Определение № 494 от 08.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1670/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. В. против Решение № 6093/ 24.08.2017 г. по гр.д. № 10477/2016 г. на Софийския градски съд, ІV „в” състав. Със същото е потвърдено първоинстанционното Решение № І-50-69/ 25.01.2016 г. по гр.д.№ 21287/ 2012 г. на СРС, 50 състав, с което са уважени предявените от Р. В. И.- Д. и А. И. Д. срещу касатора искове, както следва: иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците, на основание договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 04.12.1992 г. и като наследници по закон на И. К. Д., върху таванско помещение № І- 4 с площ от 32,53 кв.м. /понастоящем включено в обхвата на изграденото от ответника жилище на таванския етаж на сградата/, принадлежащо към самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.512.10.1.6, представляващ апартамент № 6 в [населено място], [улица], [жилищен адрес] и осъждане на ответника да им предаде владението му; осъдителен иск с правна квалификация чл.59, ал.1 ЗЗД- за осъждане на ответника да заплати на всяка от ищците по 599 лв. обезщетение за ползване без основание на принадлежащата на всяка от тях ½ ид.ч. от описаното таванско помещение за периода 01.05.2007 г.- 27.04.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.04.2012 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост на така постановеното въззивно решение поради нередовност на исковата молба, по която е образувано производството. В тази връзка се посочва, че е налице логическо противоречие между изложеното в обстоятелствената част, според което процесното таванско помещение е било унищожено при пожар през 1998 г., като впоследствие е било приобщено към изграденото от ответника жилище на таванския етаж, и заявения петитум за предаване владението на същото като обособен обект. При условията на евентуалност се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции срещу ответника бъдат отхвърлени със законните последици.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са изложени аргументи за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение като основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като заедно с това са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване поради несъобразяване от страна на въззивния съд с практиката на ВКС, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по предявения иск в рамките на фактическите твърдения на страните, и налице ли е нарушение на диспозитивното начало, когато съдът е основал решението си на факти, които не са релевирани по делото? По отношение на този въпрос, поставен в контекста на оплакването на неправилност на въззивното решение поради съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, касационната инстанция намира, че по съществото си същият обектививира искане за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение като обективиращо произнасяне по непредявен иск /чл.270, ал.3, пр.3 във връзка с чл.293, ал.4 ГПК/.

2. Може ли предмет на иска по чл.108 ЗС да бъде вещ, която не съществува към момента на завеждане на исковата молба? Този въпрос, вкл. с оглед посочената от касатора практика на ВКС, с която се твърди да не е съобразено въззивното решение, отново следва да бъде разглеждан във връзка с преценка на допустимостта на атакувания въззивен акт предвид твърдението, че в конкретния случай не съществува самостоятелна вещ, която да е годен обект на защита в производството по предявения иск за собственост.

Касаторът е формулирал и правен въпрос, за който поддържа, че е налице предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване предвид липсата на практика на ВКС по него. Уточнен и конкретизиран съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, този въпрос се свежда до преценката за възможността да се уважи ревандикационен иск за обект, по отношение на който са изложени твърдения, че не съществува като самостоятелен такъв предвид унищожаването му и последващото му приобщаване от ответника към друг обект, като с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен предявен от ищеца срещу ответника иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да възстанови обекта. Този въпрос е поставен в контекста на конкретиката на казуса, доколкото първоинстанционното решение на СРС е влязло в сила като необжалвано в частта, с която ищецът е поискал осъждане на ответника да възстанови процесното таванско помещение във вида му преди неговото присъединяване към изграденото таванско жилище.

Ответниците по касационната жалба- Р. В. И.- Д. и А. И. Д. не са депозирали отговори на същата по реда на чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Според задължителните указания, обективирани в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които бяха възпроизведени и в актуалната редакция на чл.280, ал.2 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г./, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Това произтича от необходимостта да се обезпечи изпълнението на служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, вкл. във фазата на допускане на касационното обжалване. В конкретния случай касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд следва да бъде допуснато предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба /т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Това е така, доколкото в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, според които таванското помещение, за което се търси собственическа защита, реално не съществува като обособен обект, тъй като покривната конструкция на сградата е била изгоряла на 02.05.1998 г., като впоследствие ответникът, с когото бил сключен договор за нейното възстановяване и придобил вместо възнаграждение собствеността върху тавански помещения с номера ІІ-3, І-3 и І-1, както и таванско помещение № І-2 като принадлежност към закупения от съпругата му апартамент № 5, изградил незаконно жилище на таванския етаж, към което без знанието и съгласието на ищците приобщил собственото им помещение. Същевременно с влязло в сила Решение № І-50-69/ 25.01.2016 г. по гр.д.№ 21287/ 2012 г. на СРС, 50 състав е отхвърлен предявеният от Р. В. И.- Д. и А. И. Д. против В. М. В. неготорен иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да възстанови таванското помещение на ищците въ вида от преди присъединяване на същото към изграденото таванско жилище, като в решаващите си мотиви съдът е приел, че покрива и стените на процесното помещение са били разрушени при пожара от 1998 г., а не от ответника, поради което последният не дължи възстановяване на фактическо положение, което не е било премахнато от него. При тези данни следва да се приеме, че исковата молба се явява нередовна поради противоречие между обстоятелствената й част, според която процесното таванско помещение не съществува реално като обособен обект, и заявения петитум, с който се претендира осъждане на ответника да предаде владението му. В тази връзка практиката на ВКС приема, че предмет на иска по чл.108 ЗС може да бъде само вещ, която съществува при завеждане на исковата молба, при което е недопустимо вещта да се обособява със самото решение- съдът може да обособява нови вещи само в делбеното производство, при спазване на изискванията на чл.201- 204 ЗУТ, чл.7, ал.3 и 4 ЗСПЗЗ и чл.54 ЗКИР, но не и при разрешаване на спорове за собственост /Решение № 408 от 28.05.2010 г., гр.д.№ 52/ 2009 г. на І г.о./.

Предвид изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд /вкл. по отношение на обусловените от иска за собственост субективно съединени искове по чл.59, ал.1 ЗЗД независимо от цената им/ следва да се допусне предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба по смисъла на чл.129, ал.1 във връзка с чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 75 лв.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение