Определение № 482 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Д. Д., чрез процесуалния му представител адв. В. В. против определение № 1619/03.07.2020 г., постановено от Софийски апелативен съд по ч.гр.дело № 2038/2020 г., с което е потвърдено определение № 6642/07.05.2020 г., постановено по гр.д. № 13667/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната искова молба с вх. № 13007/27.10.2015 г. и образуваното въз основа на нея съдебно производство е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно и се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Това основание се поддържа с доводи за неправилност на изводите на въззивния съд относно установителното и регулиращо действие на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение и установеното качество на кредитор на ищеца по иска с правно основание чл.135 ГПК по отношение на ответника Г. Д., който не е бил страна по заповедното производство и съответно не е обвързан от твърдяната сила на пресъдено нещо на влязлата в сила заповед по чл.417 ГПК. Според жалбоподателя очевидната неправилност на обжалваното определение се изразява и в това, че в нарушение на разпоредбите на чл.129 и чл.130 ГПК съдът е приел, че първо следва да се произнесе по допустимостта на иска, а едва след това по редовността на исковата молба. В частната касационна жалба не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В срока за отговор насрещната страна – А. Й. С. поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно от това заявява и становище за неоснователност на доводите за неправилност на атакуваното определение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение в частта, с която на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба на Г. Д. Д. срещу А. Й. Д., с която е предявен иск за обявяване нищожността на споразумение от 15.10.2013 г., поради недопустимост на иска и е прекратено производството по делото. За да потвърди определението на районния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното: с предявения от Г. Д. Д. установителен иск се иска прогласяване нищожността на споразумение от 15.10.2013 г., сключено от неговата частна праводателка М. А. Л. и А. Й. С., като обосновава правния си интерес с това, че ищцата по иска с правно основание чл.135 ЗЗД – А. С. не е установила качеството си на кредитор; с влязла в законна сила заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на споразумението от 15.10.2013 г. е установено качеството на кредитор на ищцата А. Й. С. по предявения от нея срещу ответниците М. А. Л. и Г. Д. Д., иск с правно основание чл.135 ЗЗД, доколкото с влизане в сила на заповедта се формира сила на пресъдено нещо относно възникването и съществуването на удостовереното в нея притезание; с оглед установителното и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо и с аргумент от обратното основание от чл.424 ГПК, е прието, че е недопустимо да се повдига последващ материалноправен спор относно възникването и съществуването на удостовереното с влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение вземане, т.е. не е допустимо да се предявява иск за оспорване на правопораждащия, установен с влязлата в сила заповед юридически факт и в този смисъл, качеството на ищцата по иска с правно основание чл.135 ЗЗД се явява безспорно установен; въпреки, че субективните и обективните предели на установителното и регулиращото действие на влязлата в сила заповед за изпълнение формално да не се разпростират по отношение на частния въззивник –приобретател по двете увреждащи безвъзмездни сделки / по твърдение на ищеца по Павловия иск/, то той е обвързан от материалния ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, вкл. и относно качеството на кредитор на ищеца по иска с правно основание чл.135 ЗЗД; доколкото ответниците по Павловия иск са задължителни другари, поради което са в тъждествено материалноправно положение, общите факти в процеса трябва да бъдат установени еднакво спрямо тях и решението по необходимост трябва да е идентично и в този смисъл материалният ефект на установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение парично притезание, вкл. установяването на качеството на кредитор по отношение на единия необходим другар /праводател по увреждащите сделки/ обвързва и другия необходим другар / приобретател по тези сделки/; след като качеството на кредитор на ищцата по иска с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на праводателката на частния въззивник е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, не е налице една от абсолютните процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на процесуалното право на иск – правния интерес за обявяване за нищожен на правопораждащия установеното със сила на пресъдено нещо вземане юридически факт / процесното споразумение/, поради което иска се явява недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл.130 ГПК. На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от закона общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията да това са следните: В частната касационна жалба не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, като касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение да изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по ал.1 съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателя с твърдения за неправилност на изводите на въззивния съд относно установителното и регулиращо действие на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение и установеното качество на кредитор на ищеца по иска с правно основание чл.135 ГПК по отношение на ответника Г. Д., който не е бил страна по заповедното производство и с допуснати нарушения на разпоредбите на чл.129 и чл.130 ГПК. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Няма да е налице очевидна неправилност и когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановлевия на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове та Съда на Европейския съюз. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че изводите на въззивния съд, че установяването със сила на пресъдено нещо на качеството на кредитор на ищеца по Павловия иск по отношение на един от необходимите другар /праводател по увреждащите сделки/ обвързва и другия необходим другар /приобретател по тези сделки/, са съобразени с трайната практика на Върховния касационен съд относно субективните предели на силата на пресъдено нещо, според която практика по изключение силата на пресъдено нещо на съдебно решение може да се разпростре и по отношение на лице, което не е било страна, респективно – не е правоприемник на страна в производството по съответното гражданско дело. Такъв именно е и случая на решение, постановено по делото на необходим другар, при който разпростирането й спрямо трето лице се дължи на особеностите на материалноправните отношения, предмет на силата на пресъдено нещо. /в този смисъл е решение № 100/04.11.2019 г. по гр.д. № 3876/18 г., ГК на ВКС/. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,