Определение № 574 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2120/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Н. Ц.-М., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. С.,срещу въззивно решение № 830/30.01.2020 г. по гр. д. № 5786/2014 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че съдът не е изследвал доказателствата по делото в тяхната съвкупност, което е нарушение на чл.280,т.3 ГПК.Неправилно е прието, че ищцата не може да придобие по давност част от парцела.Мотивите относно придобивната давност не са съобразени със закона и са неправилни.Не са взети предвид относими свидетелски показания.Касаторът счита, че касационната жалба е допустима на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК и чл.281, т.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба Б. П. У., П. Б. У. и Б. Б. У., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Е. Д., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение І-38-76/05.08.2013г. по гр.д.№ 54295/2010г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Л. М. и Д. Ц. срещу В. К., и Е. У. иск за признаване за установено, че ищците са собственици по давност на 4 кв.м., заключени между техния имот с идентификатор *** и имота на ответниците – *** по КК и за преустановяване действията по премахване на основание чл.109 ЗС на оградата между двата имота. С първоинстанционното решение са уважени насрещните искове по чл.108 ЗС за предаване владението на реална част от имот – УПИ * /подробно описан/ и по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят всички действия, които смущават правото на ползване на собствения им имот и премахнат изградената масивна ограда в посочената част. Въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него са фактите относно упражняване на давностно владение от първоначалните ищци и ответници по насрещния иск, върху спорната част, заключена между регулационната граница между УПИ * и УПИ * по РП от 1993 г. и границата по кадастралната карта от 2011 г. между поземлени имоти с идентификатори, завършващи на * и *, правото на собственост на ответниците по главния иск и ищци по насрещния иск върху УПИ * по РП от 1993 г. След анализ на писмените доказателства, свидетелските показания и съдебно-техническа експертиза и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Посочил е,че правото си на собственост върху спорната част от поземлен имот по установителен иск за собственост на Л. М. и Д. Ц. основават на давностно владение от 1993 г. до м.06.2010 г., осъществявано върху спорната част с площ според ищците от 4 кв.м. а според СТЕ 9 кв.м., като южната граница на тази спорна част, към имота на ответниците, представлява изградена от ищците ограда през 2010 г. на мястото на стара такава от 1955 г. Така обозначен и индивидуализиран, предметът на установителния иск за собственост, съвпада с предмета на насрещния осъдителен иск. Ищците се легитимират като съсобственици по наследяване и дарение на УПИ * с нот.акт № 103/1955 г. и № 144/2001 г. В актовете дворното място за имот * е посочено с площ 267, 62 кв.м. Съгласно показания на сина на ищцата, съществуващата сега на място ограда е направена през 2000-2001 г. на място на старата ограда от мрежа и бетонни колове, която е съществувала от около 1987 г. Спор за оградата е възникнал около 2009 г.,когато имало проверка от общината. Съседен на УПИ * от юг е УПИ *, съгласно РП от 1993 г. За този имот като съсобственици се легитимират ответниците по първоначалния и ищци по насрещния иск по наследяване от Х. П. на възстановените по ЗВСОНИ през 1992 г. 44.4% идеални части от имота и с последваща сделка. За останалите неотчуждени 55.6 % идеални части от имота, ищцата Е.С. се легитимира с нот.акт № 172/1975 г. и нот. акт № 42/1980 г. като тя е дарила на другата ищца 5.6% ид.ч. от имота. За двата имота на насрещните страни въззивният съд е приел, че следва да се счита приложена дворищната регулация, съгласно РП одобрен със заповед от 21.04.1993 г. Според този РП УПИ * е с площ 263 кв.м., а УПИ * е с площ 374 кв.м. При одобряване на кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място] със заповед № РД-18-53/23.11.2011г. УПИ * е нанесен с идентификатор № ***, а УПИ * е с идентификатор ***. По кадастралната карта процесният имот е заснет като част от поземлен имот с идентификатор с последни цифри № *. При съобразяване на ТР № 3/15.07.1993 г., ОСГК на ВС въззивният съд е приел, по силата на РП от 1993 г. за ЦГЧ-Зона В-16,който е приложен и при липсата на последващ РП, е настъпило отчуждителното действие на дворищната регулация, при което правото на собственост върху имота, от който е образуван УПИ * с площ по скица 263 кв.м., се е трансформирало в право на собственост върху УПИ *, като ако дворното място е било с по-голям размер от тези в очертанията на УПИ * по РП, то собствеността върху тях е преминала по силата на дворищната регулация към съседните имоти, образувани по силата на същия РП, и така парцелните граници между имотите на ищците и на ответниците са се трансформирали в имотни граници /ТР № 3/28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010г., ОСГК на ВКС/. Така дори и част от имота, послужил за основа на УПИ *, да е преминала към съседния от юг УПИ *, то по силата на дворищната регулация тази част се счита придадена към съседния УПИ *. Без значение в случая е дали ищците са упражнявали фактическа власт върху реална част от съседния УПИ *, т.е. върху спорната реална част, тъй като такава фактическа власт/владение, не може да има за последица придобиване правото на собственост върху тази реална част, поради забраната по чл.59 от ЗТСУ/отм., в сила до 01.01.2001 г./. След тази дата е допустимо по реда на чл.59 от ЗТСУ/отм./ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с ППЗТСУ. В случая реалната част не отговаря на законовите изисквания, а освен това от 01.01.2001 г. до м.06.2010 г. не е изминал период от 10 и повече години. По насрещния иск е прието, че ищците се легитимират като съсобственици на УПИ *, като по силата на приложената дворищна регулация по плана от 1993 г., регулационните граници се трансформират в имотни такива, независимо от това дали имотът, който е послужил за основа на УПИ *, е бил с по-малки размери. Нанесеният в кадастралната карта имот с идентификатор завършващ на 490, е частично идентичен с УПИ *, доколкото част от УПИ * с площ около 12 кв.м. и оцветена с червено по скица № 2 към заключението на СТЕ, е нанесена в КК като попада в очертанията на съседния имот с идентификатор завършващ на *. Налице е разминаване между регулационните граници и границите по кадастралната карта за двата съседни имота, УПИ * и УПИ *, и съответно нанесени като имоти с идентификатори *** и *** по КК. Насрещният иск за собственост е основателен. Доколкото наличната ограда, предмет на насрещния иск по чл.109 от ЗС, е изградена от ответниците по насрещния иск и е разположена изцяло в имот, собственост на ищците, то и искът по чл.109 ЗС е основателен, тъй като оградата смущава упражняване правото на собственост. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК предполага въззивният съд да е разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, без конкретно поставени въпроси и обосновка за тяхното наличие по настоящето дело. Релевират се оплаквания за допуснати процесуални нарушения, довели и до необоснованост на обжалваното решение. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото се сочат нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в необсъждане на доказателствата в тяхната цялост, следва да се има предвид, че в съответствие с ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивният съд като инстанция по съществото на спора е обсъдил с оглед оплакванията във въззивната жалба доказателствата и доводите на страните, произнесъл се е по спорния предмет на делото и е преценил правнорелевантните за производството факти. Обсъдил е относимите и допустими доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Липсва искане от ответниците по касация за присъждане на разноски в производството по чл.288 ГПК и този въпрос не следва да се обсъжда. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.