Определение № 583 от 12.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 451/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид, регистрирано дружество в Израел, срещу решение № 1319 от 28.10.2022г. по т.д. № 1389/2022г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 262026 от 19.07.2021г. по гр. д. № 19972/2018г. по описа на РС - Пловдив, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Н. И. Тивони“ Лимитид против „Тивони – здраве и красота“ ООД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи на ищеца сумата 12 265 евро – дадена в заем по устен договор от 24.09.2007г., както следва: сумата 9020 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016г.; сумата 1720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016г., и сумата 1525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017г.; за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив, и определение № 260150/14.02.2022г. по гр.д.19972/2018г. по описа на РС – Пловдив, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон. Излага, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че е превел по сметка на ответника процесните три суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“. Сочи, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и на двете страни. Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, като оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Излага, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по сезиралата го въззивна жалба. Оспорва като неправилно решението и в частта, с която потвърждава първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като поддържа, че въззивният съд само е преповторил бланкетните мотиви на първоинстанционния акт. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли да бъдат кредитирани, обсъдени и ценени от въззивния съд всички събрани по делото доказателства, включително извънсъдебните признания на ответната страна за неизгодни за нея факти, както и признанията на счетоводителя на ответника в тази насока?

2. По какъв начин следва да се докаже знанието на заемополучателя за характера на възникналото между страните правоотношение при липсата на писмен вид на сключения между страните договор за заем? Счетоводните записвания, частните свидетелстващи документи, изпратени от електронната поща на страната (потвърждения на получени в заем суми) и извънсъдебните признания на страната в досъдебното производство, обуславят ли наличие на знание у заемополучателя за характера на облигационното правоотношение?

3. Допустимо ли е въззивният съд да игнорира доказателствената стойност на електронно съобщение (и-мейл), изходящо от електронната поща на страната по делото и същото има ли обвързваща сила спрямо страната, от чието име е изпратено?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?

5. При направено възражение от ответника, че процесните суми са получени не като заем, а на друго правно основание, следвало ли е последният да докаже тезата си и съответно въззивният съд да се произнесе по направеното възражение и дали същото е доказано или не?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по горецитираните въпроси в противоречие с практиката на ВКС по цитираните в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с което обосновава искането си за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поставя следния въпрос:

6. Допустимо ли е едва с окончателния съдебен акт на съответната инстанция съдът да се произнесе по допустимостта на приети по делото доказателства и да изключи същите от доказателствения материал по делото, без да постанови определение по реда на чл. 253 ГПК?

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, „Тивони – здраве и красота“ ООД, поддържа, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на разгледаните три обективно съединени иска. Излага, че дори да се приеме тезата на касатора, че искът е един по договор за заем от 24.09.2007г., то касационната жалба отново би била недопустима предвид формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 4861 от 17.12.2019г. по гр.д. 14556/2018г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен частичен иск, предявен на същото основание. При условията на евентуалност, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. По тези доводи моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако касационно обжалване бъде допуснато, то обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Неоснователни са оплакванията по депозирания писмен отговор от ответника, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивно решение, с което са разгледани искове, цената на всеки от които е под установения с нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ минимален размер за търговски дела от 20 000 лв.

Предмет на разглеждане от въззивния съд, съобразно мотивите на съдебния акт, а и очертания с исковата молба от ищеца предмет на делото – чл. 6, ал. 2 ГПК, е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземането на ищеца за връщане на предоставена в заем по договор за заем от 24.09.2007г. сума в размер на 12 265 евро, която сума е предадена чрез три банкови превода, както следва: сумата 9020 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016г.; сумата 1720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016г., и сумата 1525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017г.; и за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив.

Гореочертаната парична претенция се основава на твърдяна една облигация между страните, което определя искът като един с цена над 20 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, а постановеното по делото въззивно решение като подлежащо на касационно обжалване.

Неоснователен е и поддържаният с отговора на касационната жалба втори довод на ответника, на който основава възражението си за недопустимост на касационната жалба – твърдяна формирана сила на пресъдено нещо по спор между страните. Последното възражение би било евентуално относимо към допустимостта на обжалвания съдебен акт, с оглед установената с нормата на чл. 299 ГПК забрана да бъде разглеждан спор, разрешен с влязло в сила решение, но не е относимо към допустимостта на подадената касационна жалба срещу същото решение.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че със сезиралата го въззивна жалба се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че сключването на процесния договор за заем е недоказано и не се установява соченото от ищеца основание за дължимост на претендираните суми. По тези доводи на ищеца е посочил, че за основателност на предявения иск в негова тежест е да установи, че между страните е сключен договорът, въз основа на който твърди да са възникнали претендираните вземания, и в частност, че страните са постигнали съгласие ищецът да предостави процесните суми в заем на ответника, а ответникът се е задължил да върне същите, както и доколкото договорът за заем е реален – че уговорените суми са фактически предадени от ищеца на ответника. Счел е, че по делото липсват доказателства, които да установяват спорните факти, че е постигнато съгласие между страните за сключване на процесния договор. Прел е, че са представени доказателства за предаването на процесните суми чрез банкови преводи и че като основание за преводите ищецът е посочил „изплащане на акционерен заем“, като за последното се е позовал на заключението по приетата пред РС съдебно-лингвистична експертиза и обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание. Посочил е, че ответникът е осчетоводил тези средства в разплащателна сметка за плащания във валута и в кредитна сметка „други кредитори“, като вписаното основание за получаване на средствата е „превод“. Изтъкнал е, че сами по себе си едностранно посочените основания за превод или за осчетоводяване на получената сума не установяват постигнато между страните съгласие за сключване на процесния договор. Допълнил е, че сключването на договора за заем не се установява и от представените с исковата молба писмени потвърждения, изходящи от името на управителя на ответното дружество, доколкото в откритото производство по оспорване истинността на същите се установява с категоричност, че не са подписани от управителя на ответника. Счел е, че е без значение обстоятелството кое лице е изпратило потвържденията по електронна поща от името на ответното дружество, доколкото това не би променило извода за липса на валидно заявено от дружеството потвърждение за сключването на договора. Обобщил е, че по тези мотиви и по съображенията, изложени от РС - Пловдив, които изцяло споделя, соченото от ищеца основание за дължимост на процесните суми остава недоказано, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Всички поставени от касатора въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Въззивният съд при постановяване на обжалвания съдебен акт се е отклонил от горецитираната практика на ВКС и решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение