Определение № 50005 от 01.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1848/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и П. П. К. против решение №5/04.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 2571/2021 г. от 4-ти състав на САС. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение е прието, че на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, дължимото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 16 000 лева, като след приспадане на изплатеното обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок от 3 800 лева, следва да се присъди сумата 12 200 лева. На 25.09.2007г. СГП е внесла обвинителен акт против ищеца и още 18 лица и в Софийския градски съд е било образувано нохд № 3063/2007г. На 22.08.2017г. с постановление на прокурор при СГП, наказателното производство по ДП № 49/2004г. по описа на НСлС, пр.пр. № 2460/2004г. на СГП, е прекратено, на основание чл. 24, ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК – деянието не съставлява престъпление. По ТД №1/2022 г. по описа на ОСГК на ВКС е поставен за тълкуване въпрос: При иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи за разглеждане и решаване в разумен срок по приключило дело и на други неимуществени вреди, които се обезщетяват по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, длъжен ли е съдът да определи дължимото обезщетение глобално? По посоченото тълкувателно дело е прието тълкувателно решение, като производството по настоящото е възобновено. С приетото тълкувателно решение е прието, че обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал.1, т.3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че когато съдът е присъдил обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ или когато е сключено споразумение по чл. 60е ЗСВ, съдът следва да намали глобалното обезщетение по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ с обезщетението, което е присъдено или платено заради бавно правосъдие, по същата причина, за да не се допусне неоснователно обогатяване. В случая, въззивният съд е процедирал в съответствие с приетото тълкуване от ОСГК на ВКС по тълкувателното решение, поради което не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставените в тази насока правни въпроси. Прието е, че вследствие на повдигнатото обвинение и наказателното производство, водено против него, при ищеца е налице постравматично стресово разстройство; ищецът се затворил в себе си и социално се дистанцирал, изпитвал неудобство от семейството, близките и колегите си, притеснявал се и изпитвал страх от изхода на делото, като всички тези негативни преживявания са нарушили обичайното му психично и социално функциониране. Съдът е отчел и настъпването на вреди, свързани със засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния и обществения живот; настъпването на вреди, свързани с подронване на авторитета на ищеца в обществото. Посочено е, че процесното наказателно производство е в пряка причинно-следствена връзка с всички описани до тук негативни усещания и преживявания на ищеца. Съдът е приел, че продължителността на наказателното производство – близо 10 години, която продължителност е извън рамките на разумния срок за приключването му, дори след като се отчете фактът, че е водено срещу няколко обвиняеми; тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание -лишаване от свобода от три до десет години и глоба от 20 000 лева до 100 000 лева; че липсват данни за наложена на ищеца тежка мярка за неотклонение; че наказателното производство, водено срещу ищеца е протекло в досъдебна и съдебна на три инстанции фаза с извършени процесуални действия, което обосновава завишен интензитет на изживяванията на страх и несигурност от изхода на производството при всяка от тези фази и неудобства от нарушаване на обичайния житейски ритъм; че ищецът е участвал в извършването на процесуално следствените действия и лично се е явявал в откритите съдебни заседания в съдебната фаза на производството, като с поведението си не е станал причина за висящността му. Съдът е отчел и настъпването на посочените вече вреди, свързани с подронване на авторитета на ищеца в обществото и в местоработата му, както и обстоятелството, че повдигането на обвинението и воденото наказателно преследване са имали отрицателен ефект върху репутацията му и доброто му име Съобразявайки всичко това, както и обществено-икономическите условия на живот в страната в процесния период, и възрастта на ищеца към датата на повдигане на обвинението-36 годишен, състав на САС е приел, че сумата 16 000 лева е справедливият размер, който ще репарира причинените му неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно наказателно преследване. В изложенията на касационните основания по допустимостта на касационното обжалване и на двете страни в касационното производство се съдържат въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС