Определение № 564 от 29.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2860/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Балкан Ерма“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. В. срещу решение № 1487 от 19.06.2019г. по в. т. дело № 239/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1449 от 09.07.2018г. по т. дело № 3407/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VI-22 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са обявени по предявения от Национална агенция за приходите иск на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за недействителни по отношение на Държавата сключените между продавача „Евробилд проект“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] и купувача „Балкан Ерма“ ЕООД, [населено място] договори, както следва: 1/ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 26.11.2014г. с нотариален акт № 23/26.11.2014г., том II, рег. № 11411, дело № 192 от 2104г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 61148 от 26.11.2014г., акт № 159, том CXL VIII, дело 46457; 2/ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 26.11.2014г. с нотариален акт № 24/26.11.2014г., том II, рег. № 11412, дело № 193 от 2104г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 61149 от 26.11.2014г., акт № 64, том CXL VIII, дело 46298; 3/ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 27.11.2014г. с нотариален акт № 25/26.11.2014г., том II, рег. № 11465, дело № 194 от 2104г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 61466 от 27.11.2014г., акт № 73, том CXLIХ, дело 46624; 4/ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 27.11.2014г. с нотариален акт № 26/27.11.2014г., том II, рег. № 11467, дело № 195 от 2104г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 61468 от 27.11.2014г., акт № 100, том CXLIХ, дело 46675; 5/ договор за продажба на недвижим имот, сключен на 12.12.2014г. с нотариален акт № 37/12.12.2014г., том II, рег. № 12443, дело № 203 от 2014г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 65777 от 12.12.2014г., акт № 127, том CLХ, дело 49968, и ответниците са осъдени да заплатят по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер 5 507,13 лв. на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Редовна ли е исковата молба, при която в обективно съединение са заявени два иска, като е посочено, че те са съединени при условията на евентуалност без да се направи разграничение кой от тях е главен и кой евентуален?

Допустимо ли е решението, с което решаващият съд се произнася и по двата иска, без да е осъществено вътрешно процесуалното изискване главният иск да бъде отхвърлен и съда да премине към разглеждане на иска, предявен при условията на евентуалност?

Касаторът твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие с решение № 110/08.02.2019г. по гр. д. № 5013/2017г. на ВКС, ГК, I г. о.

2. След като за недействителни по отношение на държавата са сключените след императивно посочения начален момент сделки: установяване на публичното задължение или след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, то не следва ли съдът служебно да следи за тяхното наличие и при нужда да назначи съответното вещо лице за установяването на началната дата?

Следва ли за дата на връчване на заповедта за извършване на ревизия да се приеме датата, на която е връчена допълнителна заповед за проверка на невключени в началната заповед данъчни задължения, от които именно да са произтекли публичните задължения на проверяваното лице, т. е. само тази последваща заповед да е резултирала в задължения, за да се приеме, че сключените след нея сделки са недействителни по отношение на държавата?

Следва ли да се приеме за недействителна по отношение на държавата продажба, която е изповядана след първата заповед за ревизия, по която не са установени публични задължения на проверяваното лице и преди допълнителната заповед за ревизия, установяваща дължимост на публични държавни вземания?

Според касатора посочените въпроси са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Представлява ли намерението за увреждане на кредитора елемент от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и то следва ли да се установи пълно и главно или е достатъчно то само да се предполага?

Налице ли е намерение за увреждане на държавата у ревизираното лице при възмездни сделки, когато то като продавач сключва договор за продажба на свое имущество при цена незначително по-ниска от пазарната, която постъпва в неговата имуществена сфера и от която държавата може да се удовлетвори?

Достатъчно ли е само наличието на сделка с имуществени права на длъжника след връчване на заповед за възлагане на ревизия, за да се приеме, че е доказано намерение за увреждане на публичния кредитор или този субективен елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК следва да бъде установен от ищеца в условията на главно и пълно доказване като вид вътрешномисловно – емоционално състояние на длъжника, респективно на неговите управителни органи?

Равностойността на престациите по отчуждителните договори следва ли да се тълкува като изискване за пълен идентитет?

Касаторът поддържа, че по посочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 276/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 107/14.11.2011г. по т. д. № 742/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.

В изложението към касационната жалба се излагат доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касаторът моли възззивния съдебен акт да бъде отменен, предявените искове да бъдат отхвърлени, евентуално решението да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, и претендира присъждане на направените по делото разноски за всички инстанционни производства.

Ответникът Национална агенция по приходите /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.

Ответникът „Евробилд проект“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежно легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, в нея са посочени касационните основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на „Балкан Ерма“ ЕООД за недопустимост на иска, предвид откритото в хода на делото производство по несъстоятелност на „Евробилд проект“ ЕООД, като е изложил следните аргументи: доколкото в случая се предявяват конститутивни искове, т. е. защитават се потестативни права, а не притезателни за парични вземания, производството не подлежи на спиране; потестативните права се упражняват чрез предявяване на конститутивни искове, поради което правилата за предявяване на вземанията, респ. разпоредбата на чл. 637 ТЗ са неприложими по отношение на тях; „Балкан Ерма“ ЕООД не твърди и от доказателствата не се установява погасяване на процесните публични вземания в производството по несъстоятелност, а дори да се установи този факт, той би бил релевантен за основателността на исковете, а не за тяхната допустимост.

За да направи извод за основателност на предявените искове на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за недействителност по отношение на Държавата на сключените на 26.11.2014г., 27.11.2014г. и 12.12.2014г. между продавача „Евробилд проект“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] и купувача „Балкан Ерма“ ЕООД, [населено място] пет договора за продажба на недвижими имоти, съдебният състав на САС е приел, че са осъществени всички елементи на фактическия състав на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК:

1/ Ответникът „Евробилд проект“ ЕООД като продавач е скючил с ответника /настоящ касатор/ „Балкан Ерма“ ЕООД като купувач процесните пет договора за покупко-продажба на недвижими имоти след връчване на 14.07.2014г. на „Евробилд проект“ ЕООД на заповед № Р-2225-1400196-01/04.07.2014г. за възлагане на данъчна ревизия за периода 01.01.2008г. - 31.05.2014г. – два договора са сключени на 26.11.2014г., два на 27.11.2014г. и един на 12.12.2014г. Възраженията на „Балкан Ерма“ ЕООД за неистинност на заповедта и разписката за връчване са приети за неоснователни, тъй като след представяне във въззивното производство на оригинала на заповед № Р-2225-1400196-01/04.07.2014г. въззивникът /ответник по иска/ „Балкан Ерма“ ЕООД не е поддържал оспорването на истинността на този официален диспозитивен документ, а единствено е заявил, че следва да се изключи от доказателствата на основание чл. 183, изр. 2 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че разписката е връчена лично на управителя на „Евробилд проект“ ЕООД на 14.07.2014г., в нея изрично е отразено, че се връчва заповед № 1400196/04.07.2014г., поради което е направил извод, че е доказано по категоричен начин образуването на ревизионно производство и връчване на заповедта за възлагане на данъчна ревизия на продавача преди сключването на атакуваните сделки. На 10.10.2014г. /преди сключване на процесните сделки/ на управителя на „Евробилд проект“ ЕОД е връчена и заповед № Р-2225-1400196-020-02/09.10.2014г., с която ревизията е разширена.

2/ Установени са с влязъл в сила административен акт /ревизионен акт № Р-2225-1400196-091-001/10.07.2015г./ публични задължения на ревизираното „Евробилд проект“ ЕООД в размер 798 397,10 лв. - главница и 236 765,35 лв. – лихва.

3/ Налице е и намерение за увреждане на публичния изпълнител в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Въз основа на заключенията на двете оценителни експертизи /СОЕ и СТЕ/ и заключението на ССЕ въззивната инстанция е установила, че продажната цена на процесните имоти /общо 558 770 лв./ е по-ниска от пазарната им цена към датата на сключване на атакуваните сделки /пазарната стойност на имотите, определена по метода на сравнимите неконтролирани цени, е в размер общо 590 192 лв., а пазарната стойност, определена по сравнителния метод /метод на пазарни аналози/, е в размер 617 268 лв./, както и че договорената продажна цена по първите четири сделки е платена от купувача по сметка на продавача, а цената по последната сделка е платена по сметка на трето лице – „Финансово консултиране“ АД. Съдебният състав е констатирал, че след отчуждаването на активите си продавачът изпада в състояние на неплатежоспособност, като по отношение на него е открито производство по несъстоятелност.

Предвид установените факти и обстоятелства /отчуждаване на недвижимото ищущество след узнаване за началото на пълна данъчна ревизия за 5-годишен период от първия ответник чрез сключване с втория ответник на процесните пет сделки при продажна цена по-ниска от пазарната, като цената по последната сделка е преведена по сметка на трето лице, и изпадане на продавача в състояние на неплатежоспособност след отчуждаване на активите/, решаващият съдебен състав е направил извод, че действията на продавача целят избягване принудително изпълнение за събиране на неплатени публични задължения в големи размери, т. е. сделките са сключени с намерение за увреждане.

Възраженията на „Балкан Ерма“ ЕООД за сключен преди началото на данъчната ревизия предварителен договор за продажба на процесните имоти, за липса на знание у продавача за възлагането на данъчна ревизия, респ. за липса на намерение за увреждане, са приети за недоказани. За неоснователни са приети и възраженията на „Балкан Ерма“ ЕООД за недобросъвестно поведение на НАП в ревизионното производство, както и за недобросъвестни действия и бездействия на „Евробилд проект“ ЕООД във вреда на „Балкан Ерма“ ЕООД. Въззивният съд е посочил, че не следва да обсъжда твърденията относно неупражнени или несвоевременно упражнени права от НАП в ревизионното производство, както и за увреждането на купувача по процесните договори, тъй като тези обстоятелства са ирелевантни за възникването и надлежното упражняване на правото по чл. 216, ал. 1 ДОПК. За възникване на това потестативно право не се изисква налагане на предварителни обезпечителни мерки в ревизионното производство чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти, чието отчуждаване се атакува като относително недействително. Преценката дали и по отношение на кои имуществени права на длъжника ще бъдат наложени обезпечителни мерки е изцяло от компетентността на НАП и неупражняването на това право няма за последица невъзникване или погасяване на правото по чл. 216, ал. 1 ДОПК. Изложените във въззивната жалба аргументи за умишлено поведение на ищеца и първия ответник, целящо създаване на процесуални предпоставки за НАП да предяви процесните претенции, респ. да се увреди „Балкан Ерма“ ЕООД, не се подкрепят от събраните доказателства.

Поради уважаване на главните искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за прогласяване по отношение на държавата на недействителността на процесните сделки, въззивният съд не е разгледал евентуалните искове.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора в т. 1 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси са относими към допустимосттта на въззивното решение, но не съответстват на данните по делото, мотивите и диспозитива на обжалвания въззивен съдебен акт. Формулирайки въпросите, касаторът не е съобразил, че в изпълнение на разпореждането от 17.06.2016г. по т. дело № 3407/2016г. на СГС, ТО, VI-22 състав ищецът с молба вх. № 89279/30.06.2016г. е посочил, че главните искове за обявяване на относителна недействителност на процесните сделки са предявени на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а евентуалните /неточно посочено алтернативно/ - на основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК. Предвид направеното уточнение на исковете, исковата молба е редовна и въззивният съд, като се е произнесъл по главните искове, не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС.

