Определение № 125 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 395/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Етажна собственост в сграда „Р. Бей 2“, находяща се в [населено място], м.“Юрта под пътя“, [улица] срещу решение № 69 от 23.09.2021 г. по в.гр.д.№ 255 от 2021 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 10 от 22.02.2021 г. по гр.д.№ 2041 от 2020 г. на Бургаския окръжен съд в частта му за отхвърляне на предявените от Етажната собственост срещу „Х. вилидж“ АД искове с правно основание чл.51 от ЗУЕС и с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над присъдените от окръжния съд размери /1 350 евро, представляваща дължима от ответното дружество такса за управление и обслужване на общите части на сграда с идентификатор ..... и сграда с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] за 2018 г. и 1170,12 евро, представляваща лихва върху тази сума за периода от 16.09.2018 г. до 17.08.2020 г./ до пълните предявени размери от 24 010,80 евро главница и 3 539,31 евро лихва.

В жалбата се твърди, че решението на Бургаския апелативен съд е постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС /определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр.д.№ 3899 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о., ППВС № 1 от 1953 г., ППВС № 7 от 1965 г., ППВС № 1 от 1985 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 222 от 27.03.2017 г. по т.д.№ 505 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д.№ 811 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 111 по от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д.№ 2483 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д.№ 1618 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./. Поставят се следните въпроси:

1. Чия е доказателствената тежест при направено по делото възражение по чл.51, ал.2 ЗУЕС, че лице, което е собственик на обект в етажна собственост, не е пребивавало в имота си за повече от 30 дни в рамките на една календарна година ? По този въпрос се сочат основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

2. Кои са необходимите предпоставки, за да може да произведе действие възражението по чл.51, ал.2 ЗУЕС и по-конкретно длъжно ли е лицето, което претендира за освобождаване от задължението му за заплащане на текущите разходи за управление и поддръжка на ЕС, да впише това обстоятелство в книгата на ЕС, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.3 във връзка с ал.2, т.5 и чл.13, ал.2 ЗУЕС ? Подлежат ли на деклариране пред ОС релевантните обстоятелства по чл.51, ал.2 ЗУЕС и ако бъдат декларирани, задължено ли е ОС да ги приеме за осъществени ? При липсата на такава декларация ОС длъжно ли е да приеме обстоятелствата по чл.51, ал.2 ЗУЕС за осъществени ? По тази група въпроси се сочат основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът Х. вилидж“ АД не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на исковете над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл.51 ЗУЕС и чл.86 ЗЗД за разликата над присъдените от първоинстанционния съд до пълните предявени размери, въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че ответното дружество „Х. вилидж“ АД е собственик на описаните в исковата молба обекти в ищцовата етажна собственост и че с решение на ОС на тази ЕС от 24.07.2017 г. са определени годишни такси за поддръжка и управление на общите части в ЕС и сроковете за плащане на тези такси, а с решение на ОС от 10.08.2019 г. е променен срока за плащане на тези такси. Относно дължимостта на претендираните такси, въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства. Кредитирал е показания на свидетеля Т., че за 2017 г. дължимите такси са били събрани от старото ръководство на ЕС, поради което е достигнал до извода, че ответното дружество не дължи такива такси за 2017 г. За останалия претендиран период /2018 г., 2019 г. и 2020 г./, след като е обсъдил показанията на свидетелите Т., Т., Иванникова и Новогшонова, въззивният съд е приел за доказано, че собствените на ответното дружество обекти в ЕС /без двата апартамента № 57 и № 60, за които било направено признание на иска/ не са били обитавани, тъй като не са били годни за ползване- част от тях са били с прекъснато електрозахранване, а друга част, намиращи се на етаж 1, са били наводнени.

По възражението на ищеца, че ответникът не е освободен от плащането на дължимите такси на основание чл.51, ал.2 ЗУЕС, тъй като не е декларирал и вписал в книгата на ЕС, че обектите няма да бъдат обитавани повече от 30 дни през календарната година, както изискват чл.7, ал.3 във връзка с ал.2, т.5 и чл.13 от ЗУЕС, въззивният съд е приел, че декларацията не е единствения способ за доказване на релевантния факт на ползване на жилището. Законът не свързвал липсата на декларация с правната последица на изключване от приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗУЕС, а ползването или не на жилището можело да се доказва с всички позволени от закона доказателствени средства.

Налице е основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение на Бургаския апелативен съд по първия поставен правен въпрос, а именно: чия е доказателствената тежест при направено по делото възражение по чл.51, ал.2 ЗУЕС, че лице, което е собственик на обект в етажна собственост, не е пребивавало в имота си за повече от 30 дни в рамките на една календарна година ? Този конкретен въпрос е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и по него предвид сравнително новата правна уредба в ЗУЕС няма практика на ВКС. Следва да се има предвид, че посоченото от касатора определение № 264 от 06.04.2021 г. по гр.д.№ 3899 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о. няма характера на такава съдебна практика, доколкото е постановено в производство по чл.288 ГПК, в което ВКС извършва само преценка за наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно решение, но не дава тълкуване на приложими към спора по същество правни норми.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение