Определение № 2057 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2043/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Н. А. Б. и К. Т. Б., чрез пълномощник адвокат М. А., против определение № 224 от 07.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 133/2023 г. на Окръжен съд - Ямбол, с което е потвърдено определение № 100 от 17.01.2023 г., постановено по гр. дело № 3227/2022 г. по описа на Ямболския районен съд, с което е прекратено производството по делото пред този съд и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд - Велинград. В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Изложени са съображения, че е налице правен интерес, предвид вече образувани пред ЯОС наказателно и частно производство, и настоящото производство да е в същия съдебен район. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение по следните въпроси: 1.Как следва да се процедира в случаите, когато ищците искат да се възползват от разпоредбата на чл. 115 ГПК, а от друга страна – неточно са посочили съд, който да съвпада с района на местоизвършване престъпното деяние, но са налице и други обстоятелства, които са ги провокирали .да посочат конкретен съд, който биха искали да разгледа делото им. Изложени са съображения също така, че ищците са посочили съд, различен от този, който е по постоянния адрес на ответниците и по този начин са манифестирали желанието си делото да бъде разгледано от съд, максимално близо до местоизвършване на престъпното деяние, чиято последица се явява предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди. Твърди се наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС: определение № 913 от 17.10.2012 г. по ч.т.д. № 800/2012 г. на ІІ г.о., определение № 1110 от 10.12.2012 г. по ч.т.д. № 734/2012 г. на ІІ т.о., определение № 190 от 08.04.2011 г. по ч. гр. д. № 47/2011 г., определение № 170 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 144/2010 г. на ІV г.о., определение № 473 от 11.10.2018 г. по ч.гр.д. № 3143/2018 г. на ІV г.о., определение № 50216 от 29.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2972/2022 г. на І г.о. 2.След като съдът е констатирал, че сезираният съд /РС Ямбол/ не отговаря на района на съда, в който е извършено престъплението /РС Тополовград/, но и не съвпада с района на съда по постоянните адреси на ответниците /РС Велинград/, следва ли да даде указания на ищците да конкретизират искането си – дали претендират особена подсъдност или обща такава. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено също така, че в исковата молба е разяснено, че деликтът е настъпил в имот, находящ се в [населено място], следователно е посочено местоизвършването на деликта, а в исковата молба е посочен РС Ямбол, но това е техническа грешка. Наведени са доводи, че пред ЯОС е висящо наказателно производство във връзка с процесния деликт. Затова жалбоподателите считат, че това обуславя правен интерес за тях настоящото производство да се разглежда в същия район, в който са и останалите две производства, произхождащи от едни и същи факти и обстоятелства. Предвид необходимостта от извършването на експертизи, разпити на свидетели от този регион, се сочи, че би било неприемливо пострадалите да бъдат наказани да пътуват многократно до [населено място], в какъвто смисъл е и законодателната логика при създаване нормата на чл. 115 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба – Г. И. Д., чрез пълномощника си адв. В. Л., е депозирал отговор, в който поддържа становище за недопускане на частната касационна жалба до въззивно обжалване и за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. Изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдържа твърдения и оплаквания, относими към необходимото съдържание на частната касационна жалба. Формулиран е въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Производството по делото е образувано по искова молба от Н. А. Б. и К. Т. Б., двамата от [населено място], с която против И. Р. Н. от [населено място] и Г. И. Д. от [населено място] е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, с който се претендира солидарното осъждане на двамата ответници да заплатят на ищците обезщетение за имуществени вреди от престъпление в размер на сумата от 8 350.50 лв., ведно със законната лихва от датата на извършване на деликта – 30.11.2017 г. В исковата молба ищците са поддържали, че престъпното деяние – кражба, от която ищците са претърпели имуществени вреди, е осъществено на 30.11.2017 г. в [населено място]. С отговора на исковата молба ответникът Г. Д. е направил възражение за местна подсъдност на спора пред ЯРС и е заявил искане производството по делото да бъде прекратено пред сезирания съд, като бъде изпратено за разглеждане на РС-Велинград на основание чл. 105 ГПК по постоянния адрес на този ответник. Посочено е от този ответник, че дори ищците да се възползват от допълнителния критерий по чл. 115 ГПК, компетентен да разгледа спора е Тополовградският районен съд, но сезираният съд – ЯРС, не може да направи избор вместо ищците, когато първоначалният им избор не съответства на законовото основание за изборна местна подсъдност. С атакуваното определение ЯРС е уважил възражението за местна неподсъдност на спора, прекратил е производството по гр. дело № 3227/2022 г. по описа на ЯРС и е изпратил делото по подсъдност на РС-Велинград. Първоинстанционният съд е посочил, че ищците не са се възползвали от правото си на избор на подсъдност по чл. 115 ГПК, не са предявили иска си и пред ЯРС по правилото на чл. 105 ГПК и като е установил, че адресите и на двамата ответници са в съдебния район на Районен съд - Велинград, е постановил делото да бъде изпратено на този съд, в съответствие с правилото на чл. 105 