Съгласно практиката на ВКС при евентуалното съединяване на искове сезирането на съда с евентуалния иск е обусловено от неуважаването на главния иск, поради което съдът е длъжен да разгледа главния иск, а към разглеждането на евентуалния иск е овластен да пристъпи само ако отхвърли главния иск. При уважаване на иска на главното основание, евентуалното основание не следва да бъде разглеждано. В конкретния случай съдебният състав на САС е процедирал съобразно трайната практика на ВКС – разгледал е главните искове по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК /за обявяване за недействителни по отношение на държавата на процесните сделки като сключени след връчването на заповедта за възлагане на ревизия с намерение да се увредят публичните взискатели/ и не се е произнесъл по евентуалните искове по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК /възмездни сделки с имуществени права на длъжника, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото/.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, посочени в т. 2 от изложението към касационната жалба, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросите не съответстват на установените по делото факти и обстоятелства и мотивите на решението. От една страна процесните сделки са сключени след датата на връчване не само на първоначалната заповед за възлагане на ревизия № 1400196/04.07.2014г., но и след датата на връчване на заповедта за изменение на заповедта за възлагане на ревизия № Р-2225-1400196-020-02/09.10.2014г., а от друга страна установените с ревизионен акт № Р-2225-1400196-091-001/10.07.2015г. публични задължения /корпоративен данък, ДДС и лихви/ са предмет на ревизията по двете заповеди за съответните посочени в тях периоди.

Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС по формулираните от касатора в т. 3 от изложението към касационната жалба въпроси. Въпросите са релевантни поради това, че са от значение за спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, но същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. съдебният състав на ВКС е приел, че за да бъде изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, трябва длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател. За да се прогласи сделката за недействителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, следва да е установен фактическият състав на посочената правна норма. Сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател, като намерението за увреждане трябва да бъде установено, същото не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. В решение № 166/30.12.2009г. по т. д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че предпоставките за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на изброените в чл. 180 ДПК /отм./ сделки и действия, видовете разпоредителни действия и кръга на лицата, спрямо които тези действия могат да бъдат обявени за относително недействителни, имат материалноправен характер. Следователно наличието на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане, респективно влязло в сила съдебно решение, или връчването на заповедта за ревизия представляват елементи на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и следва да бъдат установени по делото, за да бъде уважен иска на посоченото правно основание. Решение № 27/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. е постановено по въпроса „следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав, пораждащ правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК“. Съдебният състав е посочил, че субективният елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието или липсата на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. В мотивите на посоченото решение съдебният състав на ВКС е приел следното: „естеството на намерението за увреждане /animus nocendi/ няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор“; „естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане“. В конкретния случай изводите, до които е достигнал съдебният състав във връзка с необходимите предпоставки, включително и намерението за увреждане, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата.

По отношение на втория въпрос, посочен в т. 3 от изложението към касационната жалба настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд не се е аргументирал само с разликата между пазарната и покупко-продажната по процесните сделки цена, а е изградил извода за основателност на предявените главни искове и поради други съображения, напр. плащане на цената на една от сделките на трето лице по желание на продавача, т. е. с тази сума държавата не би могла да се удовлетвори. Решение № 107/14.11.2011г. по т. д. № 742/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. е относимо към определяне на критерия „значително“ при съпоставяне стойностите на даденото и полученото в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, докато в настоящия случай разгледаните главни искове са предявени на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и съпоставянето на стойностите е извършено и обсъдено заедно с останалите събрани доказателства с оглед установяване на субективното намерение на длъжника за увреждане на публичните взискатели.

Въззивният съд в съответствие с цитираните съдебни актове е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, преценил е установените конкретни факти въз основа на представените доказателства, материализиращи, както връчването на заповедта за възлагане на ревизия и на заповедта за изменение на заповедта за възлагане на ревизия, така и субективното намерение за увреждане, и е направил извод за наличие на необходимите предпоставки за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно: връчени заповед за възлагане на ревизия и заповед за нейното изменение, сключени след датата на връчване на посочените заповеди пет договора за продажба на недвижими имоти, намерение за увреждане на публичния взискател. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност на решението са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, ВКС, Търговска колегия, състав на Второ отделение