Определение № 1159 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 604/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3267/24.01.2024 г. на Г. К. Г., чрез адвокат Й. Л.-П., срещу въззивно определение № 611 от 15.01.2024 г. по в. ч. гр. дело № 258/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 144823/17.11.2023 г. по гр. д. № 57584/2023 г. на Софийски районен съд. С последното е оставена без уважение молбата на Г. Г. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение. Посочва се, че след завеждане на исковата молба жалбоподателят е претърпял оперативна намеса, поради което са възникнали допълнителни разходи за възстановяването му в размер на около 300 лева месечно, както и че съдът неправилно е обосновал отказа си за освобождаване от задължението за заплащане държавни такси и разноски с обстоятелството, че не са представени доказателства за разходване на сумите, получени по сключените договори за кредит. В изложението към частната касационна жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, а именно: Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание на чл. 83, ал. 2 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е образувано производство по предявения от Г. К. Г. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на „Институт за стратегии и анализи“ ЕООД да заплати сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от обидни и клеветнически твърдения, публикувани на електронния новинарски сайт на ответника. Първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да внесе дължимата държавна такса в размер на 400 лева, като в срока за изпълнение е направено искане за освобождаване от задължението за внасянето ѝ, което е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че не са установени предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК. Материалното състояние на ищеца е такова, че разполага с достатъчни финансови възможности да заплати дължимата държавна такса. Той е представил декларация за имущественото си състояние, в която е посочил, че получава месечен доход от 2214 лева, а разходите му са в размер на 250 лева за лекарства и 650 лева за наем на жилище. Приложени са три броя договори за кредит, от които един целеви /за погасяване на предходни парични задължения/ и два, които не са обвързани с конкретна цел, за която са отпуснати сумите. Общият размер на кредитните средства по нецелевите кредити е 17 000 лева, получени през м. февруари 2022 г. и м. юли 2023 г. Представени са и два броя епикризи от м. октомври 2023 г. Съдът е констатирал, че няма представени доказателства за заплащане на наемна цена по договор за наем, както и за предписано лечение, за което се твърди, че изисква месечен разход от 250 лв, съответно не са представени документи, отразяващи такива плащания. Съпоставяйки декларираните месечни доходи и разходи, съдът е посочил, че жалбоподателят не е материално затруднен по начин, който да му попречи да упражни предоставените му процесуални права по делото. От съдържанието на договорите за банков кредит не се установява получените средства да са разходвани преди завеждане на делото, не са представени и доказателства в тази насока, поради това институтът на чл. 82, ал. 2 ГПК не следва да бъде приложен по отношение на жалбоподателя, доколкото той няма качеството на трайно материално затруднено лице. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Поставеният от жалбоподателя в случая въпрос не предпоставя допускане на въззивното определение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по него има трайно установена и непротиворечива съдебна практика на ВКС. В съответствие с нея, въззивният съд е изследвал имущественото състояние на ищеца към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приел, че същият разполага със средства за заплащане на държавната такса. Посочил е, че не са установени данни за недостиг на средства от Г. Г., включително като е взел предвид факта на получени значителни парични средства по множество договори за банкови кредити, за които не е установено да са разходвани преди предявяване на иска. Основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК изисква страната-физическо лице да докаже, че материалното й положение изключва или затруднява прекомерно възможността да внесе държавната такса по гражданското дело, като тази разпоредба цели да осигури достъп до съд и за онези физически лица, които нямат възможност да понесат фискалните задължения по чл. 71 – чл. 73а ГПК. В случая преценката за имущественото състояние на ищеца е извършена въз основа на представените от него доказателства за имуществено състояние и декларирани ежемесечни разходи, както и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Не е установено затруднение за изпълнението на това задължение по предприетата от него искова защита пред гражданския съд. Сами по себе си обстоятелствата по сключване на договори за банкови кредити /след съответната преценка на кредитното досие на жалбоподателя/, не могат да наложат извод за липса на възможност за внасяне на дължимата държавна такса по така предявения иск. В допълнение следва да се посочи, че приложените към касационната частна жалба писмени доказателства не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по селекция на жалбата. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.