Решение № 7281 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12449/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл.160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на кмета на Столична община, чрез юрк. Ж. Пападопулу против решение № 37631/14.11.2025 г. на Административен съд - София град, постановено по адм. дело № 9482/2024 г., с което е отменен Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № СФД22-ГР94-2366/12/30.04.2024 г. на старши инспектор в отдел "Люлин" на дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и здравеопазване" при Столична община и административната преписка е изпратена на органа по приходите за произнасяне по искането за прихващане и възстановяване на С. Д. И., при спазване на дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. На основание чл. 174 АПК съдът е определил срок за произнасяне на административния орган от 30 дни.

В касационната жалба са посочени касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК, с доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на процесуалния закон, нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Според касатора спорният по делото въпрос е относно наличието на недължимо платени суми за ДНИ и ТБО от С. Д. И. в качеството му на ползвател на недвижим имот, собственост на предприятие за периода 01.01.2017 г. - 31.12.2021 г., подлежащи на възстановяване по реда на чл. 128 ДОПК.

Поддържа, че в нарушение на материалния закон съдът е приел, че за процесните имоти, собственост на „Бой - Мар 2011“ ЕООД, върху които дружеството е учредило право на ползване на физическото лице С. И., ДНИ се определя върху данъчната оценка на правото на ползване, а ТБО се определя върху данъчната оценка на правото на собственост.

Твърди, че в нарушение на процесуалния закон съдът е приел, че с АПВ могат да се установяват задължения за ДНИ и ТБО.

Касаторът поддържа, че при определяне основата за облагане с ДНИ в ЗМДТ ясно са разграничени имотите - на такива с жилищно предназначение и нежилищно такова. Законът не определя друга данъчна основа за ДНИ, а именно такава за имоти, за които е учредено право на ползване.

По отношение на ТБО, твърди, че за определянето й са приложими нормите на чл. 22 - чл. 24 от НОАМТЦУПСО относно таксата за нежилищни имоти на предприятия. Сочи, че съдът без никакви мотиви е приложил разпоредбата на чл. 27 от НОАМТЦУПСО, която се отнася за определяне таксата за битови отпадъци за имоти на граждани и жилищни имоти на предприятия върху данъчната оценка на имотите. Счита, че цитираната разпоредба се отнася за имоти, собственост на граждани и за жилищни имоти, собственост на предприятия, какъвто процесният случай не е.

Поради това неправилно съдът е приел, че се дължи възстановяване на сума, различна от тази, възстановена въз основа на влязлото в сила съдебно решение № 423/21.01.2020 г. на АССГ по адм. дело № 4244/2018 г.

Искането е за отмяна на решението. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът - С. Д. И. от гр. София, чрез адвокат М. Ашикова моли да се остави без уважение касационната жалба, по подробни съображения, изложени в представени по делото писмен отговор на жалбата и писмени бележки. Претендира разноски за касационното производство.

Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт съгласно чл. 218 и чл. 220 АПК, приема от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. При разглеждането й по същество съдът приема следното:

С искане, подадено на 23.05.2022 г. и уточнено на 30.04.2024 г. съгласно указанията, дадени с влязло в сила съдебно решение № 319/11.01.2024 г. на Административен съд - София град, по адм. дело № 10838/2022 г., С. Д. И. е поискал прихващане/възстановяване на недължимо платени суми за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в размер на 13 131. 55 лева срещу изискуем данък в размер на 2 829.49 лева и за такса за битови отпадъци (ТБО) в размер на 35 228.57 лева срещу изискуеми такси в размер на 11 117.08 лева за два недвижими имота - магазин и офис, находящи се в гр. София, ул. "Майски ден" № 26, по партиден № 7212F32690 за периодите на 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г.

С акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № СФД22-ГР94-2366/12/30.04.2024 г. на старши инспектор в отдел "Люлин" на дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и здравеопазване" при Столична община, е отказано възстановяване на сумата 21 332.22 лева, описани в АПВ № СФД22-ГР94-2366/30.05.2022 г. и е възстановена сумата 7 764.43 лева, от които 3 044.88 лева недължимо платен ДНИ и 4 437.83 лева недължимо платена ТБО за 2017 г. и съответните лихви.

АПВ е обжалван по административен ред в частта, в която е отказано възстановяване на недължимо платени ДНИ и ТБО за периода 2018 г. - 2022 г. и е потвърден мълчаливо в тази част от кмета на Столична община съгласно чл. 156, ал. 4 ДОПК.

От изложеното в обстоятелствената част на жалбата и искането до съда се установява, че пред Административен съд – София град е оспорен АПВ в частта, в която е отказано възстановяване на недължимо платени суми за ДНИ и ТБО за 2018 г. - 2022 г. за обект партида 7212F32690 - магазин и офис, находящи се в гр. София, ул. "Майски ден" № 26.

С обжалваното съдебно решение съдът е отменил по жалба на С. Д. И. АПВ № СФД22-ГР94-2366/12/30.04.2024 г. на старши инспектор в отдел "Люлин" на дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и здравеопазване" при Столична община изцяло и е изпратил преписката на органа по приходите в отдел "Общински приходи" при Столична община, Район Люлин за издаване на АПВ при спазване на дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, като на основание чл. 174 АПК е определил срок за произнасяне от 30 дни.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният АПВ е издаден в противоречие с материалния закон.

В мотивите си е посочил, че спорният по делото въпрос е дали са налице недължимо платени суми за ТБО и ДНИ от жалбоподателя в периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2022 г., подлежащи на прихващане и/или възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК. Приел е, че отговорът на този въпрос изисква да се определи размера на задълженията за посочения период и размера на внесените от И. суми за ДНИ и ТБО, предвид доброволното им плащане и невъзможността за издаване на АУЗ по чл.107, ал. 3 ДОПК.

От фактическа страна е установил, че С. Д. И. е ползвател на два недвижими имота - търговски обект/магазин с площ от 1 732 кв.м. и офис с площ от 179.06 кв.м., находящи се в гр. София, ул. "Майски ден" № 26, по силата на учредено му вещно право на ползване от собственика „Бой - Мар 2011“ ЕООД с нотариален акт от 22.12.2016 г. за срок от 5 години, считано от 01.01.2017 г. т.е. до 31.12.2021 г.

На 19.03.2020 г. И. се е отказал от правото на ползване на магазина с нотариално заверена декларация, вписана в Служба по вписванията.

За имотите са подадени декларации по чл. 14 ЗМДТ - на 02.02.2016 г. от собственика Бой-Мар 2011 ЕООД и на 23.02.2017 г. във връзка с учреденото вещно право на ползване, като за имотите е открита партида № 7212F32690. В счетоводството на дружеството – собственик отчетната стойност на магазина е в размер на 1 450 000 лева, а отчетната стойност на офиса - 150 000 лева - общо 1 600 000 лева.

За 2017 г. е издаден АУЗ по чл.107, ал. 3 ДОПК от 05.01.2018 г. на орган по приходите при Столична община, с който на С. И. в качеството му на ползвател са установени задължения за ДНИ в размер на 3 884.94 лева и за ТБО в размер на 7 740 лева, които са платени. С решение № 423/21.01.2020 г. постановено по адм. дело № 4244/2018 г., Административен съд - София град е изменил този акт и е определил задълженията за 2017 г. в размер на 840.46 лева - ДНИ и лихви в размер на 29.99 лева и в размер на 3 302.17 лева - ТБО и лихви от 131.18 лева. Решението е обжалвано от С. И. и е потвърдено с решение № 8836/06.07.2020 г. на Върховен административен съд по адм. дело № 2945/2020 г. Разликата до пълния платен размер на задълженията за ДНИ и ТБО за 2017 г. от 7 764.43 лева и съответните лихви е възстановена с АПВ от 30.04.2024 г.

За периодите от 2018 г. - 2022 г. в АПВ е прието, че С. И. в качеството си на ползвател е задължено лице за ДНИ и ТБО за тези периоди и е посочен размера на публичните вземания за всеки от периодите.

ДНИ е определен от органа по приходите при ставка от 1.875 промила върху предвидената в чл. 21, ал. 1 ЗМДТ основа за нежилищни имоти на предприятия - по-високата между отчетната стойност на магазина и офиса и данъчната им оценка по приложение № 2 на ЗМДТ.

