Определение № 204 от 24.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3894/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх.№ 341979 от 04.08.2021 г. на Прокуратура на Република България срещу решение № 264986/23.07.2021 г. по в.гр.д.№ 487/2020 г. на Софийски градски съд в частта, в която се потвърждава решение от 29.07.2019 г. по гр.д.№ 56383/2014 г. на Софийски районен съд и са уважени исковете на М. Д. П. против Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за неимуществени вреди от 3000 лева, ведно със законната лихва от 23.08.2018 г. до изплащане на сумата; 215,83 лева – лихви за забава до подаването на исковата молба, както и сумата от 1820 лева - имуществени вреди в размер на платеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне на конкретния размер на обезщетение; и 2 /Как се прилага критерия справедливост при иск за обезщетение на неимуществените вреди; Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За да уважи претенциите за присъждане на обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че по ДП № 15180/2011 г. с постановление от 29.01.2013 г., а в хода на производството с постановление от 07.06.2016 г. М. Д. П. е била привлечена като обвиняем за извършено престъпление по чл.201, пр.1, вр.с чл.26, ал.1 НК и по отношение на нея е постановена мярка за неотклонение „парична гаранция”. От 26.03.2013 г. ищцата е обявена за общодържавно издирване, тъй като не пребивава на посочения от нея в НБД адрес, а наказателното производство е спряно поради данните, че се намира в чужбина. След възобновяване на досъдебното производство на 07.06.2016 г. и повторното й привличане като обвиняема на 28.10.2016 г. е било образувано НОХД № 21313/2016 г. на СРС, приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 08.12.2017 г. Съдът е установил, че е било образувано и НОХД № 24955/2011 г., по което ищцата е оправдана за престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.чл.201, пр.1, вр.с чл.26, ал.1 НК. С оглед продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на обвиненото лице, въззивният съд е приел, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е 3000 лева, лихвата е 215,83 лева, а заплатения адвокатски хонорар по наказателното дело се дължи в минимален размер от 1820 лева, като претенциите до пълните предявени размери са неоснователни. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение в частта, в която съдът се е произнесъл по предявения иск за обезщетение на имуществените вреди не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая, ищецът е предявил за съвместно разглеждане обективно съединени искове по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, но претенцията за имуществени вреди е с цена на иска 2400 лева, т.е. под установения минимален праг за достъп до касация, поради което в тази част касационната жалба е процесуално недопустима. В останалите части подадената касационна жалба е процесуално допустима, тъй като цената на иска за неимуществени вреди е 7000 лева, а претенцията за лихви е обусловена от него. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че първият поставен въпрос, макар да обуславя изхода на делото, не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането и поддържането на обвинение за извършено престъпление от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за обвиненото лице. В случая, съдът е обсъдил подробно всички доказателства от значение за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е възприел частично изводите на първоинстанционния съд за степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца, в личен и професионален план, с вида и характера на деянието, за които е било повдигнато обвинение. Въз основа на установените факти, съдът е направил извод, че субективните изживявания от повдигането на незаконно обвинение на ищцата не се отличават с по-голям интензитет от обичайния за подобни случаи, както приема първоинстанционният съд /при липса на данни за постъпване в болнично заведение след привличането й като обвиняем, както и за оставането й без работа/. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд в т.3 и т.11 на ТР № 3/22.04.2005 г., ОСГК на ВКС, в които се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличие на причинно-следствена връзка между поведението на обвиненото лице и настъпилия вредоносния резултат във всеки конкретен случай. В обжалваното решение се констатира, че досъдебното производство е спряно поради действия на ищцата, която не е намерена на адреса в НБД и е пребивавала в чужбина, а след възобновяването му през м.юни 2016 г., наказателното преследване е приключило в съда с оправдателна присъда, влязла в сила на 08.12.2017 г., т.е. процесуално-следствените действия са извършени в продължение на почти пет години, но включват и времето, през което ищцата е обявена за общодържавно издирване. Според съда, по делото се доказва причиняване на неимуществените вреди, но единствено от преживения психически стрес и притеснения, а не поради влошено здравословно състояние. Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установени по делото факти и обстоятелства вкл.за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконното обвинение. В този смисъл, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория материалноправен въпрос, във връзка с прилагане на общоприетия критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, тъй като независимо че обуславя изхода на делото и формираните от въззивния съд изводи по предявения иск за неимуществените вреди, не е разрешен в противоречие с цитираното Постановление № 4/23.12.1968 г., на Пленума на Върховния съд № 4/23.12.1968 г., в което е изяснено, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика на ВКС – напр. решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г., ІV г.о., се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н. Изложените от въззивния съд мотиви са в съответствие с цитираната съдебна практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не се обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение