Определение № 1954 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1930/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Й. Д. – ЧСИ с рег. № .... към КЧСИ, с район на действие – Ловешки окръжен съд, срещу решение № 192 от 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 236/2023 г. на Великотърновски апелативен съд (ВТАС), в частта му, в която е отменено решение № 260000 от 04.01.2023 г. по гр.д. № 543/2019 г. на Ловешки окръжен съд в една от отхвърлителните му части и вместо него е постановено ново решение, с което е уважен предявеният от „Изи Паркет“ ООД срещу касатора иск с правно основание чл. 441, ал.1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ, като ЧСИ Р. Й. Д. е осъден да заплати сумата 161.98 лв. представляваща обезщетение за имуществена вреда, причинена от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 92/2014 г. по описа на ЧСИ (остатък от цена на публична продан, получен след удовлетворяване на взискатели и дължими такси и разноски в изпълнението), ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.03.2022 г. до окончателното й изплащане, както и са уважени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 14 741.15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 120 335.93 лв. за периода от 30.05.2019 г. до 12.08.2020 г., и сумата 6 943.36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 43 022.53 лв. за периода от 13.08.2020 г. до 16.03.2022 г.. С атакуваното въззивно решение, касаторът е осъден да заплати на ищеца „Изи Паркет“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 14 692.45 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първа и втора съдебни инстанции. То е постановено при участието на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ като трето лице – помагач на страната на ответника. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо и неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли то да бъде отменено, след което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Предявява възражение за прекомерност на платения адвокатски хонорар от насрещната страна пред касационната инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник релевира вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, изразяваща се в произнасяне „свръх петитум“ по главния и акцесорния искове, както досежно присъдените суми, така и досежно периодите, за които те се отнасят. Навежда и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Съществува ли самостоятелен иск с правно основание чл. 455, ал. 3 ГПК, който всеки длъжник може да предяви към ЧСИ, за да получи "остатъка" от постъпилата по изп. дело сума или претендирането на подобна сума следва да става единствено по реда на чл. 441 ГПК вр. с чл. 71 ЗЧСИ?“ и 2. „Кой е процесуалният момент, в който ЧСИ изпада в забава във връзка с отправено към него искане по реда на чл. 455, ал. 3 ГПК и не следва ли преди да бъде извършен превода, процесното изпълнително дело да бъде прекратено при хипотезата на чл. 433, ал. 2 ГПК?“. По тези въпроси счита, че няма съдебна практика. Релевира също и очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в това, че по главния иск е присъдена сумата от 161.98 лв., въпреки че от приетото заключение на икономическата експертиза по делото е установено, че претендираното главно вземане е изцяло погасено в хода на процеса от ищеца. Ответникът по касационната жалба - „Изи Паркет” ООД подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски. Третото лице – помагач ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ не подава отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по кумулативно съединени искове по граждански спор с цена на всеки над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима. Въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение и за забавено изпълнение на главното задължение. Намерил е за установено от доказателствата в процеса, че пред ответния ЧСИ Р. Д. е било висящо изп. дело № 92/2014 г. с взискател „ВИКО“ ЕООД и длъжник - ишецът „Изи Паркет“ ООД, по което е проведена публична продан на недвижим имот - собственост на длъжника, като за продавач е обявен взискателят при цена от 236 113 лв. Изготвеното от ответния ЧСИ разпределение е предявено на страните на 08.04.2014 г., обжалвано е от длъжника и с влязло в сила на 01.07.2015 г. решение на ВТАС по в. гр. д. № 234/2015 г. е извършено окончателно разпределение на получената продажна цена, като вземанията на взискателя са прихванати от нея и на същия е възложено да довнесе сумата 146 298.19 лв.. От последната сума за погасяване на вземания на НАП и Община Троян за данъци и на ЧСИ за такса по т. 26 ТТЗЧСИ съгласно разпределението е била дължима общо сума в размер на 25 962.26 лв.. Решаващият съд е приел за установено от приетото и неоспорено заключение на счетоводната експертиза, че всъщност вземането на НАП е било в по-малък размер от посочения в разпределението на ВТАС (8 289.20 лв., а не 14 871.03 лв.), при което за удовлетворяване на горепосочените кредитори е преведена сумата 19 380.43 лв., като е останал остатък за връщане на длъжника в размер на 126 917.76 лв.. Купувачът на публичната продан е превел дължимата продажна цена по сметката на ЧСИ едва през м.02.2019 г., а издаденото в негова полза постановление за възлагане от 18.02.2019 г. е влязло в сила на 14.05.2019 г. предвид обжалването му по съдебен ред. Във връзка със забавеното изпълнение взискателят е осъден с влязло в сила решение да заплати на длъжника обезщетение за причинените му имуществени вреди. Непосредствено след влизане в сила на постановлението за възлагане, с молба от 23.05.2019 г., получена от ЧСИ на 29.05.2019 г., „Изи Паркет“ ООД е отправило искане за прекратяване на изп. дело и е направило изявление, че желае да му бъде преведен остатъкът от продажната цена по посочена банкова сметка. Вместо да приключи делото ЧСИ по искане на взискателя е назначил икономическа експертиза, която да определи остатъка от вземането на взискателя и подлежащата на връщане на длъжника сума и въз основа на дадено от експерта заключение е изготвил ново разпределение. С постановление № 1474/ 17.12.2019 г., влязло в сила на 28.02.2020 г., ЧСИ е приключил процесното изп. дело № 92/ 2014 г., но не е превел сумата на длъжника. След приключване на процесното принудително изпълнение, според приетото експертно заключение, с подлежащата на връщане на ищеца сума в размер на 126 917.76 лв., хронологично са извършени следните плащания: 1/ на 12.08.2020 г. на основание получени на 01.11.2019 г. и 20.01.2020 г. запорни съобщения ЧСИ е превел от тази сума на ЧСИ В. П. сумата 34 068.32 лв., от която 15 197.53 лв. по изп. дело № 1440/ 2017 г. и 18 870.79 лв. по изп. дело № 59/2020 г.; 2/ на същата дата - 12.08.2020 г., ЧСИ е превел сумата 43 244.08 лв. по банкова сметка на АД „Г. и А.“ - пълномощник на „Изи Паркет“ ООД; 3/ на 20.09.2020 г. на основание запорни съобщения, изпратени от ЧСИ Д. във връзка с висящи пред него изп. дела, е превел по изп. дело № 1058/ 2019 г. сумата 27 775.78 лв. и по изп. дело № 1059/ 2019 г. сумата 14 836 лв.; 4/ на 14.10.2021 г. ответникът е превел по посочената от „Изи Паркет“ ООД банкова сметка сумата 27 775.78 лв., предвид обезсилване на изп. лист, инициирал производство по изп. дело № 1058/ 2019 г. по описа на ЧСИ Р. Д.; 5/ на 16.03.2022 г. предвид обезсилване на изп. лист, инициирал производството по изп. дело № 1059/ 2019 г., ответният ЧСИ е превел по посочената от „Изи Паркет“ ООД банкова сметка сумата 13 439.02 лв., а с остатъка до 14 836 лв. - 1 396.98 лв. са погасени остатъчни задължения на дружеството по изп. дело № 701/2017 г. - 790.20 лв. и по изп. дело № 52/2022 г. - 606.78 лв.; 6/ на 18.04.2022 г. е преведена сумата 831.60 лв. по изп. дело № 61/2022 г. на ЧСИ И. Л., и 7/ на основание на обезпечителна заповед, въз основа на която е образувано изп. дело № 1312/ 2019 г. по описа на ЧСИ Р. Д., върху сумата 6 000 лв. е наложен запор. След извършване на горепосочените плащания, въззивният съд е заключил, че остатъкът от неразпределени средства, получени по процесното изп. дело № 92/2014 г., възлиза на сумата 161.98 лв., при съобразяване, че в хода на исковия процес и към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, ответникът е превел на ищеца сумата 84 458.88 лв., съставляваща част от останалите неразпределени средства от продажната цена от публичния търг по процесното принудително изпълнение. Въз основа на гореустановените правнорелевантни факти, ВТАС е приел предявеният иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ за частично основателен - само до размера на сумата 161.98 лв.. Посочил е, че към датата на приключване на процесното изп. дело № 92/ 2014 г., ответникът - ЧСИ е дължал връщане на длъжника - „Изи Паркет“ ООД на остатъка от продажната цена, получена при реализирането на публична продан на негов недвижим имот. Подчертал е, че този остатък не е бил изплатен дори след надлежно отправено от длъжника по изпълнението искане за приключване на изпълнителното дело, което е било основателно. Остатъкът не е бил заплатен към датата на исковата молба - 17.09.2019 г., нито към датата на получаване на препис от исковата молба от ответния ЧСИ - 21.11.2019г., нито след влизане в сила на постановлението за приключване на изпълнителното производство на 28.02.2020 г.. Въззивният съд е намерил, че към тези дати не е съществувало законно основание ЧСИ Д. да задържа каквато и да било част от остатъка от продажната цена. Счел е, че ЧСИ не би могъл да обоснове невръщането на остатъка от продажната цена със спиране на производството по изп. дело № 92/ 2014 г. на основание издадена обезпечителна заповед. Съобразил е, че в хода на исковото производство ищецът е получил от ответника сумата 84 458.88 лв., докато със сума в размер на 36 296. 90 лв. правомерно са погасени задължения на ищеца към трети лица с оглед наложени запори от ЧСИ, както и че сумата от 6 000 лв. правомерно е задържана по сметка на ЧСИ Р. Д. във връзка с обезпечителен запор по изп. дело № 1312/ 2019 г.. Счел е, че горепосочените суми, макар неправомерно задържани от остатъка от продажната цена след разпределението, са се намирали по специалната сметка на ЧСИ и той е бил длъжен да изпълни съобщените му запори, защото съгласно чл. 451, ал. 1 ГПК от момента на налагане на запора той се лишава от правото да се разпорежда с вземането. След като с остатъка от постъпилата от проданта сума са погасени задължения на ищеца „Изи Паркет“ ООД към трети лица, не може да се приеме, че в имуществената сфера на ищцовото дружество е настъпила вреда, изразяваща се в неполучаване на пълния остатък от продажната цена. Заключил е, че остатакът от неразпределени средства, получени по изп. дело № 92/2014 г., е в размер на 161.98 лв., и само тази сума следва да бъде осъден ответникът да върне. Решаващият съд е приел, че тъй като към датата на исковата молба главната деликтна претенция на ищеца е била изцяло основателна, а плащането както към него, така и към ЧСИ във връзка със запорни съобщения, е извършено в хода на настоящото производство, ищецът е претърпял имуществена вреда, изразяваща се в законната лихва за забава върху неправомерно задържаната сума, считано от датата на увреждането до превеждането на съответната част от нея на правоимащото лице. За дата на увреждането е счел 30.05.2019 г. – денят, следващ получаването от ЧСИ на молбата за приключване на производството и превеждане на исковата сума. Предвид развитието на конкретното изп. дело, по което при пълно бездействие на ЧСИ обявеният за купувач взискател е платил цената с изключителна забава, издаването на постановление за възлагане е станало години след влизане в сила на разпределението, при което не е било възможно спазването на срока по чл. 455, ал. 2 ГПК. Въпреки това, в момента, в който купувачът е платил цената - м.02.2019 г., при влязло в сила разпределение, ЧСИ е бил длъжен да удовлетвори останалите кредитори и да укаже на длъжника да посочи сметка за превеждане на дължимия му остатък. След посочване на сметката от длъжника, ЧСИ не е имал никакво основание да задържа сумата, при което е изпаднал в забава. ВТАС, използвайки електронна програма за изчисляване на законна лихва, е установил следните дължими лихви, изхождайки от претендираната от ищеца с исковата му молба главница от 120 334.93 лв. и извършените хронологично плащания: 1/ лихва в размер на 14 741.15 лв. върху сумата 120 334. 93 лв. за периода от 30.05.2019 г. до 12.08.2020 г. ( когато ЧСИ е превел правомерно на ЧСИ В. П. сумата 34 068.32 лв. и на ищеца чрез АД „Г. и А.“ сумата 43 244.08 лв. - общо 77 312.40 лв.) и лихва в размер на 6 943.36 лв. върху сумата 43 022.53 лв. за периода от 13.08.2020 г. до 16.03.2022 г. (когато след обезсилването на изп. листи, инициирали изп. дело № 1058/ 2019 г. и изп. дело № 1059/ 2019 г., ЧСИ е превел на ищеца сумата 41 214.80 лв. (27 775.78 лв. по изп. дело № 1058/ 2019 г. +13 439.02 лв. по изп. дело № 1059/ 2019 г.) и е погасил негови задължения в размер на 1 396.98 лв. по изп. дело № 701/2017 г. и по изп. дело № 52/2022 г.), които законни лихви ответникът – ЧСИ е осъден да заплати на ищеца с атакуваното въззивно решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Касаторът се позовава на вероятна недопустимост на обжалвания акт, съставляваща основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, което не е осъществено. Не е налице твърдяното произнасяне „свръх петитум“ нито досежно главната, нито досежно акцесорната претенции. Главният иск с правно основание чл. 441, ал.1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ е предявен за сумата 120 334. 93 лв., а е уважен за сумата 161.98 лв., т.е. частично, при което няма как да има произнасяне извън заявения предмет на спора. Същото се отнася и за периода, за който е присъдена процесната лихва за забава върху целия размер на главното задължение, спрямо което исковата претенция е била основателна към датата на исковата молба и до момента на погасяване чрез плащане или чрез прихващане с други ликвидни задължения на ищеца в хода на настоящия процес. Соченият начален момент на забавата в исковата молба е 30.05.2019 г., а всички присъдени законни лихви за забава в атакуваното решение са след този момент. Поради това въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявеното спорно право, следователно решението му не е вероятно недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото спрямо него не са налице изискуемите квалифицирани състави на неправилност: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци на обжалвания въззивен акт не се установяват от настоящия съдебен състав. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя като кумулативно изискуемо общо основание произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените два въпроса нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, имащо за предмет деликтната отговорност на ЧСИ от незаконосъобразно принудително изпълнение. От значение по тези дела е наличието или не на противоправно поведение на ЧСИ в това му качество и в рамките на конкретен изпълнителен процес, което е увреждащото деяние, като по отношение на момента на изпадането в забава важи правилото на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, определящо за такъв момента на непозволеното увреждане. По приложението на нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД е формирана константна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, поради което не е налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения втори въпрос. Изложените други оплаквания в касационната жалба за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби – предмет на производството по чл. 288 ГПК. Поради неосъществяване на общото основание за допускане на искания касационен контрол, доколкото нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква кумулативно осъществяване на общо и някое от визираните допълнителни основания, такъв контрол не следва да бъде допуснат по касационната жалба на ответника. Постъпила е и касационна жалба на ищеца „Изи Паркет“ ООД срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК въззивно решение № 22 от 26.01.2024 г. по в. гр. д. № 236/2023 г. на ВТАС. С последното е оставена без уважение като неоснователна молба на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение, в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, извън отменената. ВТАС е приел, че е налице пълно съответствие между мотивите на въззивния съд и диспозитива му, доколкото основателността на исковете се преценява към момента на приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, като се съобразява погасяването на процесните вземания в хода на исковия процес (чл. 235, ал. 3 ГПК). В тази връзка е заключил, че изводът в мотивите на решението, че към момента на подаване на исковата молба искът е бил основателен за целия предявен размер, доколкото впоследствие, в хода на процеса, е настъпило частично погасяване на вземането, не противоречи на възпроизведения горепосочен диспозитив, отхвърлящ главния иск като неоснователен в погасената му чрез плащане по време на висящността на делото част. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на „Изи Паркет“ ООД са наведени очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при отхвърляне на предявения иск поради настъпило плащане в хода на процеса да отрази това в диспозитива на решението или е достатъчно да потвърди първоинстанционното решение в тази част, независимо от факта че първоинстанциониият съд е отхвърлил иска поради неоснователност на претенцията, а не поради извършено плащане в хода на процеса, както е приел въззивния съд?“; 2. „Налице ли е несъответствие между формираната истинска воля на въззивния съд по предявения главен иск от ищеца и нейното обективиране в писмения текст на диспозитива на въззивно решение, съставляващо очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, когато в мотивите на решението съдът е приел, че предявеният иск е основателен, но в диспозитива на решението е посочено само, че се потвърждава първоинстанционното решение, което отхвърля иска поради неоснователност и недоказаност по основание и размер, без да се посочва, че искът е отхвърлен поради плащане?“; 3. „Налице ли е идентичност на диспозитива между първоинстанционното решение и решението на въззивния съд, когато първоинстанционният съд е приел, че искът следва да бъде отхвърлен поради лиса на предпоставки за основателност на предявения иск, а въззивния съд приеме, че предявеният иск е основателен, но следва да бъде отхвърлел поради извършено от ответника плащане в хода на процеса? В тази хипотеза, въззивният съд следва ли да потвърди обжалваното решение или трябва да го отмени и постанови нов диспозитив, в който да посочи, че отхвърля иска поради извършено плащане в хода на процеса? Следва ли в диспозитива на въззивното решение да бъде посочено, че е отменено изцяло решението на първоинстанционни съд, когато първоинстанционният съд е приел, че искът е неоснователен, а въззивният съд е приел, че искът е основателен, но претенцията е погасена в хода на производството чрез извършено плащане от ответника?“ и 4. „Длъжен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви, когато въззивната жалба е мотивирана и в нея са направени изрични доводи за неправилност па първоинстанционното решение?“, по които въпроси навежда разрешаването им в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 14 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 53181/2015 г. на ІІ г.о. и определение № 137 от 01.06.2020 г. по гр. д. № 1170/2020 г. на ІІІ г.о.. Поставеният четвърти въпрос е неотносим към атакуваното решение по чл. 247 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждан в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба – ЧСИ Р. Й. Д. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС. Третото лице - помагач ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ не подава отговор. Настоящият съдебен състав намира, че не са осъществени наведените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК. С последното е оставена без уважение молбата на ищеца за допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното въззивно решение, състояща се според молителя в това, че макар да е приел предявеният главен иск за изцяло основателен към подаване на исковата молба в мотивите на решението си, в диспозитива му въззивният съд го е уважил частично, като в по-голямата му част го е отхвърлил като неоснователен. Освен това молителят счита, че доколкото първоинстанционният съд е отхвърлил същия главен иск изцяло като неоснователен поради невъзникване на претендираното субективно право на обезвреда, т.е. по различни мотиви от мотивите на въззивния съд, намерил процесното главно вземане за частично погасено чрез плащане и извънсъдебно прихващане на насрещни задължения, то ВТАС не е следвало да потвърждава в тази му част първоинстанционното решение. От поставените въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК може да бъде обобщен и изведен един въпрос относно дължимия от въззивния съд диспозитив в случаите, в които предявеният иск е приет за частично неоснователен, но не поради несъществуване на спорното субективно право, какъвто е бил изводът на първоинстанционния съд, а поради погасяване на вземането чрез плащане или извънсъдебно прихващане в хода на исковия процес. Този въпрос не осъществява общото основание за допускане на искания касационен контрол на въззивното решение по реда на чл. 247 ГПК, тъй като няма обуславящо значение за изхода на производството по чл. 247 ГПК. По него не е налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, доколкото цитираните от касатора съдебни актове нямат отношение към него, а касаят различни хипотези – на предявен частичен иск и на противоречиво произнасяне на съда в мотивите и диспозитива на съдебен акт относно акцесорна претенция. Поради неосъществени общо и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по чл. 247 ГПК по горепосочения въпрос. Независимо от това следва да бъде посочено, че основателността или неоснователността на предявен иск се преценява от решаващия съд към момента на приключване на устните състезания по делото, при съобразяване с нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, според която в решението си съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В съответствие с чл. 235, ал. 3 ГПК, въззивният съд е приел главният иск с правно основание чл. 441, ал.1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ за частично основателен, съобразявайки настъпилото в хода на процеса погасяване на част от спорното субективно право. Ето защо, към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, в по-голямата си част предявеният главен иск е бил неоснователен и като такъв е подлежал на отхвърляне, какъвто е бил потвърденият резултат в първоинстанционното решение. Без значение е причината за неоснователността на иска, която в случая е различна в първоинстанционното и във въззивното решение. Силата на пресъдено нещо се формира не към датата на предявяване на иска, а към приключване на устните състезания по делото, поради което извършеното потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му по главния иск от въззивния съд е законосъобразен правен резултат и по никакъв начин не осъществява хипотезата на очевидна фактическа грешка. В диспозитива на съдебното решение може да бъде посочена, но това не е задължително, причината за неоснователността на иска – несъществуване на вземането, погасяването му по давност, погасяването му чрез плащане в хода на процеса и т.н.. В гореизложения смисъл не би могло да бъде осъществено и наведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото въззивното решение по чл. 247 ГПК не притежава белезите на неправилно решение. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваните въззивни решения не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство по касационната жалба на ищеца „Изи Паркет“ ООД, последният следва да бъде осъден да заплати на ответника ЧСИ сумата 600 лв ., съставляваща хонорар за един адвокат, платен пред ВКС за депозиране на отговор по тази жалба. Касаторът „Изи Паркет“ ООД не е представил доказателства за сторени съдебно – деловодни разноски по касационна жалба на насрещната страна – ЧСИ Д., поради което такива не му се присъждат. Към настоящото производство по чл. 288 ГПК следва да бъде присъединено свързаното с него ч. гр. д. № 1929/2024 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, образувано по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С определение № 56 от 26.01.2024 г. по в. гр. д. № 236/2023 г., ВТАС е изменил въззивно решение № 192/ 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 236/2023 г. на ВТАС в частта досежно разноските, като е отменил горепосоченото въззивно решение в частта за разноските за двете инстанции, които ЧСИ Р. Й. Д. е осъден да заплати на ищеца „Изи Паркет“ ООД за сумата над 12 693.94 лв. до присъдения размер от 14 692.45 лв., като е допълнил въззивното решение № 192 от 24.10.2023 г., осъждайки ищеца „Изи Паркет“ ООД да заплати на ЧСИ Р. Й. Д. сумата 9 755. 59 лв. - разноски за въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба. Със същото определение по чл. 248 ГПК въззивният съд е осъдил, на основание чл. 77 ГПК, ответника ЧСИ Р. Й. Д. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТАС сумата 867. 38 лв. - държавна такса върху уважения иск за обезщетение за забава. Срещу горепосоченото определение по чл. 248 ГПК в частта му досежно присъдените съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК е депозирана частна касационна жалба от ищеца „Изи Паркет“ ООД. Настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на въззивния съд досежно дължимите от ищеца съдебно – деловодни разноски във въззивното производство е правилно, доколкото съобразява правилото за присъждането им пропорционално на основателната част от въззивната жалба, корелиращо с уважената част от исковете. Обжалваното определение е частично неправилно в частта му досежно присъдените в полза на ответника съдебно – деловодни разноски, при което е съобразен същия, горепосочен принцип. Неправилно обаче платеният хонорар за един адвокат в размер на 11 888. 40 лв. пред втората съдебна инстанция е счетен за непрекомерен по надлежно заявеното възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК. ВКС намира, че минималният посочен размер в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е обвързващ за съда, като следва да бъдат съобразявани фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и обстоятелството, че въззивното дело е разгледано и решено в рамките на едно открито с.з., без събиране на доказателства. С оглед на решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, следва да се приеме, че платеното адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено до размера на сумата 5 000 лв., при което при съобразяване на правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника ЧСИ следва да бъде присъдена сумата 4 230 лв.. Дължимият размер е преценен от съда с оглед вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, при съобразяване с обстоятелството, че адвокатският труд следва да бъде справедливо овъзмезден. Следователно частната жалба на „Изи Паркет“ ООД е основателна в частта досежно присъдените разноски в полза на ответника пред въззивната инстанция за разликата над 4 230 лв. до 9 755. 59 лв., в която част атакуваното определение по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено като неправилно. В останалата й част частната жалба на ищеца е неоснователна. Ответникът – ЧСИ Д. обжалва горепосоченото определение на ВТАС в частта му досежно произнасянето на основание чл. 77 ГПК. Въззивният съд е приел за дължима от ответника държавна такса по основателната част от заявената акцесорна претенция в размер на 867. 38 лв., която е намерил за пропусната да бъде събрана. Намирайки я за дължима ВТАС я е присъдил в полза на бюджета на съдебната власт на основание чл. 77 ЗЗД. Това произнасяне е допустимо, но частично неправилно. Съгласно практиката на ВКС, споделяна от настоящия съдебен състав, обективирана в решение № 316 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 60449 от 15.12.2021 г. по ч. гр. д. № 3484/2021 г. на ВКС, III г. о. и др., претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на непозволеното увреждане до датата на исковата молба, по правната си същност е отделен, самостоятелен иск, по който се дължи внасяне на дължимата държавна такса. Държавна такса не се дължи по претенцията за заплащане на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. Поради това като самостоятелен иск с правно основание следва да се приеме претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата от 120 335. 93 лв. за периода от 30.05.2019 г. до 17.09.2019 г. (датата на исковата молба по настоящото дело), с цена 3 710. 36 лв.. Ответникът дължи заплащане на държавната такса върху тази цена, възлизаща на 148. 41 лв., за която част присъденото в полза на бюджета на съдебната власт произнасяне на основание чл. 77 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. В останалата част произнасянето по чл. 77 ГПК е неправилно и следва да бъде отменено. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение