Определение № 597 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2025/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 288 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Т. Б. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът „Обединена българска банка“ АД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за заплащане на главница и договорна лихва по договор за банков кредит. За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на исковете на основание чл. 299 ГПК поради наличието на влязло в законна сила решение между същите страни, на същото основание и за същото искане. Приел е, че с влязло в сила решение по гр. д. № 4218/2013 г. по описа на СГС е отхвърлен предявеният от ищеца срещу ответника Б. установителен иск по чл. 422 ГПК за сумата от 38871,78 евро - главница, 3129,80 евро – възнаградителна лихва за периода 15.09.2009 г. - 04.03.2010 г. и наказателна лихва в размер на 9,61 евро за същия период, поради липса на обявена предсрочна изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 05.03.2010 г. Съобразил е, че предявеният по настоящото дело иск за договорна лихва се отнася за друг период, а исковете за главница са основани на нов факт – настъпване на падежа на част от вноските след тази дата, респ. обявяване на предсрочна изискуемост с връчване на исковата молба на 29.02.2016 г. С това е обосновал извод, че не е налице обективно тъждество на двете дела. По съществото на спора съдът е изложил съображения, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит с направено в исковата молба изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора предпоставки, връчването на исковата молба представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник за обявяването на предсрочната изискуемост, което в конкретния случай е извършено с връчването на преписа от исковата молба на 29.02.2016 г. Изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се свежда до: „Касационната жалба е допустима, защото АС [населено място] е извършил нарушение на чл. 281, т. З от ГПК, като не е отчел, че между същите страни има влязло в сила съдебно решение за част от вземането на ОББ. В своите мотиви сега САС твърди, че предсрочната изискуемост на вземането била настъпила през 2015 г., като се мотивира с и. м. от 29.02.2016 г. Тази и. м. на ищеца не може да има обратна сила. САС в своите мотиви не дава обяснение как единият съд и състав на САС приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на 19.10.2016 г. а другият сега решаващ състав приема, че тази изискуемост е настъпила на 29.02.2016 г., т. е. 8 месеца по-рано. Очевидно единият състав на САС си противоречи с практиката на другия съдебен състав на САС. Този вид мотиви са правно недопустими. 2. Вторият извод на съда, че се касае за изискуемост по реда на чл. 422 от ГПК, настъпила след съдебен акт, също така е неправилен, защото първото решение се ползва със сила на пресъдено нещо за част от общият дълг на отв. Това е нарушение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В този смисъл касационната жалба е допустима на посоченото от нас основание. Абсолютно недопустимо е по реда на ГПК ново дело между страните да изменя влязъл в сила съдебен акт между същите страни. Съдебния акт е неправилен и в частта на съдебните разноски съгласно ТР на ВКС № 4 от 2013 г., т. 9 в частта относно юрисконсултското възнаграждение. В този смисъл съдебният акт е в нарушение на решение на ВКС № 4/2013 г. по гр. дело 1/2013 г.“. При служебна проверка по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. По спорните в настоящото производство вземания сила на пресъдено нещо с решенията по предходното дело между страните не е формирана, доколкото сега претендираната договорна лихва се отнася за период, следващ периода, заявен по предходното дело; по отношение на главницата искът е бил отхвърлен поради това, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 05.03.2010 г., а не както некоректно се твърди в жалбата и изложението 19.10.2016 г. (датата на въззивното решение в производството по чл. 422 ГПК). В отсъствието на служебно приложимите основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК едно от условията за допускане на касационното обжалване е наличието на формулиран от жалбоподателя правен въпрос, по който да е налице произнасяне на въззивния съд - чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК задължение на жалбоподателя е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, като ВКС няма задължението да изведе такъв въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Подчертано е, че не се допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от посочения от жалбоподателя. В настоящия случай от страна на жалбоподателя конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. С тези мотиви съдът