Определение № 108 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1897/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на П. Р. Б. срещу решение № 374 от 01.04.2025г. по в.гр.д. № 481/2024г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 637 от 27.11.2023г. по гр.д. № 1085/2022г. на Окръжен съд - Благоевград. С потвърденото решение са уважени исковете по чл. 439 от ГПК на Р. Г. Ш. за признаване за установено, че поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение Р. Г. Ш. не дължи на П. Р. Б. 47 000 лева по запис на заповед от 21.11.2008г., с падеж 21.12.2008г., със законната лихва за забава от 04.02.2009г. до окончателното плащане, както и 940 лева разноски по ч.гр.д. № 86/2008г. на Районен съд – Гоце Делчев. За сумите по частното гражданско дело са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист и е образувано и висящо изпълнително дело № 83/2022г. на ДСИ при Районен съд – Гоце Делчев. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо. Съдът се е произнесъл по нередовна искова молба – липсва посочване на началната и крайната дата на периода на погасителната давност. Обжалваното решение е също неправилно (включително очевидно неправилно) поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд напълно е игнорирал извънсъдебното признание на ищеца относно неизгодни за него факти, направено в приетата като доказателство спогодба от 08.07.2022г. Съдът е бил длъжен да анализира съдържанието на спогодбата и да я съпостави с останалите приети доказателства. Със спогодбата не само се е правило признание на вземането, а също и признание, че ищецът винаги е признавал пред ответницата вземането. При наличие на спогодба съдът следва да зачете волята на страните и не може да променя интереса им. Страните не са оспорили валидността на своята воля. Съдът е приел, че от приложените по делото доказателства не се установяват действия, с които е прекъсната давността. Този извод влиза в пряко противоречие с описаната от съда спогодба (която е останала необсъдена по същество), в която страните са приели за установено, че в момента на подписване на същата спогодба погасителната давност не е изтекла. Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като делото бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане или предявените искове бъдат отхвърлени. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Задължение на ищеца ли е да посочи в исковата си молба началния и крайния срок на погасителната давност, на която позовава претенцията си, или този срок може да се извлече от ненаведени от страната факти и твърдения, стоящи извън обстоятелствата, изложени в исковата молба? Непосочването в исковата молба на такава начална и/или крайна дата съставлява ли нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК и изисква ли оставянето й без движение от съда за отстраняването на тази нередовност? Допустимо ли е съдът, без изрично да указва на ищеца да изправи този недостатък, да се произнесе, като уважи исковата претенция за недължимост на суми поради погасено по давност право на принудително изпълнение? Въпросът за началната и крайната дата на погасителната давност от значение ли е за решаване на процесния спор? Във връзка с въпроса касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, съгласно което за валидността и допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи служебно. Позовава се и на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. 2.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, твърдения и доводи на страните, включително да обсъди всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях? 3.) Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди в съвкупност всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните, а ако не възприема някои от доказателствата, то да изложи съображения за това? Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 178 от 24.04.2017г. по т.д. № 1340/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60134 от 11.11.2021г. по гр.д. № 1062/2021г. на ВКС, ГК, І г.о. и др., по които на поставените въпроси е отговорено положително. 4.) Длъжен ли е съдът да зачете сключената между страните по делото спогодба, която не е оспорена като невалидна от същите? 5.) Длъжен ли е съдът да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба, и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор чрез взаимни отстъпки? 6.) Допустимо ли е при липса на оспорване от страните на прието писмено доказателство (спогодба), въззивният съд да не вземе предвид обективираните в същото изявления? Като счита, че по тези въпроси постановеното решение е и очевидно неправилно (съдът е описал във фактологията, че между страните е сключена спогодба, но не я е обсъдил и съпоставил с останалите доказателства по делото), касаторът сочи решение № 229 от 18.12.2023г. по гр.д. № 4038/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 134 от 21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 742 от 13.12.2024г. по гр.д. № 413/2024г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Решенията са постановени по приложението на разпоредбата на чл. 365, ал. 1 от ЗЗД. 7.) Дали е възможно с косвени доказателства да се постигне пълно доказване на твърдените от страните факти и обстоятелства? Според касаторора възззивното решение е постановено в противоречие с решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 223 от 16.11.2016г. по гр.д. № 1626/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., според които, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта; в тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. От Р. Г. Ш., насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. Производството по гр.д. № 1085/2022г. на Окръжен съд – Благоевград е било образувано по искова молба от 15.12.2022г. на Р. Г. Ш. с предявени искове с правно основание чл. 439 от ГПК. За ответник, съгласно молбата, е била посочена П. Р. Б., дъщеря на ищеца. Искало се е да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумата от 47 000 лева, задължение по абстрактна менителнична сделка (запис на заповед от 21.11.2008г.), със законната лихва за забава от 04.02.2009г., както и 940 лева разноски по ч.гр.д. № 86/2009г. на Районен съд – Гоце Делчев, по което за сумите са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 05.02.2009г. и изпълнителен лист. Също според изложеното в исковата молба въз основа на изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 83/2022г. на ДСИ при Районен съд – Гоце Делчев, а преди това – изпълнително дело № 88/2009г. по описа на ЧСИ Шукри Дервиш, рег. № 796 на КЧСИ, но вземанията са погасени по давност. Изпълнителното дело пред частния съдебен изпълнител е било прекратено на 09.08.2016г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради настъпила перемпция. Това е водило до извод, че последното изпълнително действие е било извършено преди 09.08.2014г. За периода от 09.08.2016г. до 28.09.2022г., когато е било образувано изпълнителното дело пред държавния съдебен изпълнител, от кредитора П. Р. Б. не са били предприемани никакви изпълнителни действия. Т.е. общата погасителна давност е настъпила още през 2019г. С подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор П. Р. Б. е оспорила исковете. Според изложеното постановките, обективирани в т. 10 от ТР 2/2015г. на ОСГТК на ВКС, са се прилагали от 26.06.2015г. занапред (ТР № 3/28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК). Нов давностен срок е започнал да тече от прекратяване на изпълнителното дело пред ЧСИ Шукри Дервиш, което е било през 2017г. В петгодишния срок на давността са настъпили нови факти – на 14.08.2020г. е бил сключен договор за встъпване в дълг между ответницата и В. А. Ш., съпруга на Р. Г. Ш. и майка на ответницата, като е бил подписан запис на заповед, а по силата на спогодба от 08.07.2022г., сключена между П. Р. Б., Р. Г. Ш. и В. А. Ш., ищецът и солидарният длъжник са признали вземането от 47 000 лева, със законната лихва от 04.02.2009г. и разноски от 940 лева, като изрично са заявили, че погасителната давност не е настъпила. Те са се задължили да заплатят сумите в срок до 31.07.2022г. В петгодишния срок след това е било образувано ново изпълнително дело № 83/2022г. по описа на ДСИ при РС Гоце Делчев. С образуване на новото изпълнително дело давността периодично е била прекъсвана с предприемане на изпълнителни действия, от които наложена възбрана и запор. В първоинстанционното производство са били събрани писмени доказателства, включително спогодбата от 08.07.2022г. като писмено доказателство. Приложени са били препис от изпълнително дело № 88/2009г. на ЧСИ Шукри Дервиш и изпълнително дело № 83/2022г. на ДСИ при Районен съд – Гоце Делчев. С решение № 637 от 27.11.2023г. на Окръжен съд – Благоевград исковете на Р. Г. Ш. са били уважени. Съдът е приел за безспорно издаването по ч.гр.д № 86/2009г. на Районен съд – Гоце Делчев на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на запис на заповед от 21.11.2008г., издаден от Р. Г. Ш. в полза на П. Р. Б., както и образуването на изпълнителни дела пред ЧСИ Шукри Дервиш (през 2009г.) и ДСИ при Районен съд – Гоце Делчев (на 28.09.2022г.) въз основа на издадения по ч.гр.д. № 86/2009г. изпълнителен лист. Прието е било за установено сключването на договор за встъпване на В. А. Ш. в дълг (14.08.2020г.), издаването от нея на запис на заповед в полза на П. Р. Б. и сключването на спогодбата от 08.07.2022г. Подробно е била цитирана практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Направен е бил извод, че в случая изпълнително дело № 88/2009г. е било образувано на 23.02.2009г. и давност не е текла до 26.06.2015г. Приложимата петгодишна давност е започнала да тече на 26.06.2015г. и до 26.06.2020г. е изтекла. От събраните по делото доказателства, според първоинстанционния съд, не са се установявали действия, прекъсващи давността. Първото такова е било от 14.08.2020г., когато е бил сключен договорът за встъпване в дълг, което е без значение, тъй като междувременно давността е изтекла. Като акцесорни, погасени по давност са били и останалите вземания. С подадена въззивна жалба П. Р. Б. е обжалвала решението на Окръжен съд – Благоевград изцяло. Изложените оплаквания са били, че исковата молба по делото е нередовна, тъй като не е посочен точният период на изтеклата погасителна давност. Не е било съобразено, че съгласно представената спогодба длъжникът Р. Г. Ш. и солидарният длъжник В. А. Ш. винаги са признавали пред кредитора П. Р. Б. вземанията. Налице е било и признание, че към момента на подписване на спогодбата давността не е изтекла. Липсата на подобно обсъждане на всички доказателства, събрани по делото, включително посоченото извънсъдебно признание, е направило съдебния акт необоснован. Съдът е бил длъжен да анализира съдържанието на спогодбата от 08.07.2022г. и да съпостави същата с останалите приети по делото доказателства. Първоинстанционният съд в противоречие с чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК не е посочил направеното от ищеца извънсъдебно признание на факти. Също според изложеното в жалбата предвид непълния доклад по чл. 146 от ГПК (непосочване, че в тежест на ответницата е да установи прекъсване на давността) ответницата е била лишена от възможността да предприеме съответните процесуални действия, включително да направи доказателствени искания. В тази връзка е било поискано допускането на двама свидетели, което да установят дали и кога от ищеца е било направено признание на вземането. Поискано е било приемането като доказателство по делото на препис от искова молба по друго дело между страните. Р. Г. Ш. е оспорил въззивната жалба и направените в нея доказателствени искания. Въз основа на постъпилата жалба е било образувано в.гр.д. № 481/2024г. на Апелативен съд – София. Искането за приемане на исковата молба по друго дело между страните като писмено доказателство е било оставено от въззивния съд без уважение, тъй като е касаело спор по чл. 135 от ЗЗД. Искането за допускане на свидетели не е било поддържано от жалбоподателката и свидетели от въззивния съд не са били допуснати. По делото не е бил изготвян нов доклад. С решение № 374 от 01.04.2025г. мнозинството от съдебния състав на Апелативен съд - София е приел, че като валидно, допустимо и правилно въззивното решение следва да бъде потвърдено. Възпроизведени са били фактическите обстоятелства по делото, така както те са били приети за установени от първоинстанционния съд. При цитиране на тълкувателната практика на ВКС отново е било посочено, че петгодишната давност е започнала да тече на 26.06.2015г. и до 26.06.2020г. е изтекла. Не са се установявали прекъсващи давността действия, а първото такова е от 14.08.2020г. (договорът за встъпване в дълг), което е без значение. За неоснователни са били приети доводите и оплакванията във въззивната жалба - исковата молба не е била нередовна; не са били допуснати процесуални нарушения по чл. 145 и чл. 146 от ГПК; необосновано се е отдавало в жалбата значение на това дали В. А. Ш. е встъпила като солидарен длъжник по делото, тъй като това, според въззивния съд, е било ирелевантен факт за теченето на погасителната давност. Във въззивното решение е липсвало произнасяне относно доказателственото значението на спогодбата от 08.07.2022г. Единствено е било посочено, че такава спогодба е сключена. Липсвало е също произнасяне по доводите на П. Р. Б., че съгласно спогодбата Р. Г. Ш. винаги е признавал пред кредитора П. Р. Б. вземанията във връзка с издадения запис на заповед; признанието му, че към момента на подписване на спогодбата давността не е изтекла; както и задължаването му да плати задълженията. В особено мнение председателят на съдебния въззивен състав е изложил, че договорът от 14.08.2020г. и спогодбата от 08.07.2022г. са действия, което е трябвало да се тълкуват като отказ от изтекла погасителна давност на длъжника, поради което не е трябвало да се приема недължимост на сумите. При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение, с което са уважени предявените от Р. Г. Ш. отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК, да е недопустимо поради нередовност на исковата молба – непосочване на периода на погасителната давност. С оглед водените искове достатъчно е било индивидуализирането на оспорените вземания по основание и размер и позоваването от ищеца на изтекла след издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по ч.гр.д. № 86/2008г. на Районен съд – Гоце Делчев погасителна давност. За тази давност съдът не следи служебно (чл. 120, ал. 1 от ЗЗД). Въпросите относно началния момент на давността и нейния срок са по приложението на закона, което е и относно преценката дали са релевантни заявените от ответната страна обстоятелства във връзка с прекъсване теченето на давността (чл. 116 от ЗЗД). Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора първи, четвърти, пети, шести и седми въпроси. Първият от въпросите е във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такъв въпрос не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпроса (процесуалноправен) във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. Посочените от касатора Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС не съдържат отговор на въпроса в смисъла, вложен от страната – за задължение на ищеца при водене на иск по чл. 439 от ГПК относно погасено по давност вземане да изложи обвързващо съда твърдение за периода на изтеклата погасителна давност. Седмият въпрос (процесуалноправен) не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд в решението му. Въпросът би бил релевантен, ако въззивният съд беше обсъдил спогодбата от 08.07.2022г. като писмено доказателство по делото, но не го беше ценил, включително като косвено доказателство относно обстоятелства, релевантни за прекъсването на давността. Същото е по отношение на четвърти, пети и шести от въпросите (материалноправни). Те биха отговаряли на предпоставката по чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако въззивният съд, при обсъждане на спогодбата от 08.07.2022г., я е тълкувал в смисъл, че отношенията между страните не са такива, каквито спогодбата е установила. В случая, както се посочи, липсва обсъждане на документа (спогодба). Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касатора П. Р. Б. втори и трети процесуалноправни въпроси. Уточнени и конкретизирани с оглед правомощията на касационната инстанция, въпросите съдържат питане относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да отговори да доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си. Въпросите са от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили изводите на съда. В контекста на оплакването в касационната жалба, че доказателствата по делото не са били обсъдени в пълнота (представената от касатора спогодба от 08.07.2022г.), както и въззивният съд не е отговорил на доводите и възраженията на касатора (относно значението на спогодбата, съдържаща изявления на Р. Г. Ш. за признаване пред кредитора П. Р. Б. на вземанията и задължаване за плащането им), въпросите отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и със задължителната практика на този съд в тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), също посочени от касатора. С оглед допуснатото касационно обжалване на П. Р. Б. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 493. 40 евро (равностойност на 965 лева) по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 47 000 лева и 940 лева. Воден от горното съдът