Определение № 3462 от 10.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 997/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С., чрез адв.В. О., срещу въззивно решение № 1432/26.11.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 3870/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265309/09.08.2021 г. по гр.д. № 10719/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 20 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв. (частичен иск от 300000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - преживени болки, страдания и стрес в резултат на претърпяно на 02.05.2018 г. ПТП, ведно със законната лихва от 06.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в осъдителната част, с която искът е уважен за сумата от 20 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) за задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия – сочи се противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 г.; 2) при определяне на обезщетението, следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси – твърди се противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. 1948/2013 г., II т. о. и решение № 4/08.03.2021 г. по т. д. 2940/2019 г., II т. о.; 3) длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно механизма на ПТП, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи – сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответното дружество по жалбата - ЗД „Бул Инс“ АД не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 02.05.2018 г. в [населено място] е станало ПТП с участието на водача на лек автомобил „Тойота Ярис“ и ищеца- пешеходец, който неправомерно пресякъл пътното платно на [улица]на червен светофар. Не е спорно, че водачът на лекия автомобил е имал валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетата медицинска експертиза, съдът е посочил, че от процесното ПТП на жалбоподателя са причинени телесни увреждания, изразяващи се в лека черепно-мозъчна травма, счупване на черепа в зоната на предна черепна ямка, линейно счупване на дясната челна кост, счупване на челния синус с травматичен кръвоизлив в синуса, счупване на дясно-медиалната стена на дясната орбита, травматичен кръвоизлив на етмоидалните клетки, пневмоцефалия (навлизане не въздух в черепната кухина), разкъсно-контузни рани в областта на дясната челна и слепоочна области, закрита фрактура на лявата лъчева кост в областта на китковата става, без разместване на костните фрагменти, рана в областта на дясната китка, отлепване на кожата от подлежащите тъкани на дясното коляно. Политравмата обхваща различни по вид и раздалечени една от друга области, като получените от ищеца увреждания са в пряка причинна връзка с установения механизъм на ПТП. Черепно-мозъчната травма е лекувана болнично по комплексен неоперативен метод за седем дни, като пълно възстановяване от леката мозъчна травма е настъпило след около една година. Мекотъканните увреждания са оздравели за около две седмици. Травмата на ръката е зараснала с добър калус, без остатъчни последици. Претърпените болки са били краткотрайни, с добро повлияване от обезболяващи медикаменти. Оплакванията, свързани с епизоди на главоболие след интелектуален труд, се повлияват бързо от медикаменти. С оглед на това е прието, че ищецът се е възстановил напълно, не се очакват негативни последици за в бъдеще, а доколкото могат да се наблюдават епизодични остатъчни проявления, те са минимални и са преодолими при прилагане на симптоматично медикаментозно лечение. При тези данни въззивната инстанция е счела, че в конкретния случай сумата от 40 000 лв. е необходимата и достатъчна парична компенсация по смисъла на чл. 52 ЗЗД за претърпените от ищеца физически и психически болки, страдания и стрес. В тази връзка са съобразени броя, вида и степента на увредите; интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и дискомфорт; периодите на лечение и възстановяване; липсата на негативни последици за здравето на ищеца; възрастта на пострадалия – на 25 години към датата на инцидента; обществено-икономическите условия; както и съдебната практика като ориентир за присъжданите в подобни случаи обезщетения. С оглед категоричните доказателства за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия – пресякъл булеварда на червен сигнал на светофара и навлязъл внезапно на платното за движение на преминаващия в това време на зелен сигнал автомобил – приет е 1/2 принос за настъпване на вредоносния резултат. В заключение е направен извод, че след намаляване на определеното обезщетение с дела на ищеца за съпричиняване на вредите, искът е основателен и доказан до размера на сумата 20 000 лева. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Въпросите в изложението са релевантни, но нямат претендираното от касатора значение. По поставените процесуалноправни въпроси безпротиворечиво в задължителната и установената практика на ВС и ВКС (вкл. и сочената от касатора) се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения в ГПК ред доказателства, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и възприетото в съдебната практика. По приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, респ. критериите, които следва да се съблюдават от съда при приложението на принципа за справедливост по тази категория искове, въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната от касатора практика на ВС и ВКС. Няма съмнение, че принципът на „справедливостта” предпоставя извършване на преценка от съда на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, специфични за всяко дело, които трябва да се вземат предвид при определяне на дължимото обезщетение. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадало от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, степента и периода на възстановяване, отражение върху работоспособността, медицинските прогнози за здравословното състояние, възрастта на пострадалия, обществено-икономическите условия на живот в страната и др. (вж. - ППВС № 4/1968 г.). Относно значението на застрахователните лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за съответната година и инфлационните процеси в страната спрямо размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, практиката на ВКС е установена, че лимитите нямат самостоятелно значение. Те са индиция и един от показателите за обществено – икономическите условия в страната, като в този смисъл значението им за справедливия размер обезщетение е опосредено и се включва в общия критерий – икономически условия и стандарт на живот. Възприетото разбиране в цитираните от касатора решения (както и в - решение № 95/ 24.10.2012 г. по т. д № 916/2011 г., І т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., ІІ т.о. и др.), което се споделя и от настоящия състав е, че определените от съда обезщетения следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, тъй като нивата на застрахователно покритие нямат пряко и обуславящо значение за изводите на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД. В случая, по предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил установените в съдебната практика критерии, взел е предвид фактите и обстоятелствата, релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Присъдил е обезщетение, което да възмезди ищеца за болките и страданията от травмите, получени в резултат на процесното ПТП, като е съобразил всички критерии, конкретните факти и обстоятелства, както и решаващия принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл, не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по приложението на материалния и процесуалния закон. Оплакванията и доводите на страната за незаконосъобразност на обжалваното решение са относими към касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК (вж. - т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г., ОСГТК на ВКС). Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение