинено при пътнотранспортното произшествие. Наведен е довод, че въззивният съд не е взел предвид и възрастта на пострадалия от 61 години, липсата на низходящи роднини и обстоятелството, че той сам полага грижи за майка си, която е единствения му жив близък роднина. Въззивното решение е оспорено и в частта, в която с позоваване на чл. 81, т. 3 от ЗДвП, във връзка с чл. 51, ал. 2 от ЗЗД съдът е приел наличието на съпричиняване, с довода, че той не е съобразил, че поведението на касатора е в съответствие с нормата на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, която задължава водача на велосипед да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Поддържа се, че забраната по чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП се отнася само за преминаване на велосипедиста до друго движещо се превозно средство и не е приложим към процесния случай, при който автомобилът, с който е причинено увреждането, е спрял. Наведен е довод, че въззивният съд не е съобразил, че мястото на предизвикване на произшествието е основната и една от най- натоварените улици в [населено място], с непрекъснат трафик, което налага спазването на правилото на чл. 80, т. 2 от ЗДвП за движение възможно най-близо до дясната граница на платното, а не на забраната по чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП. Жалбоподателят счита, че несъобразяването на тази норма нарушава принципа за определяне приноса на пострадалия за настъпване на вредите чрез сравняване на действията и бездействията му с поведението на останалите участници в пътнотранспортното произшествие и другите обстоятелства, свързани с него.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, е обоснован със следните въпроси:

1. Относно критериите за прилагане принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ;

2. При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента с това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?;

3. При наличие на две взаимно изключващи се правни норми, които указват правомерно поведение от велосипедиста, необходимо ли е решаващият съд да вземе предвид, че правомерно поведение от страна на велосипедиста е това, което в равна степен го защитава от нараняване или смърт при движение в условия на интензивен трафик, без да е налице негова възможност да реагира на маневрите на по-бързо движещите и с многократно по-голяма маса моторни превозни средства?“.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“АД оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В отговора, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт Г., е изразено становище за липсата на твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика на ВС или на ВКС. Поддържа се, че посочените от касатора решения на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК засягат телесни увреди и клинични състояния с различен морфологичен характер, които са много по-тежки от причинените на жалбоподателя такива, както и различни механизми на настъпване на произшествието.

Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено настъпването и механизмът на причиняване на процесното пътнотранспортно произшествие на 7.07.2017 г., в [населено място], където в северната пътна лента на северното платно на [улица]е бил спрян за престой с предната, насочена на запад част л. а. „Дачия Сандеро“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от В. Н. В., като в същото време, в посока от изток на запад се е движел управляваният от Ж. Ч. велосипед. Увреждането е причинено вследствие отваряне на предната лява врата от водача на лекия автомобил. От приетото в първоинстанционно производство заключение на комплексната експертиза е установено, че в момента на удара велосипедът е бил на разстояние около 0,50 м. вляво от лявата част на автомобила, а най-дясната част на кормилото е била на около 0,20 м. от моторното превозно средство. В резултат на удара велосипедистът е загубил устойчивост, изместил се е напред и наляво спрямо посоката си на движение и е паднал заедно с велосипеда върху пътната настилка, като е получил травматични увреждания на левия крак в областта на коляното. Установено е също, че вследствие на удара касаторът е получил контузия и охлузване на кожата на лявото коляно, частично разкъсване на предна кръстна връзка със запазени повече от 50% от дебелината, частично разкъсване на медиална колатерална връзка, лезия в средна-задна трета на медиалния мениск на ляво коляно, като при консервативно лечение периодът на възстановяване е около 4-5 месеца. Експертизата е установила наличието на остатъчен халтавитет на коляното „в предно-заден аспект“, при слабо изразен болков синдром в колянната област, който в бъдеще може да доведе до износване на хрущяла в колянната става и развитие на артрозна болест, както и дегенеративно заболяване - двустранна коксартроза, като възникването на тези дегенеративни изменения на двете тазобедрени стави, по сведения на самия ищец, предхождат с няколко години предизвикването на процесното пътнотранспортно произшествие. Безспорно е между страните по делото, че към датата на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие гражданската отговорност на водача на автомобила е била застрахована от ЗК „Лев Инс“АД по договор за задължителна застраховка, сключен със застрахователна полица № 22117000498702, откъдето произтича и легитимацията на застрахователното дружество по предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. При горните данни, въззивният съд е намерил за необоснован размерът на присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за неимуществени вреди от 34 000 лв., като завишен и несъответстващ на действителния вид и обем на понесените от ищеца болки и страдания. Приел е, че справедливият размер на обезщетение възлиза на 25 000 лв., като е обосновал становището си с липсата на доказателства за твърденията на ищеца, че в резултат на увреждането дълго време не е могъл да се придвижва самостоятелно, без чужда помощ и не е бил в състояние да полага грижи за болната си майка, като се е позовал на показанията на разпитания по делото свидетел, който е удостоверил, че този период е продължил две седмици; намерил е за недоказано и твърдението, че над една година ищецът не е могъл да води типичния за възрастта си социален живот, което се е отразило негативно на социалните му контакти и психично състояние. Взел е предвид продължителността на оздравителния период – около 6 мес., през който болките постепенно са отзвучали, след което е настъпило пълно възстановяване, с изключение на остатъчния халтавитет, а по отношение на хроничното заболяване „двустранна коксартроза“- че то не се намира в причинна връзка с увреждането, тъй като произтичащите от него дегенеративни изменения са възникнали преди него, поради което не следва да бъде съобразявано при определяне размера на обезщетението.

Намерил е за основателно направеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване размера на обезщетението, поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Позовал се е на заключението на комплексната експертиза в автотехническата щ част, според която безопасната странична дистанция, при която произшествието е могло да бъде избегнато, е 1 метър, така че ако вратата на автомобила се отвори да не съществува опасност за преминаващия до него велосипедист, докато в случая, той се е движел на 0.50 м. вляво от лявата му част, а най-дясната част на кормилото е била на около 0.20 м. от моторното превозно средство. Направил е извод, че съпричиняването на вредоносния резултат се състои в нарушаване на чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП и е изложил съображения, че в случая е неотносима нормата на чл. 80, ал. 2 от ЗДвП, която е приел, че урежда общо правило, приложимо само при движение по т. нар. „чист път“, но не и когато в дясната част на платното по посоката на движение е спряло друго моторно превозно средство, в която хипотеза е приложима разпоредбата на чл. 80, т. 3, предл. първо от ЗДвП, която задължава велосипедиста да не се движи в непосредствена близост да друго превозно средство.

При горните данни по допускането на касационно обжалване настоящият касационен състав намира следното:

Допускането на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е обусловено от наличието на общия селективен критерий за достъп до касация, дефинитивно очертан в т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС като материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на ре-шаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за до-пускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за се-лекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). В същия тълкувателен акт изрично е посочено, че съдът не може да извежда въпроса от оплакванията на касатора, нито да го формулира вместо него, поради което обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. В случая касаторът не е формулирал такъв въпрос, обусловил изхода на спора относно размера на обезщетението и разрешен в противоречие със задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се е ограничил с възпроизвеждане на оплакванията за неправилност на въззивното решение в тази част, поради несъобразяване на всички фактически обстоятелства, свързани с последиците от увреждането, част от които съдът е приел за неотносими към предмета на спора, а друга – за недоказани. Сам т по себе си общото оплакване, че размерът обезщетението не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, без да е формулиран такъв въпрос, не е от естество да обуслови допускане касационно обжалване, поради липсата на общия селективен критерий за достъп до касация.

Отговорът на втория въпрос, дали при определяне степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента с това на увредения, е еднозначно положителен, защото чрез възражението за съпричиняване делинквентът, респ. застрахователят упражнява преобразуващото си право да предизвика намаляване на определения от съда размер на обезщетението, с който е функционално свързан, поради което се определя като процент от него. В този смисъл е и задължителната практика на Върховния касационен съд обективирана в соченото от касатора ППВСРБ № 17 от 18.11.1963 г., в частност т. 7 от него, според която от значение за приноса на пострадалия е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина, поради което нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото лице не може да формира правновалидна воля, съответно, не може да действа виновно, напр. защото е малолетно. В сочената задължителна тълкувателна практика акцентът е върху наличието или липсата на вина на пострадалия, докато формулираният от касатора въпрос касае определяне обема на съпричиняването чрез съпоставяне поведението на пострадалия с това на делинквента, което съдът по необходимост извършва, за да достигне до извод за наличието на такова. В случая съдът не се отклонил от този фундаментален принцип като въз основа на изяснения от автотехническата експертиза механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие е съпоставил поведението на пострадалия с това на причинителя на увреждането, в частност посоката на движение на велосипедиста, разстоянието между управляваното от него двуколесно превозно средство и спрелия автомобил, липсата на данни за движение на друго превозно средство в лявата част на пътното платно, което да го е принудило да навлезе в зоната на опасна близост с него, е приел, че преценени по съвкупност тези обстоятелства не са годни да обосноват извод за обосновано очакване на увредения, че преминаването покрай него е безопасно. Съдът еднозначно е дефинирал приноса на пострадалия именно като неспазване на безопасна дистанция със спрелия автомобил, въз основа на обективни данни, установени от заключението на неоспорената експертиза от 0.50 м., респ. 0.30 м., вместо на безопасното разстояние от 1 м., т.е. по същество, за да определи степента на приноса на пострадалия в размер на 20%, съдът е съпоставил поведението на увреденото лице с това на делинквента, който е имал съответното техническо средство (огледало за обратно виждане) чрез което е могъл да констатира наличието на движещия се велосипед, преди да пристъпи към отваряне на вратата. Изводът на съда е формиран въз основа на наличието на причинна връзка между управлението на велосипеда в опасна близост със спрелия автомобил, а не върху вината на увредения велосипедист, доколкото самата норма на чл. 80, т. 3 от ЗДвП има предпазен характер по отношение на последния и цели избягване на произшествия, които той би могъл да избегне.

Ето защо, по този въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 290, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като изводът на въззивния съд за съпричиняване на увреждането, е основан именно на съпоставяне на поведението на участниците в пътнотранспортното произшествие и степенуване на приноса им за крайния неблагоприятен резултат, съобразно възложената от закона отговорност на всеки от тях.

Третият въпрос е основан на две твърдения, които според касатора не са били съобразени при формиране извода на въззивния съд относно съпричиняването на вредоносния резултат, а именно, 1) че ЗДвП съдържа две взаимно изключващи се правни норми - чл. 80, т. 2 и чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП, които регламентират правомерното поведение на велосипедиста и 2) от чисто фактически характер, а именно за наличието на интензивен трафик, при който той няма възможност да реагира на маневрите на по-бързо движещите и с многократно по-голяма маса моторни превозни средства. Поддържа се, че с оглед тези предпоставки поведението на пострадалия не се намира в причинна връзка с увреждането, независимо от констатациите на експертизата, а оттам – че не е налице и съпричиняване на вредоносния резултат.

Първата част на въпроса е свързана с инвокираното в касационната жалба оплакване, че забраната по чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП водачът на двуколесно пътно превозно средство да се движи в непосредствена близост до друго пътно превозно средство, се отнася само до случаите, когато последното се намира в движение, но не и когато е спряло. Този довод е основан както на тълкуване на цитираната забран във връзка с втората хипотеза на т. 3, установяваща забрана за водача на такова средство „да се държи за него“, което предполага, че то се намира в процес на движение, така и на т. 1 от с. член, която забранява успоредното му движение до друго двуколесно пътно превозно средство, т. е. когато и двете превозни средства се движат успоредно. Въззивният съд е основал извода си на тълкуване на нормата на чл. 81, т. 3, предл. първо per se, като е приел, че тя не съдържа такова ограничение и няма основание да се приеме, че тази забрана е неприложима при преминаване покрай спрели или паркирали пътно превозни средства, доколкото при наличие на спрял за престой автомобил винаги може да се очаква отваряне на врата и излизане на шофьора или на пътник от него. Преценил е, че движението на велосипеда на отстояние от 0.20 - 0.50 м от спрелия автомобил е такова в непосредствена близост до автомобила, откъдето е направил извод, че пострадалият е нарушил посочената законова норма. Въззивният съд е приел, че в случая е неотносима общата норма на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, предписваща задължение на велосипедиста да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, по съображения, че тя е приложима само когато велосипедистът се движи по т. нар. „чист път“, на който няма спряло пътно превозно средство. Изложил е аргумент, че спрелите превозни средства не образуват „друга дясна граница на платното“, за която да важи изискването на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, поради което при наличието на такива е приложима забраната на чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП, а именно водачите на двуколесни превозни средства да не се движат в непосредствена близост със спрели такива. Този въпрос касае съотношението между нормите на чл. 80, ал. 2 и чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП, по което въззивният съд се е произнесъл, като го е разрешил разграничавайки приложното им поле, поради което е обусловил изхода на спора, и съответно той удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той обаче не удовлетворява специалния селективен критерий за достъп до касация по т. 1 на с. чл., доколкото не е посочена задължителна или казуална практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която въззивният съд да го е разрешил. Не са изложени и съображения относими към специалната предпоставка на дуалистичното основание по ал. 1, т. 3 на чл. 280 от ГПК – значение на въпроса за точно прилагане на закона, както и за развитието на правото. Непосредствена близост, по смисъла на чл. 81, т. 3 от ЗДвП, в хипотезата на преминаване на водач на двуколесно пътно превозно средство, покрай спряло моторно превозно средство е такава, която не позволява безопасното отваряне на вратата на последното, ако в нарушение на чл. 95, ал. 1 от ЗДвП неговият водач или пътник неправилно прецени възможността за създаване на опасност за останалите участници в движението. Противно на твърдението на касатора цитираните норми са ясни и между тях не е налице противоречие, доколкото дясната граница на платното за движение, до която следва да се движи велосипедистът е определена от чл. 80, т. 2 от ЗДвП като възможно най-близка, което не само не изключва, но предполага задължение за съобразяване наличието на спряло в дясната част на платното моторно превозно средство и преценка на велосипедиста за спазване на безопасна дистанция при преминаване покрай него, предписана от чл. 81, т. 3 от ЗДвП. Това съответства на позитивната регламентация на задълженията на участниците в движението, основана на балансирано разпределение на задълженията им, съобразно вида на управляваното от тях преводно средство. Това следва и от тълкуване нормите на чл. 80, т. и на чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП във връзка с чл. 95, ал. 1 от ЗДвП.

Втората част на въпроса, кумулативно свързана с първата, е основана на твърдението за движение на велосипедиста по улица с интензивен трафик, при което той няма възможност да реагира на маневрите на по-бързо движещите и с многократно по-голяма маса моторни превозни средства, с оглед на което следва да се прецени спазването на нормите за безопасност, а оттам и наличието на съпричиняване на увреждането. В тази част той не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация, доколкото по делото липсват доказателства, пострадалият велосипедист да е бил принуден да премине в опасна близост до спрелия лек автомобил поради наличието на друго моторно превозно средство, движещо се успоредно с него, в нарушение на съответните правила на ЗДвП. Сам т по себе си, общото твърдение, че увреждащото пътнотранспортно произшествие е било предизвикано на една от най- натоварените улици в Стара Загора има оценъчен характер и не е от естество да изключи приноса на пострадалия, изводът за чието наличие се формира от анализа на конкретните обстоятелства, установени към момента на настъпването му, въз основа на събраните по делото доказателства. В тази част формулираният въпрос е свързан с преценката на събраните доказателства за механизма на осъществяване на произшествието, която според т. 1 на ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС е извън предметния обхват на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,