Определение № 157 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1574/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата Й. Т. И. срещу Решение № 107 от 02.06.2020г. по т.д.№ 147/2020г. на Варненския АС /неправилно посочен Варненски ОС/, с което е потвърдено решението по т.д.№ 653/2019г. на ОС Варна за осъждането на ответницата да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ЕАД по предявен частичен иск с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.430,ал.1 ТЗ сумата 80 000евро - част от дължима главница по договор за инвестиционен банков кредит от 07.07.2008г., изменен и допълнен с петнадесет анекса, обявен за предсрочно изискуем, ведно със законната лихва от предявяване на иска. Касаторката се позовава на неправилност на въззивното решение, оспорвайки изводите на апелативния съд: за неприложимост по отношение на нея на потребителска защита по ЗЗП; относно валидността на процесния договор, който поддържа, че е потребителски, вкл. и относно клаузите за едностранно увеличаване на лихвения процент; за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност. Поддържа се, че ответницата като физическо лице се е задължила да отговоря за задълженията на кредитополучателя, не е придобила средствата, отпуснати по силата на договора за инвестиционен кредит, поради което е потребител на банкова услуга по смисъла на пар.13,т.1 ЗЗП и чл.9,ал.3 ЗПК. Поддържа, че уговорките в договора за кредит, които предвиждат възможност банката едностранно да внася промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в договора основание, което не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Поддържа се, че петгодишната погасителна давност тече от падежа на всяка анюитетна вноска по погасителен план; тъй като исковата молба е депозирана на 24.04.2019г., усвоената главница, дължима за периода 25.01.2009г. - 25.03.2014г. е изцяло погасена. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Притежава ли физическо лице - съдлъжник по договор за инвестиционен кредит качество на потребител, при условие че предоставените средства не са усвоени от това лице. Поддържа се, че след като ищцата не е придобила средствата от кредита, въззивното решение е в противоречие с решението по т.д.№ 1777/2015г. на 1 т.о. и по т.д.№ 2754/2015г. на 1 т.о. на ВКС. 2/ Нищожна ли е клаузата, определяща размера на възнаградителната лихва по договор за кредит при липса на ясно очертани условия за нейната промяна в договора. Касаторът се позовава и цитира практика на ВКС, в която на въпроса е даден положителен отговор - че клаузата е нищожна като неравноправна на основание чл.143 ЗЗП. 3/ Влече ли нищожност на клаузата относно възнаградителната лихва по договор за кредит и нищожност на сключени въз основа на същото съглашение анекси. Поддържа се същата допълнителна предпоставка - чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК. 4/ Кой е началният момент, от който тече петгодишния давностен срок по смисъла на чл.110 ЗЗД касателно вземанията за главница и възнаградителна лихва - от датата на настъпването на падежа на съответната вноска или от датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането. Касаторът се позовава на решението по т.д.№ 237/2019г. на 2 т.о. на ВКС. В писмен отговор насрещната страна „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за банков инвестиционен кредит от 07.07.2008 г., по който ответницата има качеството на съдлъжник и отговаря солидарно за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя "Бели брези" ООД към банката. За безспорно е прието и, че ответницата, както и другия съдлъжник, са съдружници в "Бели брези" ООД и управители на дружеството от учредяването му до 27.05.2016г., на която дата е вписано прехвърлянето на дяловете им. Не е имало спор, че кредитът е уговорен целево, за финансиране на довършителни СМР на мотел, ресторант и подземен паркинг в к. к. "Св. св. К. и Е." и е усвоен изцяло в договорения размер от 460 000 евро. При тези безспорни факти съставът на апелативния съд е формирал извод, че солидарният длъжник Й. И. няма качеството на потребител по ЗЗП и не може да се позовава на неравноправност на клаузи от договора в хипотези по специалния закон, тъй като договорът за кредит е сключен за целите на търговската дейност на "Бели брези" ООД, а тя като физическо лице-съдлъжник, е съдружник и управител на търговското дружество, т. е. е в тесни функционални /професионални/ връзки с кредитополучателя. Въззивната инстанция е приела, че ответницата разполага като способ на защита с релевираните възражения за цялостна нищожност на договора за кредит по общите разпоредби на ЗЗД - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие на клаузите му с императивни правни норми- чл. 58, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, ал. 2 и чл. 59, ал. 2 ЗКИ (ред. ДВ бр. 109/20.12.2007 г., в сила от 01.01.2008 г.), а именно: неяснота на размерите на плащанията, на договорения лихвения процент, на метода за изчисляване на лихвата, както и на условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, но тези правоизключващи възражения са неоснователни. Обосновано е, че в договора се съдържа цялата необходима информация и данни, въз основа на които представителите на кредитополучателя да се ориентират и да направят разумна преценка за това дали в достатъчна степен сключването му е в интерес на дружеството. Анализирано е, че в основния договор са посочени размери на всяка една от анюитетните вноски и падежи на задълженията за целия срок на погасяване, а при анексиране на правоотношението, за уговаряне на по - облекчени условия за длъжниците и разсрочване на непогасени падежирали задължения, отново са посочени конкретни дължими суми и падежи. Обосновано е, че посочването на възнаградителна лихва, формирана от два компонента - стойността на банковия ресурс за евро, който към датата на сключване на договора е бил в размер на 5. 40 %, и надбавка от 2. 75 пункта, представлява изпълнение на изискванията на ЗКИ и не е в противоречие с принципа за добросъвестност в търговските взаимоотношения; че уговорката не внася неяснота за търговеца, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Изведено е, че отсъства основание за премахване изцяло на клаузите за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на сключване на договора и включено като като част от анюитетни вноски. Изложени са допълнителни съображения, че сключването на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит е допустимо съгласно чл. 58 и сл. ЗКИ, а липсата на ясна информация за методологията за изменение на стойността на банковия ресурс би имало значение в процеса, с оглед заявения предмет на спора, при релевантни възражения за неравноправност на част от клаузите за договорна лихва /по отношение на компонента "СБР"/ и при действително установени действия на банката за едностранна промяна на договорната лихва. Спазването обаче на изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ от гледна точка специфичните предпоставки на чл. 143 ЗЗП за неравноправност на договорни клаузи, е прието в случая ирелевантно поради неприложимостта на този закон. Изложени са допълнителни съображения, че частичната нищожност на клаузите на възнаградителна лихва, независимо от това дали длъжникът се ползва с потребителска защита, не са основание за прогласяване нищожност на цялото кредитно правоотношение, а и в конкретния случай за целия период от сключване на процесния договор не се установява начисляване от страна на банката на възнаградителна лихва в по- висок размер в сравнение с уговорената при сключване на договора, като с анексите към него е индивидуално уговаряна по- ниска лихва в сравнение с тази по първоначалния договор. Мотивирано е, че волеизявлението на банката, с което е упражнено потестативното право за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е упражнено съобразно разпоредбата на чл.60,ал.2 ЗКИ; то е ясно и недвусмислено и предприето при наличие на предвидените в договора предпоставки; че то е достигнало до кредитополучателя на 29.04.2014г., с връчването на писмо изх. № 001-31924/23.04.2014 г. на управителя, поради което предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на тази дата и от нея е започнала да тече давност по отношение на непадежиралите задължения. Досежно размера, в който искът подлежи на уважаване е съобразено, че при обявяване на предсрочна изискуемост и към момента на постановяване на решението, неизплатеното задължение за главница по договора е в размер на 390 500 евро; от тази сума, предвид датата на завеждане на иска - 24.04.2019 г., и при отчитане, че за падежиралите главни задължения преди предсрочната изискуемост давността тече от съответния падеж, погасено с изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД е част от задължението за главница, а непогасената част надвишава исковата претенция, заявена като частична. Така е мотивирано, че ответницата дължи по предявения частичен иск исковата сума от 80 000 евро, която е част от непогасеното по давност дължимо вземане за главница по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Първият въпрос е основан на тезата, че ответницата има качеството на потребител като физическо лице и съдлъжник по договор за кредит, тъй като предоставените средства не са придобити от нея в лично качество, а от дружеството, чийто управител и притежател на дружествени дялове е тя. Неоснователно е позоваването на противоречие на изводите на апелативния съд по този въпрос с цитираната в изложението практика на ВКС. В Решение № 165 от 02.12.2016г. по т.