Определение № 50833 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРБ против решение от 04.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 12476/2020 г. от ІV“д“ състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за продължило незаконно обвинение в престъпление за период от 2 г. Съдът е приел, че при предявен иск за обезщетяване на неимуществени вреди в хипотезите по чл. 2 от ЗОДОВ, за размера на обезщетението е от значение как неоснователното обвинение се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. В конкретния случай е прието за установено несъмнено от свидетелските показания, че воденето на наказателно производство срещу ищеца му се отразило негативно в личен план и в професионален план. Преди задържането, ищецът имал амбиции да расте в професионалната йерархия в полицията, но след задържането му и уволнението му, абмициите му изчезнали. Колегите му страняли от него. В личен план, наказателното обвинение се отразило негативно на ищеца, защото притеснението му от липсата на финансови средства за издръжка на семейството му е довело пък до вдигането на високо кръвно налягане, каквото ищецът нямал преди обвинението. Съдът е съобразил и обстоятелството, че повдигнатото обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, и видно от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, случилото се наказателно преследване е станало достояние на широк кръг лица, в рамките на сферата на професионалната дейност на ищеца. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи правен въпрос, разрешен според касатора в противоречие с практиката на ВКС, относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС