Определение № 2826 от 13.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1211/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД, [населено място], чрез ст. юрисконсулт Т. Х. - Т., срещу решение № 282/14.11.2025г., поправено с решение № 55/25.03.2026г., по възз.т.д.№ 369/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено решение № 206/19.05.2025г. по т.д.№ 90/2024г. на Окръжен съд - Варна в обжалваните части за отхвърляне на предявените против К. К. С., с обичайно местоживеене в Обединеното кралство, осъдителни искове за произтичащите от сключения между страните по делото договор за студентски кредит от 22.01.2015г. парични вземания за главница за разликата над 46 939.92лв. до предявения размер от 69 036.73лв. и за възнаградителна лихва за разликата над 8 137.79лв. до претендирания размер от 11 970.36лв.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по т.3 на чл. 281 ГПК. Касаторът оспорва извода за недействителност на договорната клауза за капитализиране на възнаградителната лихва за гратисния период по съображения, че не е налице анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, доколкото е налице добавяне към неизискуема главница на отложени/непросрочени, неизтекли лихви и клаузата е предвидена в Типовия договор и в специалния закон. Евентуално оспорва извода, че не е предявен самостоятелен иск за възнаградителната лихва за гратисния период и релевира оплакване, че не са изпълнени служебните правомощия за даване на указания за уточняване на петитума. По изложените подробни съображения искането е за отмяна на решението и за уважаване на исковете.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК преди всичко е въведено основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Поддържат се и основанията за допускане на касационно обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен ( ненастъпил платеж) към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието( обн. ДВ бр.33 от 30.04.2010г.) и сключен с банката-кредитор по реда на чл.7 от ЗКСД? Следва ли натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, да бъде отграничена и претендирана от кредитора-ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, за да дължи съдът произнасяне и за тази сума? По този въпрос е въведена допълнителната селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

2. Следва ли натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен по реда на Закона за крпедитиране на студенти и докторанти, да бъде отграничена и претендирана от кредитора- ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, за да дължи съдът произнасяне за тази сума?

3. В случай, че натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, не е отграничена и претендирана от кредитора-ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, следва ли въззивният съд да даде на ищеца указания за уточняване на петитума на исковата молба чрез разграничаване на претендираните суми в отделни петитуми за усвоената и неиздължена сума и за капитализираната през гратисния период възнаградителна лихва или следва директно да отхвърли претенцията за главница за размера над усвоената и неиздължена сума по кредита?

По втория и третия въпроси касаторът намира несъответствие на даденото разрешение с т.5 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК и ТР № 1/2001г. на ОСГК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност? Касаторът намира, че даденото разрешение е в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК.

Не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

Съставът на I ТО, след преценка на доводите и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано на 23.02.2024г. по предявените от „Банка ДСК“ АД осъдителни искове за парични вземания, произтичащи от сключения от страните по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти договор за потребителски кредит при общи условия от 22.01.2015г., в т.ч. за главница в размер на 69 036.73лв. и за възнаградителна лихва за периода 01.10.2021г.-22.02.2024г. в размер на 11 970.36лв. В исковата молба е обективирано изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на осн.чл.17.1. от ОУ към договора, поради неизпълнение на задължението за заплащане на 29 месечни вноски за периода 01.10.2021г.-01.12.2022г. в общ размер 23 241.85лв.

Исковата молба е връчена на ответницата на 18.11.2024г. на адрес в Обедненото кралство по реда на Конвенцията за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела, приета на 15.11.1965г. в Хага. Постъпил е на 05.12.2024г. по електронната поща на Окръжен съд - Варна писмен отговор, с който ответницата е оспорила исковете, като не е възразила относно сключването и валидността на договора за кредит, както и относно изпълнението на произтичащите от него задължения, а - само, че при сключване на договора не е била наясно относно спиране на финансирането при временно прекъсване на обучението, и, ако това й е било известно, е нямало да сключи договора.

Първата инстанция е приела за установено и безспорно, че страните по делото са обвързани от договор за студентски кредит от 22.01.2015г. при общи условия, чиято валидност не е оспорена и по който не са извършвани погашения от ответницата, в който е уговорено (чл.17.2 от ОУ), че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, както и е предвиден гратисен период, чиято продължителност може да бъде продължена, но след уведомяване на банката за настъпването на съответните обстоятелства и представяне на писмени документи, каквото в случая не е доказано. В изпълнение на служебните правомощия за приложение на императивни законови разпоредби е констатирала нищожност, поради противоречие с разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, на клаузата на чл.10.2. от ОУ към договора, предвиждаща капитализация към размера на редовната главница на договорната лихва, начислена през гратисния период. Като е определил размера на претендираната главница без приложение на нищожната клауза на чл.10.2. от ОУ към договора, първоинстанционният съд е уважил частично исковете за главница и възнаградителна лихва, а за разликата до претендираните размери ги е отхвърлил.

Сезиран с въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, въззивният съд е зачел формираната с първоинстанционното решение сила на пресъдено нещо относно валидното възникване на договорното задължение на ответницата, усвояването на предоставените по договора суми и изискуемостта на вноските за главница, вкл. разсрочените 120 вноски по погасителен план. Приел е, че първата падежна дата е 01.01.2021г. и, че ответницата не е предприела изпълнение на задълженията си по договора. За да потвърди решението в обжалваните от ищеца части, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за нищожност на клаузата на чл.10.2. от ОУ към договора, поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, като е изложил собствени мотиви, че договорената капитализация не е нещо различно от сложна лихва, тъй като се касае за начислени за предходен период лихви, т.е. изтекли лихви, което според константната практика на ВКС представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци, на осн. чл.294, ал.1 ТЗ. Посочил е, че ясното разграничение на двата компонента в чл.24, ал.1 ЗКСД и в чл.27, ал.1 от Типовия договор е изисквало банката да състави погасителния план при отчитане на разликата в естеството на двете задължения и да съобрази ограничението на договорната свобода по отношение на олихвяването на лихви. Изтъкнал е, че се касае само за частична недействителност на договора/ чл.26, ал.4 ЗЗД/, която не засяга изцяло действието на договора. Същевременно въззивният състав е приел, че клаузата на чл.10.2. от ОУ към договора е нищожна, като неравноправна.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

При служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от посочените от касатора основания, не се констатира вероятност въззивното решение да е нищожно и/или недопустимо.

Решението на въззивния съд е постановено от компетентен, в т.ч. международно компетентен съд. Доколкото ищецът е юридическо лице със седалище в Република България, а ответникът е физическо лице с обичайно местоживеене в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия /Обединеното кралство/, където е връчена исковата молба, делото е с международен елемент. Тъй като исковата молба е подадена след 31.12.2020г. - след приключване на преходния период, предвиден в Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, за определяне на международната компетентност са неприложими Регламент (ЕС) № 1215/2012 и Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела. Ето защо и тъй като няма международен договор между Обединеното кралство и Република България относно международната компетентност по граждански и търговски дела, за определяне на международната компетентност на сезирания български съд е приложим Кодексът на международното частно право /КМЧП/. В случая международната компетентност на сезирания български съд е учредена мълчаливо, на осн. чл.24 КМЧП, доколкото е приета от ответницата, с подаване на отговора на исковата молба, с който е оспорила исковете. Същевременно международната компетентност на българския съд произтича и от чл.4 КМЧП, доколкото ищецът е ЮЛ, регистрирано в Република България, а и от чл. 15 КМЧП, тъй като предмет на делото са осъдителни искове за парични вземания, произтичащи от договорно правоотношение – договор за кредит, с място на изпълнение в Република България.

При служебната проверка се констатира, че произнасянето е по редовна искова молба и в рамките и в съответствие с въведените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум, а именно за главница, която включва и капитализираната, начислена за гратисния период, договорна лихва, и за начислената върху така формираната главница договорна лихва за периода от 01.10.2021г. до 22.02.2024г. Не е предявена отделна претенция за договорната лихва, начислена за гратисния период.

Не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност. Пряко от мотивите на обжалваното решение не се констатира решението да е постановено в нарушение на императивна материалноправна норма и/или при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Не се установява фактическите изводи на въззивния съд да са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т.1 - т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

По първата част на първия въпрос е формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с решение № 324 от 18.11.2025г., по т.д. № 335/25г. на I т.о. на ВКС, която се споделя. Даденото казуално тълкуване е, че ЗКСД урежда право на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но никъде специалният закон не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, като при нарушаване на тази разпоредба би се стигнало и до нарушение на чл. 24 ЗКСД, който сочи, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главница, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, т. е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече върху същите да бъде начислявана договорна лихва, при което размерът на последната неминуемо ще надхвърля законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД. Така даденото тълкуване не се налага да бъде променяно или осъвременявано, поради което по въпроса отсъства въведената допълнителна селективна предпоставка по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Що се касае до втората част на първия въпрос, видно от мотивите, въззивният състав е приел, че ясното разграничение на двата компонента в чл.24, ал.1 ЗКСД и в чл.27, ал.1 от Типовия договор е изисквало банката да състави погасителния план при отчитане на разликата в естеството на двете задължения и да съобрази ограничението на договорната свобода по отношение на олихвяването на лихви. В този смисъл въпросът изразява несъгласие с правилността, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

По втория и третия въпроси приложното поле на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е надлежно обосновано. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от отсъствието на въведената допълнителна селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При обсъждане на довода във въззивната жалба на ищеца, че при отпадане на клаузата за капитализация на лихвата се дължи възнаградителната лихва за гратисния период, въззивният съд е приел, че не е предявен отделен иск само за капитализираната договорна лихва за гратисния период. Доколкото въззивният съд не е приемал, че е налице нередовност на исковата молба, не се констатира отклонение от постановките на т.5 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК.

Значимостта на четвъртия въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъде изцяло отречена, тъй като касаторът е следвало, но не е посочил конкретните доводи и възражения и свързаните с тях доказателства, които са останали необсъдени, а въведените от него доводи са по чл.281 ГПК.

Поради изложеното, въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I ТО.: