Определение № 197 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1338/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД против решение № 1269/28.05.2019г. по т.д.№ 696/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №3524/ 20.05.2014 г. СГС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. В., „Херавил“ООД, И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Д. С. иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата в размер на 500 000 евро, представляващи част от главница по запис на заповед, издаден от „Херавил – С“ООД /„Риламат“ООД/ на 14.02.2008г. и авалиран от ответниците. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба А. В. и Д. Д. С. са подали писмени отговори, в които оспорват основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски. Не са постъпили писмени отговори от ответниците „Херавил“ООД, И. М. В., Р. Д. Д.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че образуваното пред САС производство е след отменително решение на ВКС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Отностно установените по делото факти въззивната инстанция е приела, че на 14.02.2008г. е бил сключен договор за банков кредит между банката, от една страна, и „Херавил-С“ООД /впоследствие с променено наименование на фирмата „Риламат“ООД/ като кредитополучател и „Херавил“ООД, като солидарен длъжник от друга, за предоставянето на кредит в размер на 1600000 евро. С т. 8 от същия е било уговорено задължението на кредитополучателя да издаде в полза на банката запис на заповед за сумата на кредита, ведно с годишна лихва в размер на 14 %, считано от датата на издаването и с краен срок на предявяване 25.02.2013г., както и да осигури авалирането му от съдружниците-физически лица и солидарния длъжник „Херавил“ООД. На 14.02.2008 г. е бил издаден запис на заповед от „Херавил-С“ООД, с който дружеството се е задължило безусловно и неотменимо, да заплати на или на заповедта на банката при представяне на записа на заповед, сумата в размер на 1 600 000 евро, ведно с 14 % лихва годишно върху тази сума, считано от датата на издаване на записа на заповед. Посоченото е било, че записът на заповед трябва да се предяви за плащане не по – късно от 25.02.2013г. На лицевата страна на записа на заповед са били положени подписите на „Херавил“ООД, чрез И. В.; И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Д. С. и А. В., всички като авалисти на задължението на издателя, при условията, при които е поето. Записът на заповед е бил предявен на всички авалисти чрез връчване по реда на чл.47 ГПК на нотариална покана. На 31.05.2010 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, за част от главницата по процесния запис на заповед. С разпореждане от 05.07.2010 г. СРС е уважил заявлението. САС е констатирал, че съгласно удостоверение от МВР – Дирекция „Миграция“, след направените справки в информационните фондове на МВР е било установено, че няма данни за адресна регистрация в Р България на лицето А. В.. Възражението от същия по чл. 419 ГПК е било подадено чрез адв. Б., като пълномощното муе общо и включва правото на повереника, да представлява упълномощителя неограничено пред съдебните власти, като подписва и подава всякакви искови молби, искания, заявления, жалби, възражения и т. н. /в кориците на гр. д. № 24879/2010 г. по описа на СРС/. С решение № 617/ 10.11.2009 г. по гр. д. № 747/2009 г. по описа на СОС е била обявена неплатежоспособността и е било открито производство по несъстоятелност на „Риламат“ООД. В производството по несъстоятелност е било прието вземане на касатора в размер на 4 063 270, 76 лв., основано на задълженията на “Херавил-С“ООД по договор за банков кредит от 14.02.2008г. и анекси към него и договор за револвиращ банков кредит от 14.02.2008г. и анекс към него. С решение № 48/14.06.2010г. по гр.д. № 747/2009 г. по описа на СОС, „Риламат“ООД е било обявено в несъстоятелност и е била прекратена дейността на дружеството. С решение № 37/31.03.2014 г. по гр. д. № 747/2009г. по описа на СОС е било прекратено производството по несъстоятелност на посоченото дружество и е било постановено заличаване на търговеца на основание чл. 732, ал. 2 ТЗ. Съдът е обсъдил и заключението на ССЕ, което е установило дължимите по договор за банков кредит от 14.02.2008 г. и анекси към него суми. САС е посочил, че предметът на иска по чл. 422 ГПК е да се установи със сила на присъдено нещо действителното правно положение между спорещите, досежно релевираното със заповедта за незабавно изпълнение спорно право и легитимиране на изпълнителната му сила. Това налагало идентичност на фактите, обуславящи изискуемостта на задължението по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и поддържаните с иска. Ето защо според въззивния съд правилото на чл. 235, ал.3 ГПК не може да дерогира изискването за изискуемост на задължението, още повече в хипотезата на изискуемост на менителница „на предявяване“, която има за цел да установи падежа на задължението, а не да осигури съдействието на длъжника за плащането или единствено да го постави в забава. Такива последици има предявяването за плащане само при изрично уговорен падеж, за които хипотези е относимо ТР № 1/2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС- т. 3. САС е приел, че в случая, предмет на заповедта за незабавно изпълнение е вземане, чието основание е задължението на лица - авалисти по запис на заповед, да платят възникналото задължение на друго лице – издателя на записа на заповед. Според апелативния съд, за да подлежи на принудително изпълнение, задължението на авалистите следва да бъде изискумо, при това към датата на подаване на заявлението /а не към датата на разпореждането на съда, тъй като актът на съда е основан на фактите, така както са поддържани със заявлението/. Във връзка с дадените в отменителното решение на ВКС указания, решаващият състав е намерил, че е бил спорен повдигнатият с възражение от ответниците въпрос, досежно изискуемостта на задължението на авалистите, при непредявяване записа на заповед с падеж „на предявяване“ на издателя. От събраните по делото доказателства въззивната инстанция е установила предявяването на процесния записа на заповед от 14.02.2008г. само на “Херавил“ООД, И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Д. С.. Ищецът не е твърдял и не е доказал записът на заповед да е бил предявен на издателя „Риламат“ООД преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 31.05.2010г. Записът на заповед е бил предявен на синдика на „Риламат“ООД, но едва на 21.12.2012г. Според въззивния съд релевантна за падежа на задължението е датата на обявяване на „Риламат“ООД в несъстоятелност, предвид правилото на чл. 617 ТЗ, според което от тази дата, всички парични и непарични задължения на длъжника, ставата изискуеми, но тази дата 14.06.2010г. е също следваща датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение. САС не е споделил поддържаните от банката възражения, че предявяването на записа на заповед за плащане е факт с обявяването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, както и с депозирането на договора за кредит при предявяване на вземането по реда на чл. 685 ТЗ, тъй като подобно на предявяването за приемане, предявяването за плащане включва две действия: представяне на документа и покана за плащане, които не са осъществени в двете посочени от банката хипотези. За неоснователно е било преценено и възражението, че предявяването на записа на заповед на И.В., доколкото същият е и представляващ „Риламат“ООД, имплицитно включва и предявяването му на дружеството. Изложени са били съображения, че поканата за плащане към дружеството, като отделен спрямо авалиста В., адресат на задължението, трябва да е недвусмислено заявена, а не да е резултат от предположения, каквато яснота очевидно не е налице, тъй като никъде в поканата не е упоменато искане за плащане от дружеството – издател на записа на заповед. Изрично съдът е посочил, че предявяването на записа на заповед с падеж „на предявяване“ на издателя е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници - издател и авалист. Авалистът, отговаря както издателя, т.е. считано от момент на изискуемост на задължението, противопоставим на издателя, което не би могло да стане по друг начин освен при задължително предявяване менителничния ефект за плащане на издателя. Следователно, последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста. Предявяване на издателя, без предявяване на авалиста, предпоставя настъпила изискуемост на задължението по записа на заповед и за авалиста. Предявяването за плащане на авалиста е от значение единствено за поставянето му в забава, считано от този момент. Ето защо, за правно ирелевантно е било счетено предявяването на записа на заповед на авалистите, тъй като от значение за изискуемостта на задължението спрямо тях е единствено, предявяването му на издателя. В случая, обаче записът на заповед не е бил предявен на издателя към 31.05.2010 г., поради което и задълженията на авалистите – ответници по иска не са били изискуеми към тази дата. Поради което САС е счел, че не се доказва претендиранато с иска по чл. 422 ГПК субективно право и той следва да бъде отхвърлен. За пълнота са били разгледани и останалите възражения на ответниците, като за единствено основателно е прието това на А. В. за недопустимост на заповедното производство спрямо посочения длъжник, поради това, че той няма постоянен адрес в България. Необходимостта от постоянен адрес по т. 3 от чл. 411, ал. 2 ГПК според САС е част е лимитативно очертаните предпоставки за допустимост на заповедта за изпълнение, за които съдът в исковото производство по чл. 422 ГПК е длъжен да следи, дори и при липсата на възражение от страните. Дадените в общото пълномощно права на адв. Б., да го представлява пред всички съдилища, не може да дерогира, заложеното в цитираната разпоредба изискване, поради което, освен липсата на изискуемост на задължението, липсата на постоянен адрес е допълнително основание, за отхвърляне на иска спрямо посочения ответник. Поради което решението на първоинстанционния съд, в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК относно вземането в размер на 500 000 евро, с оглед крайния резултат е било потвърдено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Кои новонастъпили факти в производството по чл.422 ГПК е длъжен да съобрази съдът на осн. чл.235, ал.3 ГПК?; 2/Длъжен ли е въззивният съд да мотивира ясно и убедително становище по основен правен аргумент на ищеца?; 3/Предпоставка ли е предявяването за заплащане на запис на заповед с падеж на предявяване за настъпване на изискуемостта на задължението на издателя? Въпросите са поставени от касатора при въвеждане на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, обективирана в постановени по чл.290 ГПК решения, както следва: по първи въпрос – т.9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.1 от ТР № 8/2018г. на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос - ППВС №1/53 г.; Решение № 27/28.06.2017г. по т.д. № 2430/2015г. на ВКС, I т.о.; Решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о. и др. и др. и по трети въпрос – ТР № 1/2005г. на ОСТК на ВКС, Решение № 132/23.06.2016г. по т.д. № 2316/2015г. на ВКС, II т.о., Решение № 1/01.03.2010г. по т.д. № 520/2009г. на ВКС, II т.о. При условията на евентуалност се поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът въвежда и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че единствено първият въпрос изпълнява изискванията както към общото, така и към допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в частта на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК срещу „Херавил“ООД, И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Д. С.. Въззивният съд е обсъдил правилото на чл. 235, ал.3 ГПК с оглед процесната хипотеза на запис на заповед с падеж на предявяване, който не е бил предявен за плащане на издателя преди подаване на заявлението за издаване. Според апелативния съд, за да подлежи на принудително изпълнение, задължението на авалистите по запис на заповед с падеж на предявяване следва да бъде изискуемо към датата на подаване на заявлението, а не към датата на разпореждането на съда за издаване на заповед за изпълнение, тъй като актът на съда е основан на фактите, така както са поддържани със заявлението. В посоченото от касатора ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС – т.1 е прието, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В мотивите на ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Също така в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. На настоящия състав на ВКС е служебно известна и практика на ВКС, обективирана в решение № 10/25.02.2020г. по т.д. №16/2019г. на ВКС, II т.о. и решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО. Според същите, за да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал.1 и чл. 422, ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. Въпроси втори и трети ще бъдат разгледани от настоящата инстанция по съществото на касационната жалба, доколкото касаят оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. С оглед гореизложеното на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по исковете срещу „Херавил“ООД, И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Д. С. за проверка съответствието му с цитираната по-горе съдебна практика по преформулирания от ВКС правен въпрос: Представлява ли предявяването за плащане на издателя на запис на заповед с падеж „на предявяване“ факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК? По отношение на ответника А. В. въззивният съд е изложил и допълнителен аргумент за отхвърляне на иска – за недопустимост на заповедното производство спрямо този длъжник, поради това, че той няма постоянен адрес в България. Така даденото разрешение е обусловило произнасянето на САС спрямо А. В., но касаторът не е поставил въпрос в тази връзка. В полза на А. В. не следва да се присъждат разноски за настоящето производство, тъй като не са представени доказателства за извършването им. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 19 558,30лв. Водим от което, ВКС