Определение № 5258 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 913/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. М., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Г. М., против Решение №978 от 14.07.2023г. по в. гр. д. №3353/2022г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение № 262618 от 04.08.2022 г. по гр. дело № 1118/2020 г. на Софийския градски съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което на основание чл. 24, ал. 4 от СК по предявения от ищцата С. В. П. против ответниците Б. Ю. П. и М. Г. М. иск е прогласена относителна недействителност по отношение на ищцата поради липсата на съгласието й като съпруга на договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на самостоятелен обект в сграда № 150, том II, per. № 17541, дело № 297/2019г. от 30.12.2019г. на нотариус рег. № 536 от регистъра на НК, с който Б. Ю. П., лично и като пълномощник на съпругата си С. В. П., е продал на ответницата М. Г. М., следния недвижим имот- съпружеска имуществена общност: апартамент в [населено място], [улица]- апартамент № 3.5.2. на четвърти жилищен етаж, на кота + 10, 90 метра, със застроена площ от 54, 87 кв. м., състоящ се от антре, спалня, дневна-трапезария с кухненски бокс, баня с тоалетна и балкон, при съседи: апартамент № 3.5.3., апартамент № 3.5.1., коридор и улица, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.905.1564. 2. 31, заедно със складово помещение №М 3-23, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ II -635, 1245, 1564 от кв. 46- А по плана на [населено място]. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. В. П., гражданка на Руската федерация, постоянно пребиваваща в Република България, с адрес- [населено място], [жк], [жилищен адрес] ап.95, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Е. Х., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.24, ал.1 от СК, предявен от ищцата С. В. П. против ответниците Б. Ю. П. и М. Г. М., за прогласяване на относителна недействителност по отношение на ищцата поради липсата на съгласието й като съпруга на договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на самостоятелен обект в сграда № 150, том II, per. № 17541, дело № 297/2019г. от 30.12.2019г. на нотариус рег. № 536 от регистъра на НК, с който Борис Ю. П., лично и като пълномощник на съпругата си С. В. П., е продал на ответницата М. Г. М., следния недвижим имот- съпружеска имуществена общност: апартамент в [населено място], [улица] - апартамент № 3.5.2. на четвърти жилищен етаж, на кота + 10, 90 метра, със застроена площ от 54, 87 кв. м., състоящ се от антре, спалня, дневна-трапезария с кухненски бокс, баня с тоалетна и балкон, при съседи: апартамент № 3.5.3., апартамент № 3.5.1., коридор и улица, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.905.1564. 2. 31, заедно със складово помещение №М 3-23, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ II -635, 1245, 1564 от кв. 46- А по плана на [населено място]. Съдът е приел от фактическа страна, че ищцата С. В. П. и ответникът Б. Ю. П. са граждани на Руската федерация, сключили граждански брак в [населено място], Руска Федерация, на 23.06.1995г., като от 2010 година са се установили в Република България и са получили разрешение за постоянно пребиваващи чужденци. По време на брака им на 27.09.2010 г. с нотариален акт за покупко-продажба № 198, том II, нот. дело № 232/2010 г. на нотариус с рег. № 210 от НК са придобили жилище в [населено място], на [улица], представляващо: апартамент № 3.5.2., на четвърти жилищен етаж, на кота + 10, 90 метра, със застроена площ от 54, 87 кв. м., състоящо се от антре, спалня, дневна-трапезария с кухненски бокс, баня с тоалетна и балкон, при съседи: апартамент № 3.5.3., апартамент № 3.5.1., коридор и улица, заедно със складово помещение № М 3-23, със застроена площ от 3, 53 кв. м., като в нотариалния като купувач е бил посочен само Б. П.. С решение от 23.12.2022г. на СГС, 2 въззивен брачен състав, по гр.д. № 5079/2020г., което не подлежи на обжалване, бракът между С. и Б. П. е прекратен съобразно чл. 22, ал. 1 от Семейния кодекс на Руската федерация. С нотариален акт за продажба на самостоятелен обект в сграда № 150, том II, per. № 17541, дело № 297 от 2019 г. от 30.12.2019 г. на нотариус рег. № 536 от регистъра на НК, ответникът Б. П., лично и като пълномощник на съпругата си С. П. и ответницата М. М., е продал на М. Г. М. придобитото по време на брака си с ищцата С. П. жилище, представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.905.1564. 2. 31, заедно със складово помещение №М 3-23, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ II -635, 1245, 1564 от кв. 46-А по плана на [населено място] за сума в размер на 31 000 евро, платима на продавачите по банкова сметка с титуляр Борис П.. В нотариалния акт е описано, че е представено пълномощно с peг. № 63/182 - н/63-2019-6- 326 от 16.10.2019 г. на помощник- нотариус К. С. И. при нотариус А. А. Дегтярьова, с район на действие [населено място], преведено на български език от Я. М. З.. Нотариалният акт е бил подписан от продавача Б. П. лично и като пълномощник на С. П.. Съдът е приел, че по силата на правоприемството между СССР и Руската федерация по международните договори и член 23, т. 1 от Договора между Н. република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г. /ДВ, бр. 33 от 25.04.1975 г., обн., бр. 12 от 10.02.1976 г., в сила от 18.01.1976 г., попр., бр. 17 от 28.02.2014 г./ личните и имуществените правоотношения между съпрузи, които са граждани на едната договаряща страна, но имат постоянно местожителство на територията на другата договаряща страна, се уреждат от законодателството на страната, където те имат постоянно местожителство. Приел е, че съгласно цитираната по- горе разпоредба от договора и чл. 2 от КМЧП, според който частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която се намират в най-тясна връзка, по спора по делото за действителността на сключената сделка по отношение на съпругата е приложимо българското материално право, тъй като С. П. и Борис П. са граждани на Руската федерация, постоянно пребиваващи на територията на Република България, а вторият ответник по делото- приобретател по оспорената сделка, е български гражданин, пребиваващ също на територията на Република България. Съдът е посочил, че придобитият през 2010г. от ответника Б. П. по време на брака му с ищцата С. П. апартамент е станал тяхна съпружеска имуществена общност поради липса на данни за режим на разделност или договорен режим и съгласно приложимото българско материално право. След извършен анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищцата С. В. П. не е давала своето съгласие за сключената от съпруга й Б. Ю. П. разпоредителна сделка. Посочил е, че от заключенията на единичната и повторната разширена съдебно-почеркова експертизи се установява, че подписът за "упълномощител" в пълномощно /довереность от 16.10.2019 г. с рег. № 63/182 - н/63-2019-6- 326/, въз основа на което ответникът Борис П. се е разпоредил с имота и от името на съпругата си, не е положен от ищцата, както и че според представеното по делото удостоверение рег. № 536400-892 от 16.01.2020 г., издадено от МВР- Дирекция "Миграция", служебна бележка изх. №С001 от 17.01.2020 г., издадена от работодателя на ищцата "Ви Еф Ес Глобъл България“ ЕООД, и показанията на св. Е. П. на 16 октомври 2019 г. тя не е била извън Република България. Изложил е съображения, че искът за прогласяването на относителната недействителност на сделката съгласно чл.24, ал.4 от СК е предявен на 28.01.2020г. в рамките на предвидените в изр.2 от посочената разпоредба преклузивни срокове, тъй като сделката е сключена на 30.12.2019г. По посочените съображения съдът е приел предявеният иск за прогласяване на относителната недействителност на сделката за основателен. Посочил, че предвид бездяловия характер на съпружеската имуществена общност и неделимостта на имота, обхванат от тази общност до момента на нейното прекратяване, договорът не поражда вещноправно действие изцяло, поради което възражението на ответницата М. М., че сделката следва да се прогласи за относителна недействителна само за Ѕ идеална част от имота е неоснователно, независимо че бракът между ищцата и първия ответник е прекратен чрез развод в хода на делото. За неоснователни са счетени и доводите на ответницата за недопустимост на производството поради преюдициалност на бракоразводния процес между ищцата и първия ответник. В тази връзка съдът е изтъкнал, че от значение за изхода на спора е обстоятелството дали съпружеската имуществена общност е прекратена към момента на сключване на оспорената сделка. Посочил е и че към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция решението за развод между ищцата С. П. и ответника Б. П. е влязло в сила. За неоснователни са приети и доводите на ответницата М., че пълномощното, с което ответникът Б. П. се е разпоредил с имота и от името на съпругата си, следвало да се приеме за валидно, тъй като според извлечението от интернет сайта на Федералната нотариална палата на Руската федерация същото било въведено в регистъра и не било оттегляно. По така направения довод съдът е изложил съображения, че съгласно приетото по делото писмо от 15.01.2020г. на временно изпълняващия длъжността на нотариус А. А. Дегтярьова- К. С. И. същата е посочила, че не е удостоверявала подписа на С. П. в пълномощно рег. № 63/182 - н/63-2019-6- 326, а от събраните по делото доказателства е установено, че пълномощното е неавтентично. Изложил е и съображения, че на оттегляне подлежи само валидното пълномощно, а неавтентичното не поражда действие изначално, поради което няма нужда да бъде оттегляно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не? Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставеният от касатора в изложението процесуалноправен въпроси, свързани със задълженията на въззивната инстанция при постановяване на решението й по съществото на спора, е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касаторката допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросът не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочените изисквания, тъй като въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Не могат да бъдат споделени доводите на касаторката, че при постановяване на решението си въззивният съд не бил обсъдил направените от нея оспорвания на приетите по делото две заключения на съдебно- почеркови експертизи. Видно от въззивното решение, при установяване на фактите от значение за правния спор съдът е подложил на изискуемата преценка изготвените по делото експертизи, между които не е било налице противоречие по въпроса, че пълномощното от 16.10.2019г. не е било подписано от ищцата С. П., и е изложил съображения защо ги кредитира и защо не възприема оспорването им от ответницата М. Г. М.. Съдът е посочил, че и двете заключения са обосновани, в тях е описан използваният от вещите лица сравнителен материал, състоящ се от безспорни образци, неоспорени документи, налични по делото, експериментални образци, както и методологията на изследването. Несъгласието на касаторката с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а правилността на същите не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че доводите на касаторката за очевидна неправилност на решението поради това, че съдът не бил отчел прекратяването на съпружеската имуществена общност между С. и Б. П., настъпила в хода на делото в резултат на влязлото в сила решение за развод между тях, са неоснователни. Действителността на оспорената в настоящото производство сделка по отношение на ищцата С. П. се преценява към датата на сключването й, поради което и последващото прекратяване на брака й с Борис П., няма отношение към това обстоятелство и към възможността сделката да породи вещноправни последици по отношение на притежаваната от последния Ѕ идеална част от имота. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторката М. Г. М. следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна по касационната жалба С. В. П. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1500 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,