ГПК. Окръжният съд е счел за правилни решаващите изводи на първата инстанция. Приел е, че в случая за местната подсъдност на делото е приложима разпоредбата на чл. 105 ГПК, съгласно която искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника. Посочено е, че законът установява и особени правила за местна подсъдност /чл. 108-117 ГПК/ и едното от тях е относно подсъдността при искове за непозволено увреждане, които могат да се предявят и по местоизвършване на деянието /чл. 115, ал. 1 ГПК/. Разяснено е, че подсъдността на исковете за непозволено увреждане е уредена като изборна, като изборът на съд се прави от ищеца чрез предявявяане на иска било пред съда по постоянния адрес или седалището на ответника /чл. 105 ГПК/, било пред съда по местоизвършване на деянието /чл. 115, ал. 1 ГПК/. В заключение се приема, че след като ищецът по иска за непозволено увреждане не е направил избор относно подсъдността, сезирайки някое от съдилищата по чл. 105 ГПК или по чл. 115 ГПК, ответниците могат да възразят срещу местната подсъдност на спора пред сезирания съд и да искат изпращане на делото по подсъдност, какъвто е и настоящият случай. Въззивният съд е посочил, че споделя доводите на жалбоподателите-ищци, че местоизвършването на деянието е в [населено място], тъй като там е осъществено престъпното деяние /кражба/, от което са настъпили вредите, при което съдът по местоизвършване на деянието е Тополовградският районен съд, но ищците не са направили избора на подсъдност по този признак и не са сезирали този съд с исковата си молба, нито съда по постоянния адрес на ответниците, а са сезирали ЯРС, който не е местно компетентен нито по правилото на чл. 115, ал. 1 ГПК, нито по правилото на чл. 105 ГПК. Въззивният съд е счел, че не може да бъде споделена тезата на частните жалбоподатели – ищци, че изборът им на съд представлява техническа грешка на техния адвокат, защото от данните по делото не може да се направи извод, че сезирането на ЯРС е техническа грешка или друга очевидна неточност, която не е свързана с волята на ищците и касаят несъответствието между формираната им воля и външното й изразяване в писмения текст на исковата молба. Уточнено е също така, че жалбоподателите изтъкват каква е логиката на законодателното уреждане на изборната подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК, която е с цел улеснение на пострадалите от деликт при извършване на процесуалните действия. В случай въззивният съд е подчертал, че ищците са тези, които не са се възползвали от уредената в тяхна полза изборна подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК и след като са сезирали съд, който не е компетентен да разгледа спора им по правилата на местната подсъдност, при заявено от ответника възражение за неподсъдност на спора, в правомощията на сезирания съд е да изпрати делото на съда, който е компетентен по правилото на чл. 105 ГПК, а не да замести ищците при избора им на компетентен съд по правилото на чл. 115, ал. 1 ГПК. Затова в заключение е прието, че по правилата на местната подсъдност компетентен да разгледа предявения иск за заплащане на имуществени вреди от деликт, е Районен съд – Велинград, в чийто съдебен район са постоянните адреси и на двамата ответници. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Поставените в изложението правни въпроси не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са ирелевантни, същите са фактически и са свързани с конкретиката по делото. От данните по делото не може да се направи извод, че изборът на ищците относно съда, който да бъде сезиран, представлява техническа грешка на техния адвокат. Самият процесуален представител в настоящата частна касационна жалба навежда съображения относно наличието на правен интерес ищците да сезират ЯРС и настоящото производство да е в същия район, в който са и останалите две вече образувани пред ЯОС производства. Така поради това, че не се установява да е налице хипотезата на първия въпрос от данните по делото, по него не се допуска касационно обжалване. Ищците не са направили избор на съд по критерия, посочен в чл. 115, ал.1 ГПК, поради което е ирелевантна съдебната практика по този текст. След като ищците са сезирали съд, който не е компетентен да разгледа спора им по правилата на местната подсъдност, при заявено от ответника възражение за неподсъдност на спора, в правомощията на сезирания съд е да изпрати делото на съда, който е компетентен по правилото на чл. 105 ГПК. Съдът не може да замести ищците при избора им на компетентен съд по правилото на чл. 115, ал. 1 ГПК. Така отправените в изложението въпроси са формулирани в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на частните касатори за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касаторите с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на определението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от касационната инстанция несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е., когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. При липса на общата предпоставка, ВКС не дължи произнасяне и по сочените допълнителни такива. Въпреки горното, за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не са налице и твърдяните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице противоречие с практиката на ВКС относно прилагане разпоредбите, касаещи местната подсъдност, в съответствие с които се е произнесъл въззивният съд. По никакъв начин не е обоснован поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като единствено цифровото посочване на нормата не представлява довод за наличие на твърдяното основание. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато в случая не е налице, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение