Определение № 742 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2226/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7256/03.06.2020 г. на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Бр. С. от Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 921/24.04.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 5527/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, в ЧАСТТА МУ, с която след частична отмяна на решение № 29/10.07.2019 г., постановено по гр. д. № 59/2019 г. по описа на Видинския окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ заплати на Н. В. Н. сумата от още 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 18 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на главницата; както и в ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение за извършването на горепосоченото престъпление. Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. В. Н. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 13 190.80 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, изразяващи се в стойността на 14 брутни работни заплати, които ищецът е следвало да получи при доброволно напускане системата на МВР, е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 на Постановление на ВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и материалноправният въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за съдържанието на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обосновава се противоречие на въззивното решение по втория въпрос с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 137 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3895/2018 г., ГК, IV г. о., решение № 311 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 300/2017 г., ГК, IV г. о., решение № 61 от 28.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4546/2015 г., ГК, III г. о. Ответната страна по касационната жалба – Н. В. Н., в писмен отговор по чл. 287 ГПК, подаден чрез адвокат Д. Ц., изразява становище за липса на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, както и за неоснователност на същата. Претендира разноски в настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Н. В. Н. против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие незаконно повдигнато и поддържано срещу него обвинение в извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 18 НК. По делото е безспорно, че с оправдателна присъда от 22.06.2017 г. по НОХД № 652/2016 г. на Ломския районен съд, потвърдена с решение от 19.10.2017 г. по ВНОХД № 107/2017 г. на Монтанския окръжен съд, ищецът е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. За да се произнесе с обжалваното решение, Софийският апелативен съд е бил сезиран с въззивни жалби, подадени и от двете страни в производството. Извършил е цялостна преценка на събраните доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните, включително е взел предвид наведените оплаквания и възражения срещу първоинстанционното решение. Посочил е, че повдигнатото на ищеца Н. В. Н. незаконно обвинение е за извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 г. до 8 г. Съобразено е, че първоначално по отношение на ищеца е било постановено задържане за 24 часа от органите на полицията, а впоследствие му е била определена най – леката мярка за процесуална принуда – „подписка“; че към момента на образуване на наказателното производство същият е заемал длъжността „старши полицай“ и е имал 22 г. стаж в системата на МВР; че воденото срещу него наказателно производство е продължило около 1 г. и 8 м. Изтъкнато е, че обществените изисквания спрямо полицаите относно тяхната почтеност и спазване на законите са изключително завишени, от което съдът е заключил, че в конкретния случай действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на незаконното обвинение са имали по – голямо от обикновеното негативно отражение в неимуществената сфера на лицето. Кредитирани са изслушаните свидетелски показания, установили, че ищецът е бил добър професионалист, който се е ползвал с добро име сред колегите си. След образуване на наказателното производство обаче колегите и приятелите му проявили негативно отношение към него, което довело до ограничаването на социалните му контакти. Отчетено, че след дисциплинарното му уволнение от системата на МВР, извършено в резултат на инициираното срещу него наказателно преследване, ищецът дълго време не е успявал да си намери нова работа. За недоказани са намерени твърденията на същия за влошаване на здравословното му състояние вследствие на незаконните действия на прокуратурата, като е отбелязано, че по делото не е представена медицинска документация, която да установява евентуално настъпили проблеми в здравето му. В изпълнение на правомощията си на въззивна инстанция по чл. 269 ГПК, апелативният съд е приел, че искът е основателен и доказан за сумата от 10 000 лева, поради което е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 5 000 лева до 10 000 лева, а в останалата част, в която претенцията на ищеца Н. В. Н. е уважена за сумата от 5 000 лева го е потвърдил като правилно и законосъобразно. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в т. 11 от ППВС № 4/68 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е представила доказателства за извършени такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,