Определение № 239 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 976/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 260 556 от 07.01.2021 г., подадена от Р. Г. Д. чрез адвокат М. Н. от АК – П., която е насочена против въззивно Решение № 260 449 от 30.11.2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в.гр.д. № 423/2020 г.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Ответниците по касация Г. Н. П. и К. В. П. са депозирали отговор в срока по чл. 287 ГПК чрез адвокат Ц. С. от АК – П.. Считат, че отсъстват основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както и че въззивното решение е правилно. Молят да не се допуска касационно обжалване. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 28 от 10.01.2020 г. по гр.д.№ 2777/2018 г. на Районен съд - Асеновград, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу ответниците (по иска и по касация) иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от сграда с ид.№ ** по КК на [населено място], разположена в ПИ *, с площ от около 16 кв.м. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отхвърлен иск на Р. Г. Д. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на същата 1/2 ид.ч. от сградата с ид.№ ** на основание покупко-продажба. Първоинстанционното решение е обезсилено и в частта, с която е отхвърлен иск да се признае за установено, че ответниците не са собственици на 1/2 ид.ч. от сграда с ид.№ ** и е отхвърлено искане на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нотариален акт № 107, том І, рег.№ 1069, нот.д.№ 102/2018 г. на нотариус К.-М. до размер на 1/2 ид.ч., като делото е върнато за ново разглеждане в тази част от друг състав на РС - Асеновград.

Касаторът атакува въззивния акт само в частите, с които е постановено обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Счита, че постановеният резултат е в противоречие с практиката на ВКС - Решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и цитираните в него Решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр.д.№ 1585/2013 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д.№ 127/2010 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 208 от 06.12.2016 г. по т.д. № 2806/2015 г. на ВКС, II т.о. Поставя въпросите, цитирани дословно, както следва:

1. „Неправилно ли е квалифицирано от въззивния съд като недопустимо съдебното решение на първоинстанционния съд в частта, когато последният се произнася с петитум относно наведени фактически твърдения в исковата молба, но без изрично позоваване било на правна норма, било понятийно относно квалификация на спорното право в иска”;

2. „Налице ли е произнасяне по непредявен иск в случаите, когато липсва изричен петитум в исковата молба с посочване основанието, на което се претендира съответното искане, но съдът е извел в съдебното си решение от наведените фактически твърдения на иска съответен диспозитив и относно това основание”;

3. „Налице ли е различен фактически състав при претендиране установяване право на собственост, когато се твърди придобиване по давност, но също и че ищецът е станал собственик на основание покупко-продажба на целия придобит от него имот, когато се касае за несамостоятелен обект, респ. за приращение – цитирам от исковата молба: „… но така закупихме имота и така я ползваме, като аз считам това несамостоятелно помещение, както и половината от тази малка сграда като част от закупения имот и мое собствено, и така го ползвам и до днес.”;

4. „Следва ли Въззивната инстанция да прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора следва ли да обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд”;

5. „Следва ли въззивният съд да преквалифицира претенцията и сам, когато става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил, или следва да обезсили решението на първоинстанционния съд като недопустимо”;

6. „Произнасянето по неправилно квалифицирано защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си може ли да бъде и основание за обезсилване на първоинстанционното съдебно решение”.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

На първо място – не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси и във връзка с цитираната съдебна практика.

За да прецени, че е процесуално недопустим произнесеният диспозитив, с който е отхвърлен иск на Р. Г. Д. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от сградата с ид.№ ** на основание покупко-продажба, въззивният съд е имал за отправна точка именно предмета на делото, така както е индивидуализиран с исковата молба чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум), в който смисъл са и тълкувателните мотиви на Решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446/2017 г. на ВКС, ІV г.о. Исковата молба не съдържа петитум, съгласно който да е заявено искане Р. Г. Д. да бъде признат за собственик на 1/2 ид.ч. от сградата с ид.№ на основание покупко-продажба. При изложените в обстоятелствената част твърдения за осъществили се правно-релевантни факти, съдът е сезиран с две искания: (1) Р. Г. Д. да бъде признат за собственик на 1/2 ид.ч. от сградата с ид.№ на основание изтекла в негова полза придобивна давност, а в случай, че това му искане бъде отхвърлено – (2) да се признае за установено, че ответниците не са собственици на цялата сграда с ид.№ , като се постанови и последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК (нотариален акт № 107, том І, рег.№ 1069, нот.д.№ 102/2018 г. на нотариус К.-М. да бъде отменен изцяло ). Свидетелство за така очертания предмет на делото съставляват извършените от районния съд и страните процесуални действия във връзка с доклада по делото, срещу чието съдържание не е възразила никоя от страните. В тази ситуация, постановявайки диспозитив, с който се отхвърля иск Р. Г. Д. да бъде признат за собственик на 1/2 ид.ч. от сградата с ид.№ на основание покупко-продажба, районният съд очевидно е излязъл извън обхвата на сезирането и въззивният съд е бил длъжен да упражни правомощието по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК. Произнасянето на районния съд по предявения отрицателен установителен иск също не е съответно на сезирането, очертано с исковата молба и докладвано по реда на чл. 146 ГПК, поради което по отношение на тази част от първоинстанционното решение въззивният съд е бил длъжен да упражни правомощието по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Постановявайки обезсилване на първоинстанционното решение, както и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на РС - Асеновград в частта по отрицателния установителен иск и последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК, окръжният съд точно е приложил закона. При новото разглеждане на делото следва да се има предвид, че заявените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, че по силата на договор за покупко-продажба ищецът се легитимира като собственик на първи жилищен етаж от сградата с ид.№ , заедно с 1/4 ид.част от дворното място с ид.№ * и в това му качество е собственик на 1/2 от изградената в южната реална част на дворното място, без отстъпено право на строеж и представляваща приращение несамостоятелна сграда с ид.№ **, върху която той упражнява владение, едновременно са релевантни както от гледна точка обосноваване на правния интерес от предявяването на иска (в смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК), но така също и от гледна точка на оспорването срещу съществуването на процесното право на собственост на ответниците, по начина, по който то е признато с КНА № 107 от 2018 г. Без да са част от предмета на претенцията (доколкото по този иск предмет на спора е правото на собственост на ответниците на заявените с отговора на исковата молба основания - наследство от Г. П. И. /К./, делба, възстановяване на старата сграда през 2009 г. и изтекла придобивна давност поради упражнявано владение, считано от момента на изоставянето на владението върху част от постройката от страна на Т. П. през 2002 г.), твърденията на ищеца подлежат на обсъждане от съда не само с оглед преценката за допустимост на отрицателния установителен иск (по който въпрос въззивният съд е формирал обвързващ първата инстанция положителен извод, доколкото делото е върнато за ново разглеждане по същество), но така също и с оглед преценката за наличие на негово право, несъвместимо изцяло или отчасти с правото на собственост на ответниците върху процесната сграда с ид.№ **.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и не се констатират факти, сочещи за наличие на такива пороци. Не е налице също и очевидна неправилност, тъй като не се констатира нарушение на закона в квалифицирана степен (като например прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл), явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд или нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 500 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 42888 от 15.02.2021 г. (л. 12).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.