Определение № 1104 от 29.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1964/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. А. Д. срещу решение № 746 от 20.06.2023 г. по т.д. № 726/2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК решение № 274/31.01.2023 г., постановено по гр. дело 4896/2021 г. на РС - Варна, с което е признато за установено, че Р. А. Д. не дължи на ответника „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД сумите, както следва: сумата 24 214,10 лв. - главница по договор за банков кредит от 15.05.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 26.03.2010 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 1 513,69 лв. - просрочена редовна лихва за периода от 15.05.2009 г. до 12.01.2010 г., сумата 1 019,76 лв. просрочена наказателна лихва за периода от 15.06.2009 г. до 25.03.2010 г. и разноските по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.05.2010 г. по ч.гр.д. № 4195/2010 г. по описа на Районен съд - Варна, XXXI състав, които вземания са прехвърлени на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, предмет на изпълнение по изп. дело 139/2020 г. по описа на ЧСИ П. И., peг.№ 883 в КЧСИ, на основание чл. 439, ал.1 ГПК, и е постановено делото да бъде изпратено за разглеждане на родово компетентния ОС – Варна.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон и утвърдилата се постоянна съдебна практика по приложението му. Изтъква, че са предявени отрицателни установителни искове за установяване недължимост на самостоятелни парични задължения по издадена заповед за изпълнение, като основанието на всички искове е чл. 439 ГПК, но цената на обективно съединените искове се определя съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е сумата по всяко от отричаните вземания. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че еднаквата правна квалификация на исковете може да бъде основание за приемането им за един иск. Поддържа, че въззивният съд е допуснал смесване на понятието цена на иска с определянето на дължимата по делото държавна такса. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

„1. При предявена претенция за погасено поради новонастъпили след влизане в сила на основанието обстоятелства, съдът се явява сезиран с обективно кумулативно предявени множество искове за отричане на отделните вземания по заповедта за изпълнение.

2. Цената на иска за парично вземане се определя от търсената сума – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на самостоятелни парични задължения чрез принудително изпълнение се касае за обективно съединени искове, като за определяне на родовата подсъдност меродавна е цената на всеки от съединените искове.“

Моли касационно обжалване по въпросите да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по цитираните в изложението определение № 50063 от 20.03.2023 г. по т.д. 716/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 275 от 22.07.2015 г. по гр.д. 2459/2015 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 290 от 22.07.2020 г. по ч.гр.д. 1458/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 365 от 18.07.2016 г. по ч.гр.д. 2442/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 433 от 18.10.2016 г. по ч.т.д. 1651/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО.

И по двата въпроса моли да бъде допуснато касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа, че решението е очевидно неправилно.

Ответникът по касация, „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, с депозиран писмен отговор излага, че касационната жалба е основателна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, чрез чието предявяване длъжникът е оспорил изпълнението на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение поради факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е установено вземането. Посочил е, че посредством иска длъжникът по изпълнението се домогва да осуети упражняване на правото на принудително изпълнение. Подчертал е, че предмет на иска са именно фактите, погасяващи правото на принудително изпълнение, а не самото вземане, което е вече стабилизирано и удостоверено от издаденото срещу длъжника изпълнително основание. Счел е, че тъй като относно самото право вече е формирана сила на пресъдено нещо, съдът в производството по чл. 439, ал. 1 ГПК не разглежда материалноправните предпоставки за възникване и съществуване на вземането, респективно съдът не се произнася по съществуването на отделните вземания, удостоверени в изпълнителния титул, а преценява погасено ли е правото на принудително изпълнение. Приел е, че при твърдения за изтекла давност след стабилизиране на изпълнителното основание, доколкото за всички съдебно установени вземания се прилага една и съща давност съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съдът не разглежда поотделно основанията за спиране и прекъсване на давността, а възможността кредиторът да упражнява правото си на принудително изпълнение. Обобщил е, че когато ищецът се позовава, че правото на принудително изпълнение е погасено поради новонастъпили, след влизане в сила на основанието, обстоятелства, съдът не се явява сезиран с обективно кумулативно предявени множество искове за отричане на отделните вземания по заповедта за изпълнение, а с един отрицателен установителен иск. В подкрепа на изводите си се е позовал на практиката по определение № 262/09.07.2020 г. по ч.гр.д. 586/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО. Посочил е, че тъй като се касае за един иск, имащ за предмет общ правопогасяващ факт, цената на иска е равна на сбора от вземанията по заповедта или в случая на сумата 26 747,55 лева (24214,10 + 1513,69 + 1019,76). Изтъкнал е, че на основание чл. 104, т. 4 ГПК исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лева са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, и доколкото цената на предявения иск е над 25 000 лева, районният съд е родово некомпетентен да разгледа спора. Посочил е, че родовата компетентност представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на решението, и когато последното е постановено при отсъствието й, се явява недопустимо. По тези мотиви на основание чл. 270, ал. 3 ГПК е обезсилил първоинстанционното решение.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по сочените от касатора въпроси, които съдът обобщава в един и конкретизира, съгласно разясненията по т. 1 от ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: „Какъв е предметът на делото при предявен иск по чл. 439 ГПК, основан на твърдения за погасяване на изпълняваното парично задължение, как се определя цената на този иск и родово компетентния първоинстанционен съд?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Цитираната от касатора в изложението му съдебна практика не е практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно даденото с т. 2 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване, и въз основа на същата решението не може да бъде допуснато до касация по сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На настоящия състав на съда е служебно известна практиката на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50041 от 10.05.2023 г. по т.д. 20/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което е прието, че искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. Счетено е, че предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело.

Със служебно известното на настоящия състав на съда решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр.д. 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е даден отговор на правния въпрос, че предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, основан на твърдения че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Посочено е, че липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с горецитираната практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос на касатора изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение