Определение № 2877 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. С. С. като пълномощник на П. Н. Б. срещу въззивно решение № 97, постановено на 19.05.2023 г. по в. гр. д. № 82/2023 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията по сметки на съделителя – касатор срещу С. Н. Б. за заплащане на основание чл. 346 ГПК във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС стойността на извършени необходими и полезни разноски, за разликата над сумата от 5 904 лв. до претендирания размер от 24 975,59 лв. и е отхвърлена претенцията за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на 7 368,53 лв. за периода 01.04.2016 г.-15.12.2021 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на съделителя С. Б. сумата 539,75 лв. – обезщетение за лишаването от ползване. Въззивното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията по сметки на съделителя П. Н. Б. срещу С. Н. Б., за сумата от 5 904 лв., като вместо него е постановено ново по същество, с което С. Н. Б. е осъден да заплати на П. Н. Б. горната сума, представляваща увеличената стойност на делбения имот – еднофамилна жилищна сграда, след извършени подобрения, заедно със законната лихва от 15.12.2021 г. до окончателното й изплащане. В изложението към подадената касационна жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като се твърди, че е налице произнасяне по непредявен иск, както и съображения, че е съществува основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните две групи въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: а/ материалноправни въпроси: 1. „има ли разлика между необходими и полезни разноски и ако да, то те по един и същ начин ли се заплащат или при необходимите се заплаща стойността на реално направените разходи, а при полезните по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената стойност на имота“; 2. „има ли значение съгласието на съсобствениците при извършване на необходими разноски от лице, което е владелец на своята част и държател на другата, когато частите на съсобствениците са равни и не е възможно да се вземе решение на мнозинството, и ако няма значение съгласието, липсата му ще се отрази ли на начина на плащане“. По тези въпроси се твърди противоречие с решение № 520/22.06.2010 г. по гр. д. № 496/2010 г. на четвърто г. о., решение по гр. д. № 842/2016 г. на трето г. о., решение № 242 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3664/2015 г. на първо г. о., ТР № 85/2.12.1968 г. и ППВС № 6/1974 г. б/ процесуалноправни- 1. „ако са извършени необходими разноски, свързани със запазване на сградата и наложени от нейното износване и овехтяване с цел привеждането й в състояние за ползване, то правната квалификация на претенцията за стойността им следва да е по чл. 61, ал. 2 ЗЗД или по чл. 30, ал. 3 ЗС“; 2. „длъжен ли е въззивният съд да прецени правнорелевантните за спора факти, от които произтича спорното право и да изложи правни изводи, които да бъдат мотивирани и обосновани с анализ на събраните по делото доказателства“. По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, трето г. о., решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС, четвърто г. о. и решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, първо г. о. Останалите формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаят частта от въззивното решение, която не подлежи на обжалване, поради което не следва да бъдат възпроизвеждани. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. Н. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК, в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено за отхвърляне претенцията по сметки на касатора за разликата над сумата от 5 904 лв. до пълния предявен размер от 24 975,59 лв. и за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на 7 368,53 лв. за периода 01.04.2016 г.-15.12.2021 г. Предпоставки за допускане на касационно обжалване в тази част не са налице, като съображенията за това са следните: Решението е влязло в сила като необжалвано в частта относно начина на извършване на делбата – чрез изнасяне на делбения имот /еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място]/ на публична продан. Делбата е била допусната между съделителите при равни квоти. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителят С. Б. е предявил по реда на чл. 346 ГПК във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС претенция по сметки срещу съделителя – касатор за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на собствената му 1/2 ид. ч., за периода 15.11.2012 г. – 14.04.2016 г., възлизаща на сума в общ размер от 539,75 лв. Претенция по сметки е заявена и от съделителя – касатор срещу съделителя С. Б. за заплащане на сума в общ размер от 24 975,59 лв., представляваща стойността на необходими и полезни разноски, извършени в периода 2016 г.-2021 г.: външна бяла пръскана мазилка; вътрешна мазилка; входна площадка със стъпала, настилки и облицовки с камък и плочи около сградата; циментови замазки; шпакловка, обръщане на дограма; боядисване; дограма /4 броя ПВЦ прозореца, 2 броя интериорни врати, 1 брой входна врата/; подови настилки, ламперия, изолация, первази; ремонти по основите, покрива и комина; изработка и монтаж на капандура и сгъваема стълба за тавана; ел. инсталация; ВиК инсталация; отоплителна инсталация; кухненски термоплотове и мивка; охранителна и видеонаблюдаващи системи. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло претенцията по сметки на П. Б., като е приел, че същата е за заплащане на необходими разноски. Въззивният съд е направил извод, че тази претенция е частично основателна, като е квалифицирал разноските като полезни. Изложил е и доводи, че строително-монтажните работи са извършени без съгласието на ответника, поради което взаимоотношенията между страните следва да се уредят съобразно правилото на чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Установено е, че пазарната оценка на процесната сграда е 32 800 лева, като сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие подобренията е 12 300 лева. Стойността на изразходваните средства за материали, труд и транспорт за извършването им е 23 627,05 лева, от които 9 907,37 лева труд и 13 719,68 лева материали и транспорт; подобренията, които могат да бъдат отделени от имота, без да се наруши целостта му и тяхната функционалност, са движимите вещи, част от охранителната система, чиято стойност не е взета предвид при изчисляване стойността на имота. Увеличената стойност на сградата, без стойността на горните движими вещи, е 11 808 лева. Претенцията за подобрения на съделителя П. Б. е уважена съобразно тази стойност и квотата на съделителя – ответник в съсобствеността /1/2 ид. ч./. Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на спорното право. В практиката на ВКС се приема че, когато ищецът или първоинстанционният съд са дали неправилна квалификация на предявения иск, въззивният съд не може да отхвърли иска само на това основание, а следва да го разгледа и се произнесе по него, като му даде правилната правна квалификация, съответстваща на фактическите твърдения на ищеца. Именно в този смисъл е и представеното с касационната жалба решение № 242 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3664/2015 г. на ВКС, първо г. о. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първата група материалноправни въпроси в изложението са обосновани с доводи, че разноските неправилно са квалифицирани като полезни, както и че отношенията между съделителите е следвало да се уредят по правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС. Въззивният съд е квалифицирал разноските като полезни, като е приел, че същите са довели до увеличение стойността на сградата. Независимо от формалното посочване, че разноските са необходими и полезни, е обосновал заключение, че те са довели до увеличение пазарната стойност на имота. Претендираните разноски не са запазили вещта от погиване или повреда, нито са били условие за нейното запазване или използване. По делото категорично е установено, че подобренията са направени без съгласието на съделителя С. Богалински, което е обусловило и приложението на чл. 61 ЗЗД. Уреждането на отношенията между съсобствениците по правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС е предпоставено от наличието на съгласие, което не е било налице в настоящата хипотеза. Не се разкрива противоречие с дадените задължителни за съдилищата разяснения в ППВС № 6/1974 г., т. 2, съгласно които във всички случаи, когато се претендират разноски за подобрения, направени за чужда вещ, съдът трябва да изследва каква би била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него към момента на разглеждане на спора. Именно на тези разяснения се позовава и решение по гр. д. № 842/2016 г. на ВКС, трето г. о., според което по отношение правата на съсобственика извършил подобренията, намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС, ако те са извършени със съгласието на останалите съсобственици; ако са извършени без съгласие на останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна - по правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60-63 ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата на чл. 59 ЗЗД. В решение № 520/22.06.2010 г. по гр. д. № 496/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., е посочено, че когато извърши подобрения в съсобствен имот без знанието и съгласието на останалите съсобственици, съсобственикът има вземане за изравняване за неоснователното обогатяване, възникнало в резултат на действията му, но не и на пълната част от разноските, направени за подобренията. По този начин е определено и дължимото от касатора обезщетение. Във втората група въпроси се възпроизвежда отново твърдението на касатора за приложението на правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС. Това правило според изложените по-горе съображения не може да уреди облигационните отношения между съделителите, тъй като е липсвало съгласие на съделителя С. Б. за извършване на разноските. Цитираната съдебна практика е относно задълженията на въззивния съд, който като съд по съществото на правния спор, трябва да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните. В случая в обжалваното решение се съдържат направени собствени фактически и правни изводи, както и преценка на относимите доказателства. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. Касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която неин предмет е въззивното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на претенцията на съделителя С. Н. Б. за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване, тъй като в тази част съдебният акт не подлежи на обжалване /по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – цената на този самостоятелен иск е под 5 000 лв./. В описаната част жалбата е процесуално недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., а според чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за цената на иска е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на отделните искове. В случая цената на този иск е в размер на 539,75 лв., поради което касационната жалба в тази й част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъда оставена без разглеждане. С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответника по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение