Определение № 340 от 26.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5025/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 123/02.06.2016 год., постановено по в. гр. д. № 73/2016 г. на Великотърновския апелативен съд е потвърдено решение № 323/04.12.2015г. по гр. д. № 380/2015г. на Ловешкия окръжен съд, в обжалваната му част, с която С. Н. С. и Д. Г. С. са осъдени да заплатят солидарно на Г. Д. Г. на основание чл. 45, вр. с чл. 52 и чл. 86 ЗЗД сумата от 40 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на майка й В. Р. В., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане и на основание чл. чл. 45, вр. с чл. 52 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 143 СК сумата от 100.00 лв. – месечна издръжка, считано от 10.10.2011г. до навършване на пълнолетие на ищцата - 10.01.2013г., ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане. Потвърдено е първоинстанционното решение и в частта му, съдържаща произнасяне по разноските, и С. Н. С. и Д. Г. С. са осъдени да заплатят на Г. Д. Г. деловодни разноски за въззивната инстанция в размер 1000лв. В останалата част, с която са отхвърлени предявените искове - за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв.; за заплащане на месечна издръжка, считано от 10.10.2011 г. до навършване пълнолетие на ищцата - 10.01.2013 г., за разликата над 100.00 лв. месечно до пълния претендиран размер от по 250.00 лв. месечно; за заплащане на сумата от 250.00 лв. месечна издръжка след навършване на пълнолетие на ищцата за периода 10.01.2013 г. до настъпване на законно установена причина за изменяването или прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска и за обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разноски за погребението на майката на ищцата, първоинстанционното решение не е било предмет на въззивна проверка. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 323/04.12.2015 г. по гр. д. № 380/2015г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която С. Н. С. и Д. Г. С. са осъдени да заплатят на Г. Д. Г. на основание чл. 45, вр. с чл. 52 и чл. 86 ЗЗД сумата от 40 000 лв., представляваща претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане и в частта, с която частично е отхвърлено искането за разноски в първата инстанция на С. Н. С. е подадена касационна жалба от С. Н. С. и Д. Г. С., чрез адв. Цв. К.. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответниците са осъдени солидарно да заплащат на ищцата сумата от 100.00 лв. – месечна издръжка, считано от 10.10.2011г. до навършване на пълнолетието й - 10.01.2013г., ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, считано от 10.10.2011г. до окончателното й изплащане, въззивното решение е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане или произнасяне по същество и отхвърляне на предявения иск, евентуално намаляване на уважения размер. Към касационната жалба касаторите са представили изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържат основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на спора въпроси: 1.) „Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД.“, 2.) „Относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“, 3.) „Относно приложението на чл. 154, ал.1 ГПК (чл. 127, ал.1 ГПК - отм.), вр. с чл. 45 ЗЗД – кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане и презумират ли се близките отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение и следва ли последният да проведе пълно и главно доказване на претърпените неимуществени вреди?“, 4.) „Може ли да се приеме, че близките отношения между майка и дъщеря са общоизвестен факт и длъжен ли е съдът да постанови нарочно определение, с което да съобщи на страните, че приема за общоизвестен даден релевантен факт по делото?, 5.) Относно доказателственото значение на установяването на определени обстоятелства в наказателното производство и правното значение на обективните и субективни елементи на фактическия състав на престъплението., 6.) „За задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка“. Във връзка с първия поставен въпрос се позовават на Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г., с което е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се преценят редица конкретни обстоятелства, сред които, при причинена смърт, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществените вреди. Довод за противоречие със задължителната практика на ВКС, касаторите обосновават и във връзка с втория поставен въпрос. Позовават се на решение № 143 от 29.04.2015г. на ВКС по т.д. № 3504/2013г., І т.о., решение № 141 от 28.01.2016г. на ВКС по т.д. № 1398/2014г., ІI т.о., решение № 142 от 15.10.2015г. на ВКС по т.д. № 2766/2014г., І т.о., в които се приема, че „ понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на общите критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения“. По отношение на третия формулиран въпрос касаторите твърдят противоречие на възприетото във въззивното решение с решение № 147 от 19.06.2012г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г.о., в което е прието, че „ищецът с всички доказателствени средства следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях, така че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им“, с решение № 131 от 30.03.1995г. на ВКС по н.д. № 47/1995г., III ГО на ВС, решение № 86 от 28.11.1984г. по н. д. № 7/1084г. на ОСНК на ВС и решение на ВКС по гр. д. №899/2010 г., IV ГО. Във връзка с четвъртия въпрос сочат решение № 274 от 13.12.2011г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г.о., с петия въпрос - решение № 265 от 10.09.2012г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, ІV г.о., а по шестия въпрос обосновават противоречие на въззивното решение с решение № 403 от 23.01.2015г. по гр. д. № 3902 /2014 г. на ВКС, ІV г.о. Ответната страна Г. Д. Г. в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационната жалба до касационно разглеждане, а по същество за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да уважи предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила Решение № 102/ 29.04.2014 г., постановено по в.н.а.х.д. № 297/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, ответниците са признати за виновни в това, че за времето от 07.10.2011 г. до 10.10.2011 г., в [населено място], чрез жестоко отнасяне към В. В., намираща се в материална зависимост от тях, я довели до самоубийство, с което осъществили състава на престъплението по чл. 127, ал. 4, във връзка с ал. 3 от НК. Съобразил е обвързващата сила на соченото решение, позовавайки се на нормата на чл. 300 от ГПК, като е приел, че са налице предпоставките от фактическия състав на деликтната отговорност: деяние, противоправност и вина. Във връзка с претендираните вреди е отчел обстоятелството, че ищцата е единствена дъщеря на пострадалата В. В., която след развода със съпруга си е отглеждала сама дъщеря си, която е била на 16 години в момента на злополуката, както и че същата се е осъществила пред очите на непълнолетното тогава дете, което е живеело в едно домакинство с майка си. Обосновал е извода, че тъй като майката е отглеждала сама единствената си дъщеря след развода с бащата на детето, връзката между ищцата и пострадалата е била много силна, каквито обичайно са връзките между майка и дъщеря в подобни обстоятелства, като е приел този факт за общоизвестен и ненуждаещ се от доказване. Изложил е съображения, че смъртта на майката се е отразила зле на психиката на ищцата, която е осъзнавала напълно, с оглед и на възрастта си, невъзвратимостта на загубата. При тези съждения е заключил, че на ищцата са причинени неимуществени вреди, които се намират в причинна връзка с деянието на ответниците. В тази връзка за неоснователни е счел довода на ответниците за недоказаност на неимуществените вреди и възражението за съпричиняване, поради липса на данни за това. Съобразявайки възрастта на ищцата, страданията й от смъртта на майката, загубената всестранна подкрепа от нейна страна завинаги, която не е могла да бъде заместена с грижите на другите й близки хора, въззивният съд е определил за справедливо обезщетение на причинените й неимуществени вреди сумата от 40 000 лева. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три правни въпроса, посочени от касаторите. Същите са обуславящи решаващите изводи на съда, а даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Формулираният четвърти въпрос е неотносим, доколкото вложеният от въззивния съд смисъл на понятието общоизвестен факт е различен от заложеният в разпоредбата на чл. 155 ГПК. При тълкуване волята на съда се установява, че същият е имал предвид житейска закономерност в отношенията между майка и дете, а не конкретен факт. Петият поставен въпрос също не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда, а шестият касае правилността на въззивното решение и по същество представлява оплакване по чл. 281, т.3 ГПК. Предвид изложеното във връзка с тези три въпроса не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,