За 2018 г. и 2019 г. са посочени задължения за ДНИ и за двата обекта, за които задължено лице е ползвателят. За 2018 г. е прието, че данъкът за търговския обект следва да се определи при ставка от 1.875/1000 х 1 912 304.40 лева, което е данъчната оценка на обекта, а данъкът за офиса – при ставка от 1.875/1000 х 150 000 лева, което е отчетната стойност на офиса в счетоводството на предприятието собственик. За 2019 г. органът по приходите и приел, че ДНИ за търговския обект е дължим в размер на 1.875/1000 х 1 778 174.10 лева върху данъчната оценка на магазина, а данъкът за офиса – в размер на 1.875/1000 х 150 000 лева върху отчетната му стойност.

За 2020 г. е прието, че ДНИ за магазина е дължим само за първото тримесечие (01-03.2020 г.) върху данъчната оценка по приложение № 2, тъй като на 19.03.2020 г. С. И. се е отказал от вещното право на ползване и считано от 01.04.2020 г. не е задължено лице за този недвижими имот (1.875/1000 х 1769 147.90 лева). ДНИ за офиса е определен за целия период на 2020 г. при същата ставка върху отчетната му стойност от 150 000 лева.

За 2021 г. и 2022 г. в АПВ са посочено, че ДНИ е дължим само за офиса, изчислен при ставка от 1.875 промила върху отчетната му стойност от 150 000 лева.

По отношение на ТБО в мотивите на АПВ е посочено, че за 2018 г., 2019 г., 2021 г. и 2022 г. (без 2020 г.) е подадена декларация по чл. 23, ал. 1 от НОАМТЦУСО и ТБО е дължима само за услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. За 2018 г. и 2019 г. таксата е изчислена при ставка от 4 промила за посочената услуга, върху отчетната стойност на двата търговски обекта от 1 600 000 лева + 1 340 лева - цена за 1 брой контейнер или по 7 740 лева за всяка година.

За 2021 г. и 2022 г. е посочено, че ставката за услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване е 4.3 промила, а дължимата ТБО е в размер на 770.63 лева за всяка от двете години.

За 2020 г. в АПВ е посочено, че не е подадена декларация по чл. 23, ал. 1 НОАМТЦУСО и предвид отказът от правото на ползване върху магазина през м.03.2020 г., за първото тримесечие на годината е посочено, че ТБО е дължима при ставка от 4 промила, а за периода от второто тримесечие при ставка от 10 промила върху отчетната стойност на офиса в размер на 150 000 лева. В акта не е посочено върху каква основа е определена ТБО за първото тримесечие и как е формиран дължимия размер на ТБО за 2020 г. от 5 125 лева.

За да отмени АПВ, Административен съд - София град е приел, че ДНИ следва да се определи при ставка от 1.875 промила върху данъчната оценка по приложение № 2 на вещното право на ползване, а ТБО следва да се определи на основание чл. 27 от НОАМТЦУСО при ставка от 1.6 промила (за всички услуги по чл. 62 ЗМДТ), предвидена за имоти на граждани и жилищни имоти на предприятия, изчислена върху данъчната оценка на имотите.

В мотивите си съдът е приел, че следва да се разграничат задължението на собственика на имотите – Бой - Мар 2011 ЕООД за заплащане на ДНИ и ТБО от една страна и задължението на физическото лице – ползвател от друга, предвид уреденото вещно право на ползване от търговското дружество на физическото лице. Според съда по отношение на С. И. в качеството му на физическо лице, отчетната стойност на двата недвижими имота (двата търговски обекта) не се прилага. Тази стойност е част от счетоводните регистри на Бой-Мар 2011 ЕООД.

При съобразяване на посоченото тълкуване на материалния и процесуалния закон, съдът е приел, че има правомощието да се произнесе относно размера на сумите за ДНИ и ТБО, които трябва да бъдат възстановени на И. по реда на чл. 128 и сл. ДОПК, тъй като определените от органите по приходите задължения са платени, независимо от несъгласието му с техния размер.

Въз основа на допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза от 06.10.2025 г., което е изчислило размера на ДНИ върху данъчната оценка по приложение № 2 на вещното право на ползване за двата търговски обекта на ул. Майски ден № 26 съдът е приел следното:

• за 2017 г. ДНИ за двата имота е дължим в размер на 836.47 лева съгласно таблица 1.1 от заключението. Данъчно задълженото лице е внесло общо сумата 4602.03 лева (главница и лихви). За тази година е възстановена сумата от 3 152.48 лева. Констатирана е разлика за възстановяване от 455.07 лева (таблица 4.1 от заключението);

• За 2018 г. ДНИ за двата имота е дължим в размер на 836.47 лева заедно с лихви за забава от 131.46 лева – общо 967.93 лева. Данъчно задълженото лице е внесло сумата 4 459.20 лева (главница и лихви). Получената разлика от 3 491.27 лева подлежи на възстановяване (таблица 4.1 от заключението);

• За 2019 г. ДНИ за двата имота е дължим в общ размер на 770.70 лева. Задълженото лице е внесло данък в общ размер на 3 803.13 лева (главница и лихви). Задължението за данъка, заедно с лихви забава е в общ размер на 821.55 лева. Разликата между внесената и дължимата сума от 2 981.58 лева подлежи на възстановяване (таблица 4.1. от заключението);

• За 2020 г. ДНИ е дължим в размер на 233.30 лева, формиран като сбор от 180.15 лева за магазина и 53.41 лева за офиса (таблица 1.1 от заключението). Задълженото лице е внесло данък в размер на 1 055.01 лева за 2020 г. Налице е разлика за възстановяване в размер на 821.71 лева (таблица 4.1 от заключението)

• За 2021 г. ДНИ е дължим в размер на 52.87 лева за офиса (таблица 1.1 от заключението). Внесения данък е в размер на 267.19 лева. Сума за възстановяване в размер на 214.32 лева (таблица 4.1 от заключението).

Въз основа на тези мотиви в решението е обоснован извод, че общият размер на задълженията за ДНИ за периода 2017 г. – 2021 г. е в размер на 3 070.13 лева, поради което искането за възстановяване е основателно за сумата от 7 963.95 лева (таблица 4.1 от допълнителното заключение на вещото лице), в това число и сумата от 455.07 лева за 2017 г.

Към тази сума, според съда, следва да се добави и сумата от 267.19 лева – платен ДНИ за 2022 г., която попада в обхвата на искането за възстановяване. Тази сума не е дължима, тъй като за този период С. И. не е задължено лице в този период, доколкото не е носител на правото на ползване.

По отношение на ТБО за двата търговски обекта съдът е кредитирал изчисленията на вещото лице в таблица 4.3. от допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза и е приел, че общо дължимата сума от С. И. е 12 062.08 лева (главница и лихви). Съдът е посочил и размера на ТБО по години: 2017 г. – 3 285.58 лева, 2018 г. – 2 825 лева, 2019 г. – 3 055.13 лева, за 2020 г. – 916.64 лева (сбор от 759.90 лева за магазина + 156.74 лева за офиса) и за 2021 г. – 207.92 лева, като е кредитирал изчисленията на вещото лице в таблица 2.1 от допълнителното заключение на ССЕ извършени въз основа на ставка от 1.6 промила върху данъчната оценка на имотите по приложение № 2. При тези фактически установявания е приел, че искането за възстановяване на ТБО е основателно до размера на сумата от 14 875.02 лева съгласно изчисленията в таблица 4.3 от допълнителното заключение на вещото лице за периода 2017 – 2021 г.

Приел е, че към посочената сума за възстановяване следва да се добави и сумата от 240 лева, платена ТБО за 2022 г., която е в обхвата на искането и по отношение на която е формиран отказ за възстановяване и която не е дължима, тъй като за този период С. И. не е носител на правото на ползване и не е задължено лице за ТБО.

С тези мотиви е обоснован краен извод, че за посочените по – горе суми 8 230.19 лева за ДНИ и 15 115.02 лева за ТБО са налице предпоставките за издаване на АПВ със съдържанието, поискано от С. Д. И., поради което и на основание чл. 160, ал. 3 ДОПК АПВ е отменен и преписката е изпратена на органа по приходите в отдел „Общински приходи“ при СО, район Люлин за произнасяне по искането за прихващане и възстановяване при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на съдебния акт.

Решението е недопустимо, в частта, в която съдът е отменил АПВ и е върнал преписката за ново произнасяне по искането на С. И. за възстановяване на ДНИ и ТБО за 2017 г. В тази част АПВ не е обжалван по административен и съдебен ред. Съгласно чл. 156, ал.1 ДОПК във връзка с чл. 4, ал.1 ЗМДТ, актът в частта, в която не е обжалван по административен ред, не подлежи на обжалване пред съда.

Наред с това изрично в жалбата до съда е посочено, че АПВ се обжалва в частта, в която е отказано възстановяване на недължимо платени ДНИ и ТБО за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г., не и за 2017 г. За този период искането на И. е уважено и недължимо платените суми за ДНИ и ТБО са възстановени. С обжалваното решение съдът е отменил АПВ изцяло, включително и в частта на подлежащи на възстановяване суми за ДНИ за 2017 г. в размер на 455.17 лева надвнесен данък за 2017 г.

В случая не се касае за очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 175 АПК, тъй като макар и да е посочил, че АПВ в частта, в която са възстановени суми, е влязъл в сила и се обжалва в частта, в която е отказано възстановяване на суми, съдът е извършил преценка и се е произнесъл и относно наличието на надвнесени суми за ДНИ и ТБО за периода 2017 г. – 2021 г. общо, съгласно изчисленията на вещото лице в допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза в таблици 4.1 и 4.3.

От това следва, че е налице произнасяне свръхпетитум, в нарушение на чл. 126 АПК.

Всяко от допуснатите нарушения относно предмета на оспорване, на самостоятелно основание обосновава недопустимост на обжалваното решение в частта, в която е отменен АПВ и преписката е върната за ново произнасяне по отношение на недължимо платени суми за 2017 г. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК за допустимостта на обжалвания съдебен акт касационната инстанция следи служебно, поради което решението в частта, в която е отменен АПВ и преписката е върната за ново произнасяне по искането за възстановяване на надвнесени суми за ДНИ и ТБО за 2017 г. следва да се обезсили и да се прекрати делото в тази част.

Решението в останалата част е валидно и допустимо, но неправилно постановено.

Неоснователни са доводите в касационната жалба за нарушение на процесуалния закон, поради това, че с АПВ не могат да се установяват задължения за ДНИ и ТБО. Правилно съдът е приел, че преценката относно наличието или липсата на недължимо платени суми за ТБО и ДНИ, подлежащи на прихващане и/или възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК изисква да се определи размера на задълженията за ДНИ и ТБО за спорните периоди от 2018 г. до 2022 г. и размера на внесените от С. И. суми за ДНИ и ТБО за тези периоди, предвид доброволното им плащане и невъзможността за издаване на АУЗ по чл.107, ал. 3 ДОПК. Тази преценка е част от проверката за законосъобразност на АПВ и на отказа на органа по приходите за възстановяване или прихващане на недължимо платени суми за периодите от 2018 г. – 2022 г. и не представлява установяване на задължения, както твърди директорът на дирекция Общински приходи при Столична община.

Размерът на платените от С. И. суми за ДНИ и ТБО за периода от 2018 г. до 2022 г. не е спорен между страните и е установен в основното заключение на съдебно – счетоводната експертиза (таблици 3 и 4) въз основа на представените по делото платежни нареждания и информация от Столична община за осчетоводени суми по партидата. Не е спорно, че посочените периоди са предмет на искането за възстановяване или прихващане, подадено на 23.05.2022 г. и уточнено на 30.04.2024 г.

Спорът по делото е относно размера на дължимите ДНИ и ТБО за 2018 г. – 2021 г. и не е изяснен от първоинстанционния съд.

Принципно вярно съдът е приел, че отчетната стойност на имотите незаконосъобразно е определена от органа по приходите като основа за изчисляване на ДНИ и на ТБО. Приетата от първоинстанционния съд основа за облагане с данъка и за определяне на таксата за част от периодите, също са в противоречие с материалния закон и с принципа за законоустановеност на данъците и таксите.

По отношение на ДНИ:

Неправилно и в противоречие с материалния закон съдът е приел, че данъчната оценка на учреденото вещно право на ползване по приложение № 2 на ЗМДТ е основата за облагане с ДНИ в хипотеза като процесната, при която собственик на имота е предприятие, а ползвател и задължено лице по чл. 11 ЗМДТ, е физическо лице. Основателно е възражението в касационната жалба, че такава основа не е предвидена в закона.

При постановяване на обжалваното съдебно решение съдът е възприел тълкуването на материалния законq дадено в мотивите на решение № 423/21.01.2020 г. на АССГ по адм. дело № 4244/2018 г., постановено между същите страни, според което основата за облагане с ДНИ за 2017 г. е данъчната оценка на вещното право на ползване. Това становище не може да бъде споделено, тъй като е в противоречие с императивните правни норми на чл. 19 – 21 от ЗМДТ относно данъчната основа за данъка върху недвижимите имоти и с принципа за законоустановеност на данъците, установен в чл. 60, ал. 1 Конституцията на РБ. Това тълкуване е изградено върху неправилното разбиране, възпроизведено в мотивите и на обжалваното решение, че при облагането с ДНИ следва да бъдат разграничени задълженията на ползвателя от задълженията за данъка на собственика на имота. Нормата на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ изрично предвижда, че при учредено вещно право на ползване, задължено лице е ползвателят. В този случай собственикът не е задължено лице.

Законът не урежда изрично данъчната основа за облагане с ДНИ на имот, собственост на предприятие, върху който е учредено право на ползване на физическо лице и което съгласно чл. 11, ал. 3 ЗМДТ е задължено лице. В разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗМДТ е определена данъчна основа само в хипотезата, в която ползвател на имота е предприятие. Само в този случай данъчната оценка е равна на отчетната стойност, по която имотът е заведен при собственика. Съгласно решение № 3 от 9 февруари 1996 г. на Конституционния съд по к.д. № 2/1996 г. принципът за законоустановеност на данъците се отнася за всички елементи, определящи размера на данъка - данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и пр. Този принцип изисква данъчната основа да се определи съгласно действащия материален закон. При липсата на изрична уредба, следва да се приложи основата за облагане предвидена в чл. 20 ЗМДТ - данъчната оценка на недвижимите имоти на граждани съгласно приложение 2 към ЗМДТ, доколкото задълженото лице е ползвателят - физическо лице. Това следва от общия принцип, който ЗМДТ установява за данъчнозадължени физически лица, а именно – определяне на данъчната основа въз основа на данъчната оценка и по аргумент за противното от чл. 21, ал. 2 ЗМДТ, който установява изключение от този принцип в случаите, когато ползвателят е предприятие. В този смисъл е и разяснение № 08-Б-4/27.05.2014 г. на заместник изпълнителния директор на НАП, дадено на основание чл.4, ал. 6 ЗМДТ относно определяне на данъчната основа за облагане на нежилищен имот на предприятие, върху което е учредено право на ползване на физическо лице, както и решение № 7584/19.06.2024 г. на ВАС, първо отделение по адм. дело № 2767/2024 г., които се споделят от настоящия съдебен състав.

При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд не е установил дължимия размер на ДНИ върху данъчната оценка на имотите по Приложение № 2 към ЗМДТ съгласно чл. 20 ЗМДТ. Съдът е установил размера на дължимия данък върху данъчна оценка на правото на ползване по приложение №2, в нарушение на материалния закон. Поради това неправилно е определил размера на дължимите суми и съответно размера на надвнесените суми, като е кредитирал изчисленията на вещото лице в допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза (таблица 4.1).

По отношение на ТБО:

Неправилно и в нарушение на материалния закон съдът е приел, че за всички периоди на 2018 – 2021 г. таксата е дължима за всички услуги по чл. 62 ЗМДТ, при ставка от 1.6 промила върху данъчната оценка на недвижимите имоти. Принципно вярно съдът е приел, че е приложима нормата на чл. 27 НОАМТЦУСО, но не е съобразил констатациите в оспорения АПВ и представените с административната преписка доказателства, според които за 2018 г., 2019, 2021 г. (без 2020 г.) таксата е определена въз основа на количеството отпадъци и само за услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, предвид наличието на подадени от собственика декларации по чл. 23, ал.1 НОАМТЦУСО, за ползване в имотите на 1 бр. контейнер тип бобър 1100л, при честота на сметосъбиране – 1 път седмично. При постановяване на решението съдът е възприел безкритично решението по адм. дело № 4244/2018 г., в което ТБО за 2017 г. е определена при ставка от 1.6 промила за всички видове услуги на основание чл. 27 от НОАМТЦУСО върху данъчната оценка на имотите на граждани. Съдът не е съобразил, че за разлика от 2017 г., за процесните периоди на 2018 г., 2019 г. и 2021 г. е установено количеството на битовите отпадъци в имотите.

Нормата на чл. 67, ал. 1 ЗМДТ (в действащата й за посочените периоди редакция, от ДВ бр. 97/2016, в сила от 01.01.2017 г., преди изм. с ДВ бр. 88/2017 г., в сила от 01.01.2026 г.) въвежда принципът „замърсителят плаща“, като предвижда, че таксата се определя според количеството на битовите отпадъци. Съгласно чл. 67, ал. 2 ЗМДТ размерът на таксата се определя на ползвател или пропорционално върху основа определена от общинския съвет, когато не може да се установи количеството на битовите отпадъци по ал. 1.

Количеството битови отпадъци е водещата основа при определянето на задълженията за ТБО и се прилага във всички случаи, независимо дали имотите са на граждани или на предприятия. Нормата на чл. 67, ал.1 ЗМДТ не предвижда ограничения в начините на установяване на количеството битови отпадъци.

В случая за 2018 г., 2019 и 2021 г. количеството на битовите отпадъци е установено въз основа на подадените от собственика декларации по чл. 23, ал.1 НОАМТЦУСО, поради което и в противоречие с чл. 67 ал. 1 и 2 ЗМДТ, в приложимата по време редакция, съдът е определил ТБО за услугите по чл. 62, т. 1 и 2 ЗМДТ пропорционално върху данъчната оценка на имотите и е приложил ставката от 1.6 % промила. За 2018 г. и 2019 г. в АПВ е посочено, че размерът на таксата за посочените услуги е 1 340 лева годишно. За 2021 г. в АПВ не е посочен размера на таксата за ползвания 1 брой съд от 1100л. Това не е установено и в хода на съдебното производство, тъй като съдът не е указал на страните необходимостта от доказване на това обстоятелство.

За услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване дължимата такса на основание чл. 27 НОАМТЦУСО е в размер на 0.65 промила върху данъчната оценка на имотите на граждани (магазин и офис) за 2018 г. и 2019 и в размер на 0.68 промила върху данъчната оценка на офиса за 2021 г.

При постановяване на обжалваното съдебно решение съдът не е установил размера на дължимата ТБО за посочените периоди, изчислен въз основа на количеството отпадъци + 0.65 промила върху данъчната оценка на имотите на основание чл. 27 НОАМТЦУСО за 2018 г. и 2019 г. и съответно количество отпадъци + 0.68 промила върху данъчната оценка на офиса за 2021 г. за услугите по поддържане чистотата на обществените територии.

За 2020 г. според мотивите на АПВ и доказателствата по делото, не е подадена декларация по чл.23 НОАМТЦУСО. Поради това и на основание чл. 67, ал.2 ЗМДТ, в приложимата по време редакция, ТБО е дължима пропорционално върху данъчната оценка на имотите съгласно чл. 27 НОАМТЦУСО при ставка от 1.6 промила за всички видове услуги, както е приел и първоинстанционният съд. През м.03.2020 г. е вписан отказ от вещното право на ползване върху магазина, поради което за този имот таксата е дължима за 3 месеца, а за офиса – за цялата година.

За 2022 г. законосъобразно съдът е приел, че С. И. не е задължено лице за ДНИ и ТБО, тъй като срокът на учреденото му право на ползване е изтекъл на 31.12.2021 г. Поради това и платените от него суми за този период са недължими и подлежат на възстановяване в пълния им размер.

Неизясняването на спора относно размера на дължимите ДНИ и ТБО за 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г., препятства преценката относно липсата или наличието на недължимо платени суми и техния размер, както и законосъобразността на оспорения АПВ и съставлява касационно основание за отмяна на решението в тази част.

Следва да се допълни, че при постановяване на решението съдът не е извършил дължимата проверка за законосъобразност на оспорения АПВ в съответствие с чл. 160, ал.2 във връзка с чл. 129, ал. 7 от ДОПК и не е проверил и не е събрал доказателства за подписването на АПВ. Представените по делото преписи от АПВ СФД22-ГР94-2366/12/30.04.2024 г. (л. 28, л. 43 и л. 221), не съдържат подпис на Б. Иванова, на длъжност старши инспектор в отдел Люлин, посочена като орган по приходите, издател на акта.

С оглед на изложеното решението в останалата част, в която съдът е отменил АПВ и е върнал преписката за ново произнасяне по искането на С. И. за възстановяване и прихващане на ДНИ и ТБО за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. при спазване на указанията относно размера на дължимите и подлежащи на възстановяване суми за тези периоди, определен в мотивите му, следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд за изясняване размера на задълженията за ДНИ и ТБО на С. И. за 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. и съответно липсата или наличието на недължимо платени суми за ДНИ и ТБО и техния размер.

За изясняването на този спорен въпрос съдът следва да назначи допълнителна експертиза, която да изчисли дължимия ДНИ върху данъчната оценка на съответния имот по Приложение № 2 към ЗМДТ съгласно чл. 20 ЗМДТ, при действащата за всички периоди ставка на данъка от 1.875 промила, а дължимата ТБО, както следва:

• за 2018 г. и 2019 г. въз основа на установеното количество отпадъци и цената в размер на 1340 лева за ползване на 1 бр. контейнер тип Бобър, 1100л в имотите при честота на извозване 1 път седмично + 0.65 промила за услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване съгласно решението на Столичния общински съвет за този период върху данъчната оценка на имотите съгласно чл. 27 от НОАМТЦУСО;

• за 2021 г. въз основа на установеното количество отпадъци и цената за ползване на 1 бр. контейнер тип Бобър, 1100л в имотите при честота на извозване 1 път седмично + 0.68 промила за услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване съгласно решението на Столичния общински съвет за този период върху данъчната оценка на офиса съгласно чл. 27 от НОАМТЦУСО;

• за 2020 г. за всички услуги по чл. 62 ЗМДТ при ставка от 1.6 промила върху данъчната оценка на имотите съгласно чл. 27 НОАМТЦУСО, като се съобрази отказът от правото на ползване върху магазина през м.03.2020 г.

Във връзка с изчисляването на ТБО за 2021 г. съдът следва да задължи директора на дирекция Общински приходи да представи доказателства за цената на 1 бр. контейнер тип Бобър, 1100л при честота на извозване -1 път седмично за 2021 г.

След установяване размера на дължимите ДНИ и ТБО и съответните лихви, ако има такива, вещото лице да ги съпостави с платените от С. И. суми (главници и лихви) за всеки от спорните периоди и да установи каква е разликата.

При новото разглеждане съдът следва да даде и указания на директора на дирекция "Общински приходи" при СО да представи препис от АПВ, съдържащ подпис на Б. Иванова, на длъжност старши инспектор в отдел „Люлин“ заедно с оригинала на акта за констатация.

След събиране на посочените доказателства и изясняване на посочените обстоятелства, съдът следва да извърши преценка относно законосъобразността на АПВ в оспорената част на всички основания по чл. 160, ал.2 ДОПК и да прецени налице са недължимо платени суми за ДНИ и ТБО от С. И. и какъв е техният размер. При преценката си съдът следва да съобрази, че за 2022 г. И. не е ползвател, предвид изтеклия срок на учреденото му вещно право на ползване и не е задължено лице по ЗМДТ, поради което платените от него суми за ДНИ и ТБО за този период, са недължими и подлежат на възстановяване в пълния им размер.

При този изход на спора следва да се отмени решението и в частта на присъдените разноски. По разноските, включително и тези, претендирани от страните в настоящото касационно производство следва да се произнесе първоинстанционният съд съгласно чл. 226, ал. 3 АПК.

Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,