Определение № 330 от 26.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2266 от 04.03.2025 г., подадена от Държавата, представлявана от Министъра на заемеделието и храните чрез процесуален представител юрк. А. В. против решение № 24/20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 766/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260007/08.09.2023 г., постановено по гр.д. № 586/2020 г. по описа на Районен съд – Своге, за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че С. Г. В. е собственик на част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. С., с обща площ 38 343 кв. м, като тази част е с площ 857 кв. м и е заключена между точките, обозначени с цифри 1, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 1 от комбинирана скица – Приложение № 4 към допълнителна съдебно-техническа експертиза на вещото лице Л. М., както и на изградена в тази част сграда със застроена площ 59,44 кв. м, заключена между точките 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 11 от същата комбинирана скица. В жалбата се поддържат доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил всичките му доводи, касаещи правото на собственост на праводателя на ищцата, възможността за придобиване по давност на имот в горска територия, както и това представлява ли имота урбанизирана или горска територия. Счита, че съдът погрешно е определил статута на спорната част от имота, приемайки, че същата не е гора, че е част от околовръстен полигон и е урбанизирана територия. Не бил обсъден и доводът във въззивната жалба, че дори спорната част от държавния имот да попада в околовръстен полигон това не означава задължително, че е урбанизирана територия. Неправилно било прието и че част от имота попадал в горска територия – частна държавна собственост като съдът не положил необходимите усилия за изясняване границите и индивидуализиращите белези на последния. Моли се за цялостна отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. В изложението към жалбата се сочи наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Ответникът по касация – ищец в производството С. Г. В. изразява становище за неоснователност на жалбата и отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Въззивният съд е разгледал установителен иск за собственост на 0,857 дка от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. С., предявен от С. Г. В. срещу Министерство на земеделието. Приел за установено, че от 11.10.1972 г. ищцата е собственик на основание дарение от нейния баща на ливада (бивша нива) с площ 2 дка, находяща се в м. „Д. б.“ в землището на [населено място]. Към момента на дарението праводателят е бил собственик на имота и е разполагал с титул за собственост. Ищцата е била надарена от баща си, за да си построи къща. Къщата е била изградена към м. септември 1973 г. Строителството е било възможно и допустимо, тъй като имотът се е намирал в околовръстния полигон на населеното място – урбанизирана територия. Нямало твърдения и не се установявало ливадата (бивша нива) да се била включвана в ТКСЗ или ДЗС, да е била одържавявана, да е била отчуждавана или да е била фактически отнета от държавата. Следователно тя не е подлежала на реституция по който е да било от реституционните закони. Правото на собственост не е било губено от ищцата в нито един момент. Освен това имотът никога не е представлявал гора. Приел също така, че че при изготвянето на КВС и при нейното оцифряване част от имота на ищцата е била заснета като горска територия и е била включена в горския фонд. Грешката е била пренесена и в кадастралната карта, одобрена през 2018 г. Така според кадастралната карта част от имота на ищцата с площ 857 кв. м. попадала в имот с идентификатор *** – горска територия. Именно в тази част се намирала и жилищната сграда. На база гореизложеното извел извод, че отразяването на спорния терен в кадастралната карта и в кадастралните регистри като горска територия и включването му в горски имот не създавало собственост за държавата и препращайки към мотивите на първостепенния съд потвърдил резултата за уважаване на исковата претенция. При тези данни, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните удовлетворява общата, но не и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е свързан с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил въпросите за правото на собственост на праводателя на ищцата, за придобиването на правото на собственост по давност в горски територии и за това дали имотът е урбанизирана или горска територия. В константната практика на ВКС се приема, че при произнасянето си въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в изготвените мотиви. В случая въззивният съд е изпълнил тези си задължения като е изложил мотиви по отношение на правнорелевантните факти досежно способа за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, основните му индивидуализиращи белези и погрешното му отразяване в кадастралната карта и кадастралните регистри. Посочил е също, че последното не може да създаде собственост за държавата. Твърдението на касатора, че придобиването на правота на собственост не е обсъдено от въззивния съд не кореспондира с обжалваното решение, в което след анализ на доказателствата е прието, че ищцата е придобила по договор за дарение процесната земя, в която е изградила къща. Съдът не е обсъждал въпроса за придобиване на имота по давност, което е посочено от ищцата като евентуално придобивно основание, а е приел за доказано първото посочено от нея основание за придобиване правото й на собственост. Част от доводите, които жалбоподателят твърди, че не са обсъдени, изобщо не са били въведени с отговора на исковата молба, а другите неотносими към съществото на правния спор по установителния иск за собственост. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение. На основание чл.12 ЗВЕРБ сумата в размер на 1500 лв. следва да се присъди в евро – 766,94 евро. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение