Определение № 351 от 30.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 962/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 477 от 09.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 376/2019г. на Смолянския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 302 от 15.07.2019г. по гр.д. № 415/2018г. на Смолянския районен съд, с което по предявения от Община Смолян против А. Д. Т. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът не е собственик на описаните в решението недвижими имоти – част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ от 205 кв.м и от ПИ с идентификатор *** с площ от 34 кв.м, записани и нанесени първоначално като част от ПИ с идентификатор ***, а понастоящем като част от ПИ с идентификатор ***. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Отреждането на един терен за улица означава ли автоматично, че той преминава в собственост на общината или държавата и кога се счита отчуждено от собствениците едно дворно място, ако отчуждаването е извършено с уличнорегулационен план при действието на ЗПИНМ, редакция преди 1956г., съответно след 1956г. и приложима ли е нормата на чл.39, ал., ЗПИНМ /първоначална редакция/ при неприложен план; 2. По смисъла на чл.74а ЗПИНМ завземането на имотите по установения ред означава ли спазването на чл.79 ППИНМ /ДВ, бр.51/1950г./, съгласно който заемането на отчуждените недвижими имоти за мероприятия на народните съвети и другите държавни учреждения и предприятия става след обезщетяване на собственика съгласно чл.73 от същия правилник /чрез плащане в брои, или чрез заплащане на лихва от заемането на имота до плащането/; 3. Заемането на терена доказва ли се от записа на самия план или е необходимо наличието на доказателства за заемането на имота; 4. Следва ли да бъде установена относимата правна норма и съответно изследван въпроса кога е влезнал в сила съответния уличнорегулационен план; 5. Допустимо ли е придобиването на правото на собственост на няколко придобивни основания при конкуренция на последните; 6. Следва ли произнасянето на съда по заявено придобивно основание, основаващо се на давностно владение, да бъдат обсъдени и приети за доказани всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.79, ал.1 ЗС, а именно освен изтичането на период от 10 години следва ли да бъде доказано осъществяването на владение, което владение при това да е явно, категорично и безсъмнено и 7.Длъжен ли е съдът да посочи в доклада по делото правнорелевантните факти, които следва да се установят в производството и представлява ли процесуално нарушение произнасянето му по факти, които не са посочени на страните, без да е указано значението им за претендираното право. Поддържа, че всички въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС/задължителна и незадължителна/, а част от тях /не е посочено кои/ са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Община Смолян е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че за ищеца в първоинстанционното производство е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост за процесните части от поземлени имоти, тъй като претендира собственически права върху тях по силата на настъпило отчуждително действие на улично-регулационен план от 1953г., евентуално по давност, които права се оспорват от ответника. По делото е установено, че процесните части от поземлени имоти представляват черен път / [улица]/, обслужващ жилищните сгради в района. В кадастралната карта пътят е заснет като имоти *** /записан на Община Смолян за улица/ и ***, а останалата част от него, или връзката между тези два имота, представлява части от имот *** /записан на ответника/ и *** /записан на В. К./. Имот с идентификатор *** към момента не съществува. Същият е бил с площ от 300 кв.м. и записан на Р. Т., като част от него е нанесен към имот с идентификатор ***, а останалата част, ведно с имот с идентификатор *** и част от имот с идентификатор *** с площ 205 кв.м и част от имот с идентификатор *** с площ 34 кв.м е нанесен в кадастралната карта като имот с идентификатор ***. Към момента на одобряване на първия регулационен и кадастрален план на [населено място] със заповед № 2635 от 23.05.1953г. посоченият път е съществувал, заснет като такъв и е част от предвидената регулация за улица, както и по следващите планове. По този план имот с идентификатор *** е без кадастрален номер- път, очертан на плана с черна линия, както и имот с идентификатор ***, заснет като част от имот с пл.№ *. Имот пл.№ * по предходните планове не е съществувал, а е нанесен през 2008г. по заявление на ответника, като заповедта за това е отменена по съдебен ред. По негово искане имоти идентификатор *** и идентификатор *** са обединени в имот идентификатор *** на основание чл.53а, т.2 ЗКИР. Уличната регулация по действащия ПУП заема съответно 34 кв.м от имот с идентификатор ***, сега заснети към имот *** и 205 кв.м от имоти *** и ***. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че ответникът не е собственик на спорните части от имотите, тъй като същите са били отчуждени в полза на държавата по улично-регулационния план от 1953г. и завзети от държавата преди 06.07.1956г. съгласно първоначалната редакция на чл.39 ЗПИНМ /отм./ и чл.74а ПР ЗПИНМ (известия, бр.54/06.07.1956г./ и в тази му част планът е бил приложен. В допълнение е посочено, че в полза на ищеца е осъществен и фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Изложени са и съображения, че в случая процедурата по реституирането в полза на праводателката на ответника Р. И. Т. на имот 100.321 е незаконосъобразна, тъй като такъв имот не е съществувал по предходните планове и при одобряване на кадастралната карта през 2006г., а представлява път/улица – имот публична общинска собственост и обективирания в нот.акт № 40/2018г. договор за дарение на 2/3 ид.части от имота на ответника не е породил действие. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касатора първи въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като е формулиран според неговите твърдения и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на иска, който не е приел, че планът от 1953 г. не е приложен и имотите са преминали автоматично в собственост на държавата. Вторият въпрос е решен в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС / Р № 331 по гр.д.№ 330/2009г., ІІ г.о., Р № 169 по гр.д.№ 946/2016г., І г.о. и др./, според която ако към 06.07.1956 г. отчужденият по реда на чл.39, ал.1 ЗПИНМ (отм.) имот е бил вече зает за осъществяване на мероприятието, както е в настоящия случай, доказване на факта на изплащане на обезщетението не е необходимо. Само в хипотезата на незаемане на имотите до посочената дата, непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план /чл.42 ЗПИНМ-отм./ се заличава, ако не е изплатено обезщетение на собствениците. Съдът е приел, че уличнорегулационният план от 1953г. е влязъл в сила и приложен преди изменението на закона през 1956г. въз основа на всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключение на вещо лице, а не само от записа на самия план, както и е посочил относимите към случая правни норми, поради което и следващите два въпроса не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В решение № 459 по гр.д.№ 754/2009г. на ВКС, І г.о. разпоредбата на чл.79 ППИНМ /отм./ е преценявана с оглед приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на имот, върху който не е реализирано обществено мероприятие, поради което същото е неотносимо към настоящия случай. Следващият въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като предявеният иск е отрицателен установителен и с постановеното решение не се признават права на собственост върху имотите в полза на ищеца, поради което не е налице конкуренция на придобивни основания. Същите са посочени от ищеца с оглед обосноваване на правния му интерес от предявяването на иска, второто от които при условията на евентуалност. Шестият въпрос също не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че в случая предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС са осъществени, а правилността на този извод не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това този въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение. Последният поставен въпрос се отнася до дейността на първоинстанционния съд, а съгласно дадените с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2 задължителни разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/. При наличие на позоваване от страната на допуснати нарушения в тази насока и ако прецени оплакванията за основателни, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, което са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая обаче във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са правени и такива не са констатирани от въззивния съд, нито са правени доказателствени искания. Не се сочи и по кои от поставените въпроси е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито са изложени релевантнни доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват. Решението е валидно и допустимо. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС разяснения правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая ищецът се е позовал на съществуващо в неговия патримониум самостоятелно право, което се оспорва от ответника, поради което въззивният съд в съответствие със посочената задължителна практика на ВКС е приел, че за него е налице правен интерес от предявяването на иска и решението не е недопустимо на това основание. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.