Определение № 5828 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 55 от 10.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2755/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3704 от 15.08.2023 г. по гр. д. № 9237/2022 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. С. С. против М. П. М., П. М. М. и Т. М. М. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ от 394 кв. м, както и на изградените в него шест сгради, подробно описани в решението. По делото е установено, че ответниците по настоящото производство са предявили срещу ищеца иск за делба на процесните имоти на 08.10.2009 г. С неприсъствено решение от 09.04.2010 г. по гр. д. № 11995/2009 г. на Пловдивския районен съд е допусната делбата им между страните по делото при следните квоти: 36/72 ид. част за С. С., 22/72 ид. част за М. М. и по 7/72 ид. част за П. М. и Т. М.. Производството е продължило във втора фаза, като с определение от 09.06.2010 г. е назначена съдебно-техническа експертиза. С определение от 04.08.2010 г. делото е внесено в архив, а на 13.12.2010 г. е изнесено от архив и е насрочено за открито съдебно заседание. С определение от 04.02.2011 г. производството е спряно по съгласие на страните, а след това с определение от 25.01.2012 г. е прекратено, което съдът е приел, че се приравнява на внасяне на делото в архив по реда на чл. 60, ал. 2 от Правилника за администрацията на съдилищата, а подадената частна жалба срещу определението за прекратяване има характер на молба за изваждане на делото от архив и продължаването му. На 21.04.2010 г. от всички страни в процеса е подадено заявление за издаване на скица-виза за имота. След това е сключен договор за наем на сграда с идентификатор **** от 20.01.2011 г., с наемодатели П. М. и С. С., за сумата от 400 лв. на месец, от която всеки е получавал равна част. Правоотношението е продължило до 31.10.2013 г. На 01.02.2011 г. е сключен договор за наем на сграда с идентификатор ****, с наемодатели П. М. и С. С., като уговореният наем отново е разпределен поравно за всеки от тях. Правоотношението е продължило до края на 2011 г. На 22.06.2020 г. е постъпила нова искова молба от ответниците по настоящото делото с искане за извършване на делба на имотите, по която е образувано гр. д. № 7076/2020 г. по описа на Пловдивския районен съд, като с определение от 04.08.2021 г., влязло в сила на 14.02.2022 г., исковата молба е върната и производството е прекратено. На 23.02.2022 г., след постъпване на молба от 22.02.2022 г. за продължаване на делбата, запазените документи по гр. д. № 11995/2009 г. на Пловдивския районен съд са изпратени за произнасяне. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка съдът е приел, че давностен срок може да тече само в промеждутъка на периода от внасянето на делото за делба в архив - 04.08.2010 г. до 11.12.2010 г., когато е депозирана молба за продължаване на съдопроизводствените действия по делото и са приложени доказателства за внесен депозит за съдебно-техническа експертиза, както и в периода от 25.01.2012 г. - датата на прекратителното определение, респ. повторно внасянето на делото в архива, до 22.06.2020 г., когато е заведена исковата молба, по която е образувано гр. д. № 7076/2020 г. на Пловдивския районен съд. В тези периоди, както и докато трае процесът не е изтекъл десетгодишния давностен срок. В допълнение е посочено, че десетгодишният давностен срок не е изтекъл дори ако се приеме, че същият следва да започне да тече от изтичането на предвидения в чл. 231, ал. 1 ГПК шестмесечен срок от спирането. Ако се приеме, че давността следва да се зачете от този момент (04.08.2011 г.), за времето от 04.08.2010 г. до 11.12.2010 г. и за времето от 04.08.2011 г. до 22.06.2020 г. е изтекъл период от 9 години, 2 месеца и 25 дни, който отново не е достатъчен за придобиване на правото на собственост. По отношение на възражението, че гр. д. № 7076/2020 г. на Пловдивския районен съд неправилно е заведено под този номер, а трябвало да продължи под същия номер, е посочено, че делото поначало е заведено като самостоятелно производство, към което е приложено предходното дело, но това е въпрос на дейност по администриране. В случая след разрешаването на възникналия спор за допустимостта на нов иск, препис от същата е следвало да бъде изпратен по първоначалното дело за продължаване на действията по него, но извършването на такова действие е станало безпредметно, тъй като непосредствено след стабилизиране на определението, приключващо делото, от ответниците е постъпила нова молба в същата насока. Изложени са и допълнителни съображения, че извършените от ищеца различни ремонтни дейности в имота, влагането на средства за поддръжка, пристрояване на хоризонтално жилищната сграда, възстановяване на стопанските постройки, извършването на различни подобрения, не са действия, с които той е манифестирал намерението си за своене на идеалните части, което да изключва владението на ответниците, поради което предявеният иск е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивния съд в мотивите на въззивното решение да обсъди и прецени в тяхната съвкупност всички събрани доказателства, както и доводите и възраженията на страните, и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивният съд в мотивите на съдебното решение на възраженията и доводите на страните и доказателствата по делото и неизлагането в мотивите на въззивното решение на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; 2. Допуснал ли е въззивният съд с въззивното решение в противоречие със съдебната практика на ВКС нарушение на материалния закон – чл. 79, във вр. с чл. 69 ЗС, като е приел че по делото не се доказало да е налице предпоставката за придобиване по давностно владение на процесните чужди идеални части от ищеца С. С., тъй като той като съсобственик не е доказал да е манифестирал упражняването на фактическата власт на основание, което да изключва владението на останалите; и 3. От кога тече придобивната давност за недвижимите имоти, предмет на делба, за които има влязло в сила съдебно решение за допускане на делба в първата фаза на делбеното производство и във втора фаза на делбата делото е било прекратено и архивирано; Налице ли е висящност на такова делбено производство във втора фаза на делбата след архивиране на делото от съда и от кога текат давностните срокове за имотите, предмет на делбата. Поддържа се наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата М. П. М., П. М. М. и Т. М. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следващият въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателя и има отношение към допълнителните, а не към решаващите съображения на въззивния съд за отхвърлянето на иска, посочени по-горе, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Освен това не е налице и противоречие на въззивното решение с дадените с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците. По отношение на третия поставен въпрос следва да се посочи, че е налице трайно установена съдебна практика по въпросите за прекъсване на придобивната давност и спиране на давността докато делото за делба е висящо. В решение № 80 от 07.07.2014 г. по гр. д. № 6441/2013 г. на ВКС, II г. о., е прието, че давността се прекъсва с предявяване на иск за делба, а докато делото е висящо и не приключи с решение по извършване на делбата давност не тече. С решение № 72 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 3589/2018 г. на ВКС, II г. о., е прието, че за времето от внасяне на делбеното дело в архив след приключване на първата му фаза до възобновяването на същото, придобивната давност не спира да тече. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставения въпрос липсват, тъй като не е налице неяснота или непълнота на правната уредба, и е налице съдебна практика на ВКС, с която решението е съобразено. Обжалваното решение е валидно и не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не е налице и релевираното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на сумата от 1800 лв. на М. П. М. и на сумата от по 800 лв. на П. М. М. и Т. М. М.. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,