д.№ 1777/2015г. на 1 т.о. е даден отговор на въпроса за приложението на чл.143,т.10 и т.12 ЗЗП и чл.145 ЗЗП в хипотеза на договор за жилищен кредит, по който кредитополучател е потребител. Даденият в решението по т.д.№ 2754/2015г. на 1 т.о. на ВКС отговор на правния въпрос е, че „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото." Съобразно изложеното в последното изречение на отговора на правния въпрос по т.д.№ 2754/2015г. на 1 т.о. на ВКС, изключено е наличието на противоречие, след като в конкретния случай е безспорно качеството на ответницата като съдружник и управител на търговското дружество-кредитополучател. Такова противоречие е изключено и с оглед обстоятелството, че при сключването на процесния договор ответницата не действа извън целите и независимо от своята дейност като съдружник и управител, тъй като кредитът е инвестиционен, уговорен е целево, за финансиране на довършителни СМР на мотел, ресторант и подземен паркинг в к. к. "Св. св. К. и Е.“. Изводите на апелативния съд са основани на изследването дали физическото лице, при сключване на договора с банката, е действало за цели, които попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, респ. дали този договор е свързан с професионалната му или търговска дейност, както и дали това лице има връзка от функционално естество с дружество, в чиято полза възникват благоприятни последици от получените в заем парични средства. Следователно, първият въпрос е негоден да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването поради отсъствие на твърдяното противоречие на дадения от апелативния съд отговор с практиката, на която касаторката се позовава. Вторият въпрос е хипотетично зададен чрез въвеждане на твърдение - теза, че размерът на възнаградителната лихва е определен „при липса на ясно очертани условия за нейната промяна“, която изрично и мотивирано е отречена от състава на апелативния съд. Следователно, този въпрос не отговаря на критериите по чл.280,ал.1 ГПК, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответства на изводите в обжалваното решение и е некоректно поставен. След като въззивната инстанция е приела, че клаузата, определяща възнаградителната лихва по договора за кредит не е нищожна, безпредметно е допускането на касационното обжалване по третия въпрос /влече ли нищожността на клауза за възнаградителна лихва в договора, нищожност и на сключените анекси/, а и въззивната инстанция не е мотивирала принципен отговор, различен от поддържания от касаторката. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по този въпрос произтича от неговата хипотетичност, така и от обстоятелството, че допълнителната предпоставка е основана на практика на ВКС във връзка с тълкуване на неравноправни клаузи - на потребителска защита, която е отречена на ответницата по настоящия спор. Неоснователно е искането за допускане на обжалването по четвъртия въпрос поради необосноваване на въведената допълнителна предпоставка. Касаторката неоснователно се позовава на противоречие на изводите на апелативния съд по този въпрос с решението по т.д.№ 237/2019г. на второ т.о. на ВКС, в който е възприето разрешението, че „началният момент, от който тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска”. Въззивната инстанция изрично е посочила, че за падежиралите главни задължения преди предсрочната изискуемост, давността тече от съответния падеж, поради което погасено с изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД е част от задължението за главница, но непогасената по давност част от главницата надвишава исковата сума по предявения частичен иск. В този смисъл невярна е тезата, че не е съобразено „че петгодишната давност тече от съответния падеж на всяка отделна анюитетна вноска по погасителен план“. Изводите на въззивната инстанция за уважаването на иска са основани на решаващия правен аргумент че давността по отношение на непадежираните вноски при обявената предсрочна изискуемост на кредита, тече от датата на обявяване на остатъка от кредита за предсрочно дължим при зачитане на обстоятелството, че по отношение на вноските с настъпил падеж, петгодишната давност тече от съответния падеж на всяка отделна анюитетна вноска по погасителен план. При този изход на настоящото производство касаторката следва да заплати на насрещната страна поискани разноски за изготвянето на отговора по чл.287 ГПК от юрисконсулт. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.