Определение № 50540 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2294/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. С. П. против решение № 58 от 20.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 327_/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърден решение № решение № 260098/31.12.2020г. на РС-Ихтиман. С последното е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР да се признае за установено по отношение на наследниците на Г. А. С. и С. Т. П., че тя е собственик на 2 кв.м., която площ е погрешно заснета в очертанията на имот 600, собственост на ответниците, вместо в очертанията на собствения й имот пл. № .....по КК на [населено място], местност „М.“. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, тъй като съдът се е произнесъл само по въпроса за наличието или липсата на грешка в КК, но не се е произнесъл относно правото на собственост върху спорните два кв.м., не е определил правилно правнорелевантните факти и не е обсъдил всички доказателства по отделно и в съвкупност. Заявено е оплакване за необоснованост на изводите на съда, които са формирани от необосновано заключение на СТЕ. Според касаторката, колкото и минимална да е площта на застъпване на два съседни имота, това е грешка в КК, която подлежи на поправяне. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани, относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и всички събрани по делото доказателства. Според касаторката, съдът не е мотивирал достатъчно изводът, че тя не е владяла спорната площ. Същото основание за допускане до касация, но без формулиран точен въпрос, е посочено и относно това дали при установено застъпване между два имота, което е в границите на допустимата грешка по чл. 18 от Наредба № 3/28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри се засяга субективното право на собственост, предмет на защита чрез иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Последният въпрос е: възможно ли е да бъде установено давностно владение върху реална част от имот в случаите, когато между двата процесни имота не съществува на место материализирана по какъвто и да е начин граница – чрез ограда и по друг начин, а спорната част е заключена между очертанията на имота по предходен приложен план и кадастралната карта. По този въпрос не е посочена съдебна практика, поради което съдът приема, че е наведено основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответниците по касация оспорват жалбата, тъй като ищцата не е доказала правото си на собственост върху целия имот и предпоставките на иска по чл. 54, ал.2 и ал.3 ЗКИР. Оспорват и допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено със закона. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищцата е придобила по договор за дарение, сключено с н.а. № ..... г. 1/2 ид.ч. от имот 599 с площ 488 кв.м. и по продажба с н.а. № ..... г. общо 270,83 /500 ид.ч. от дворно место от 500 кв.м., находящо се в [населено място],[жк]. Имотът е отчужден по ЗОЕГПНС и реституиран по ЗВСОНИ, бил е част от парцел ....., кв. ....., отреден за „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД. Уважен е иск по чл. 108 ЗС, предявен от Й. С. Д. против това дружество за имот .....с площ 488 кв.м. По плана от 1956 г. това е бил имот .....от кв. ....., а по плана от 1977 г. имота не е заснет като самостоятелен. Имот .....е попълнен в кадастралният план през 2000 г. На ответниците, като наследници на Г. А. С. и С. Т. П. е реституирано със заповеди № РД-15-188/08.06.1992 г. и заповед № РД-15-384 от 16.10.1992 г. на основание ЗВСНОНИ бивш имот .....от кв. ..... С влязло в сила решение по гр.д.№ 107/2005 г. на РС-Ихтиман е уважен иск за собственост на ответниците против „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД за терена на бивш имот .....по плана от 1956 г., който по действащият сега план не е заснет и е включен в очертанията на парцел ..... от кв. ..... Със заповед № РД-15-199 от 29.06.2010 г. на кмета на Община Костенец е постановено попълване на кадастралния план с възстановения на ответниците имот, като е проектиран нов имот ...... Ищцата е обжалвала тази заповед и тя отменена с решение № 670/27.09.2011 г. по адм.д.№ 703/2010 г. на АССО поради установен спор за правото на собственост относно местонахождението на границата между заснетия имот .....и новопроектирания имот ....., който не може да се реши в административното производство. Ищцата се позовава на приетата по това административно дело СТЕ, която е установила разминаване между имотната граница между имоти .....и .....по плана от 1956 г. и проекта за изменение на КК за попълването й с нов имот ....., което е в две части /северна и южна/ и е с обща площ 1 кв.м. Част от застъпващата се площ е от имота на ответниците към имота на ищцата – в южната част, видно и от твърденията й в исковата молба и скицата, на която се позовава на л. 17 от делото на РС, а останалата е процесната – в северната част. От приетата по настоящото дело СТЕ е установено, че планът от 1956 г. и следващият регулационен план от 1977 г. са в различен мащаб и са значително деформирани от употребата им във времето. Затова се работи със сканирани копия от тях в общината. При изработване на комбинирани скици между двата плана от 1956 г. и 1977 г. и кадастралната карта се установява, че има застъпване между имот ...., нанесен в кадастралният план през 2000 г. и новопроектираният имот ...... Площта на застъпената площ обаче е по-малка от допустимата грешка, т.е. 60 см. Според заявеното от експерта в съдебно заседание при приемане на заклучението, лицето, с което се застъпват двата имота е по-малко от половин метър, а в приетата експертиза по административното дело грешно е посочено, че застъпването е един метър. Не е спорно, че между двата имота няма ограда или материализирана на место граница. При така установеното, въззивната инстанция е приела въз основа на свидетелските показания, че от 7-8 г. ищцата се грижи за своя имот, но няма достъп до имота на ответниците, от което е направен извод, че ищцата не е владяла спорната площ. Съдът се е позовал и на приетата СТЕ, за да приеме, че тъй като застъпването между двата имота е под 0,60 кв.м., то е налице хипотезата на чл. 54, ал.3 ЗКИР и чл. 18 ал.4, т.2 б.“б“ от Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и подържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, която била действаща към момента на искането за попълване на КК. Съдът е възприел извода на първата инстанция, че не се налага извършване на нова СТЕ по оригиналните планове първо защото е установено, че те са деформирани и второ, защото имотите не са заснети в плана от 1977 г. Имотът на ищцата е отчужден 1950 г. по ЗОЕГПНС, т.е. към приемане на регулационния план от 1956 г. той е бил държавен и е включен в очертанията на парцел І-почивни домове на трудещите се селяни“, а по планът от 1977 г. двата имота не са заснети като самостоятелни, а са включени в очертанията на парцел ....., отреден за обществено мероприятие „За балнеоложки комплекс“. По тези съображения е потвърдено решението на РС, с което иска е отхвърлен. Въззивното решение е валидно и допустимо. Дори ищцата да притежава само идеална част от имот ....., то съдебната практика приема, че иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР може да се предяви и само от част от съсобствениците - Решение № 73 от 06.10.2020 г. по гр.д.№ №3789 / 2019 г. на ВКС, І гр.о. От изложеното за съдържанието на мотивите е видно, че съдът е обсъдил правнорелевантните факти по предявеният иск. Настоящата инстанция намира, че решението не е постановено в противоречие със съдебната практика, която задължава въззивният съд да обсъди заявените от страните доводи, твърдения и възражения. Следва да се има предвид, че въззивното производство е ограничено до оплакванията във въззивната жалба при проверка на правилността му – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и 2. По изведеният от изложението въпрос: дали при установено застъпване между два имота, което е в границите на допустимата грешка по чл. 18 от Наредба № 3/28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри /отм/ се засяга субективното право на собственост, предмет на защита чрез иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР, се твърди противоречие с ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. С т.4 от това тълкувателно решение се прие, че искът по чл. 54, ал.2 ЗКИР / предишен чл. 53, ал.2 ЗКИР/ е иск за правото на собственост върху реална част от поземлен имот, по който правото на собственост се установява към настоящия момент, а одобрената КК не променя вещните права. Изяснено е в съдебната практика, че предмет на иска са пространствените предели на правото на собственост на поземленият имот. Те се определят от правото на собственост – чл. 24, ал.2 ЗКИР. В кадастралната карта поземлените имоти следва да бъдат отразени съобразно границите на правото на собственост. Релевантно при спор за собственост, произтичащ от отразена в кадастралната карта граница между два съседни имота, е установяването на границите на правото на собственост на всяка от страните, следващи от придобивното основание и при отчитане дали впоследствие са се осъществили факти, водещи до промяна на спорната граници. Решение № 57 от 25.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4821/2015 г., I г. о., Решение № 63 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 233/2020 г., II г. о. Законодателят обаче е дефинирал в чл. 54, ал.3 ЗКИР и кога не е налице грешка в кадастралната карта при разминаване между определените кадастрални точки на поземлен имот и геодезическото му измерване, като е изходил от възможни незначителни неточности при отразяването в плановете и измерването. Нормата на закона е конкретизирана в чл. 18 от Наредба № 3/28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, която е отменена, считано от 13.01.2017 г. Съгласно чл.18, ал.4 т.2 б. „б“, допустимите стойности на несъответствие при липса на материализирани на место трайни граници са били до 90 см. Към настоящият момент действа Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри /ДВ бр. 4/13.01.2017 г., последно изменение ДВ бр. 72/31.08.2021 г./, която е приложима към спора, с оглед това, че КК се подържа в актуално състояние, а правото на собственост се установява към настоящия момент. Нормата на чл. 18, ал.4, т.2 от тази наредба е аналогична урежда същата хипотеза, като определя допустима стойност на разминаване в урбанизирани територии – равна или по-малка от 60 см. Измереното несъвпадение в границите на заснетия имот през 2000 г. пл. № .....и проектния имот .....е по-малко от 60 см. според заключението на СТЕ, а приета експертиза по друго дело не може да се ползва като доказателство по настоящото поради нарушение на принципа на непосредствеността. Според съдебната практика – Решение № 128/18.01.2021 г. по гр.д.№ 1210/2020 т. на І гр.о., решение № 35/29.06.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ВКС, ІІ гр.о. и решение № 82/15.07.2019 г. по гр.д.№ 2699/2018 г. на ВКС, І гр.о., нормата на чл. 18 от цитираните наредби, т.е. незначителността на грешката следва да се съобразява в производството по иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР независимо в какъв смисъл са твърденията за това в какво се изразява грешката. С въззивното решение е съобразена тази норма, поради което то не е постановено в противоречие със съдебната практика. Не е налице противоречие с ТР № 8/2014 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с него не е тълкувана нормата на чл. 54, ал.3 ЗКИР, а с нея е съобразено допустимото по технически причини несъответствие при измерването с различни уреди през годините, възможните деформации на предходните планове при проследяване на регулационния статут и начина на заснемане на имота по предходни планове, преминаването през различни мащаби и т.н., а съдебното решение не може да почина на предположения. Следователно съдебното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика и не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Наличието на съдебна практика по въпроса изключва и приложението на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Последният въпрос е свързан с позоваването на владение за спорната площ от ищцата. Спорът относно това през кой вход да влизат страните не сочи на упражнявано владение. При безспорният факт, че между двата имота няма материализирана на место трайна граница, е неустановено и неустановимо дали само ищцата е упражнявала фактическа власт върху спорната площ от 50-60 см. Формулировката на въпроса изключва елементите на владението и допускането до касация по него. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение