Определение № 4237 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1874/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. Н. М., подадена чрез пълномощник адв. М. В. – САК, срещу въззивно решение № 449 от 23.01.2024 г. по в.гр.д. № 485/2022 г. на Софийски градски съд.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалноправните и процесуалноправни норми – касационни основания по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. Иска се неговата отмяна и отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

Насрещната страна по касация – Н. И. Н., чрез пълномощник адв.М. Ц. – САК, с писмено становище оспорва касационната жалба. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 20180652 от 03.09.2021 г. по гр. д. № 76522/2018 г. на РС – София, в обжалваната му пред въззивния съд част, е признато за установено по иска на Н. И. Н. срещу Н. Н. М. на основание чл.108 ЗС, че ищецът Н. И. Н. е собственик, въз основа на договор за покупко-продажба от 07.03.2018 г. по нот. акт № 149, том II, рег. № 5064, дело № 291/2018 г. на нотариус И. Д., на недвижим имот - гараж № 1 с идентификатор *****, находящ се в [населено място], район Л., [улица] /преди № 14 а/, на сутеренен етаж, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, съставляващо УПИ *-*, от квартал 269 по плана на [населено място], местност Л. - К., с подробно посочени съседи на гаража и дворното място, като ответникът е осъден да плати на ищеца общо 920 лв. разноски за двете съдебни инстанции. В частта, в която искът по чл.108 ЗС е отхвърлен в неговата осъдителна част, първоинстанционното решение като необжалвано, е влязло в сила, и не е било предмет на въззивна проверка.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо. Оплакването на въззивника-ответник, че не е надлежен ответник, е счетено за неоснователно, тъй както процесуалната легитимация на страните произтича от твърдението с исковата молба за нарушение от ответника на претендираното от ищеца право на собственост върху процесния гараж като самостоятелен обект на собственост, чрез упражняване от ответника на фактическа власт без основание, като отказва да предостави на ищеца достъп до гаража, което и обосновава правния интерес от осъдителен иск по чл. 108 ЗС.

По същество на спора е установено, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот - гараж № 1 с идентификатор № ***** в [населено място], [улица], с площ от 15, 90 кв.м. въз основа на договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 149/07.03.2018 г. От приетата съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, изготвена след запознаване с цялата налична техническа документация по изграждане на сградата, и в частност на гаражите, и след оглед на място, е установено, че достъпът до подземните гаражи се осъществява от [улица], през ролетна врата тип „щора“, по бетонова рампа, като процесният гараж № 1 се намира срещу рампата. Г. е ограден от три страни с монолитни стени - две от тях външни за сградата и една преградна /между гараж 1 и гаражи 2 и 3/, а четвъртата му страна е заградена с гаражна врата, тип щора. Съседните гаражи № 2 и 3 конструктивно са изнесени по-напред, а гаражи № 4 и 5 са изнесени още по-напред в сравнение с гаражи № 2 и 3, което не съответства точно на отразеното в екзекутива. Съобразявайки представения по делото екзекутив, вещото лице е установило, че гараж № 1 не е премахнат от проекта, а съгласно екзекутива единствено е намалена ширината му спрямо първоначалния проект: от 2,765 м. на съответно 2, 30 м. в дъното на гаража и на 2, 27 м. в предната му част. Установило е, че нанесените в екзекутива размери не се различават съществено от измерените от него, а несъответствията в акт обр. 16 са несъществени, като според експерта разрешението за ползване № 20/12.01.1996 г. е издадено при наличие на вече одобрения екзекутив за подземния гараж. В обобщение вещото лице е дало заключение, че гараж № 1 съществува реално и е обособен като самостоятелен обект в сграда съгласно изискванията на ЗКИР като има и нужния идентификатор. До същите изводи, след запознаване с цялата съхранявана в ДНСК документация по приемането и въвеждането в експлоатация на строежа, са стигнали и вещите лица по приетата комплексната САТЕ, като потвърджават, че процесният гараж № 1 отговаря на изискванията за самостоятелен обект.

Въззивният съд, аналогично на първостепенния съд по силата на направеното препращане по чл.272 ГПК, и по аргументи от изискванията на приложима към момента на приемане на сградата Наредба № 6 за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в Република България (ДВ, бр. 28/1993 г.), отм., свързани с приемането на строежа от приемателната комисия и оценката за законосъобразното изпълнение на строежа, надеждността на конструкциите и готовността на строежа за разрешаване на ползването му, е приел, че както приемателната комисия при съставяне на акт обр.16 (осъществявала комисията дейността си в периода 14.12-19.12.1995 г. ) се е запознала с екзекутивния чертеж с нанесените в него промени на 14.12.1995 г., така и административния орган преди издаване на разрешението за ползване на 20.01.1996 г., е изследвал същия екзекутивен чертеж-промените по който вече са одобрени на 10.01.2996 г., при което е заключено, че извършените по време на строителството промени са били одобрени от компетентния административен орган, като процесният гараж № 1 в нито един от проектите не е бил заличен. Съобразно установеното от заключенията на СТЕ, че процесният гараж в сутеренния етаж на сградата е обособен чрез оградни стени и покрив, и има самостоятелно функционално предназначение – гараж, то същият е счетено да отговаря на изискването за самостоятелен обект в сграда по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗКИР във вр. с пар 5, т. 39 ДР на ЗУТ, да е годен обект на правото на собственост, като е без правно значение за това право на собственост твърдението на ответника, че паркирането било затруднено, понеже не било предвидено място за маневриране в подземните гаражи при строежа на сградата. Направен е решаващ извод, че след като е съставен и подписан протокол обр. 16 и е издадено разрешение за ползване на строежа в съответствие с одобрените проекти (включително одобрения екзекутив за настъпили промени по време на строителството), които предвиждат 8 броя гаражи в сутерена, включително гараж № 1 срещу рампата, то е налице годен обект на собственост, който е бил предмет на сделката за покупко - продажба от 07.03.2018 г., посредством която ищецът се легитимира като собственик на гараж № 1, и тази сделка не е нищожна поради невъзможен предмет.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се твърди, че са налице основания за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК- въпроси, противоречиво решаване от съдилищата, и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, като са поставени следните въпроси:

1. Каква е ролята на Констативния акт на приемателната комисия и възможно ли е при действието на ЗТСУ да бъде изготвен „екзекутив“ на проектната документация. Съответно ако е било възможно следвало ли е да бъде издаден нов Констативен акт на приемателната комисия, в който да са посочени гаражи, различни като брой и/като размер/ от гаражите, установени първоначално от приемателната комисия.

2. В случай, че е представен Констативен акт на приемателната комисия, в който е посочен определен брой гаражи и място за маневриране, изградени в обект подземен гараж, който акт не е одобрен по никакъв начин от насрещната страна следва ли да се приеме, че това са изградените обекти или е достатъчно косвено на база констатацията в удостоверението за ползване, че строежът е изпълнен в съответствие със строителните книжа, да се приеме, че и „екзекутивът“, подписан от лице, което не е участник в строителния процес, и е одобрен след констативния акт на приематалната комисия, е част от проектната документация на строежа/обекта. Тоест достатъчно ли е това, че за да бъде увеличена бройката на гаражите, които съгласно събраните доказателства не са били изградени в съответствие със строителните книжа?

Твърди се още, че въпросът / без прецизиране кой от формулираните два/ е разрешен в противоречие с Решение № 10/05.05.1981 г. по гр.д. № 83/1979 г. на ОСГК на ВС, т.е сочи се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставените два въпроса нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по повод на които да може да се допусне касационно обжалване. Отговорът на тези въпроси е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Същевременно поставените въпроси, обобщено отнасящи се до правното значение на констативния акт на държавната приемателна комисия за установяване годността за ползване на строежа/ обр.16/ от 1995 г. в контекста на възраженията на касатора, че в него са посочени 7 бр. гаражи и място за маневриране срещу рампата, не са и такива от значение за спора, което също ги лишава от характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Значимият за предмета на делото въпрос е този дали процесният гараж № 1 е самостоятелен обект на собственост и е съществувал като такъв към момента на сделката от 2018 г. (с която ищецът го е придобил) и към приключване на устните прения (чл.235, ал.3 ГПК). Практиката на ВКС трайно се придържа към разбирането, че обектите на собственост са установени със ЗУТ и подзаконовите нормативни актове за териториално и селищно устройство, а преди това със ЗТСУ (отм.), ЗПИНМ (отм.), и съответната подзаконова уредба. Във всички тях е залегнал принципът, че видът на отделните самостоятелни обекти в една сграда се определя от одобрения архитектурен проект – в него са обозначени предназначението им и помещенията, от които се състоят, както и общите части на сградата. Когато възникне спор за собственост на помещения от многофамилна жилищна сграда, този спор следва да бъде разрешен въз основа на предвижданията в одобрения архитектурен проект, по който е построена сградата, т.е. според действащите нормативни актове към момента на одобряване на проектите. Веднъж възникнали, те са годен обект на собственост дори и когато впоследствие настъпи промяна в законодателството и такъв вид обект не е предвиден за изграждане, освен ако не е придадено обратно действие на новите правни норми и не са преуредени заварените случаи. Изменението на предназначението на законно изграден обект, приобщаването му към други помещения или превръщането му от самостоятелен обект в обща част на сградата, следва да стане със съгласие на собственика на това помещение и след изменение на одобрените проекти по предвидения затова ред. (Решение № 5/11.04.2016 г. по гр.д. № 3832/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 60/06.07.2016 г. по гр.д. № 5397/2015 г. на ВКС, I г.о.). С ТР № 3 ОТ 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС е прието, че правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. Нормата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР въвежда оборима презумпция за вярност на основните кадастрални данни, и до доказване на противното, съгласно ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, заснемането на обект в кадастралната карта, е доказателство за обстоятелството, че същият удовлетворява изискванията на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и съставлява годен обект на правото на собственост. В настоящият спор въззивния съд е извършил преценка дали са налице горепосочените обстоятелства за определяне на процесният гараж № 1 с посочен идентификатор като самостоятелен обект на вещното право на собственост към момента на момента на сделката по нот. акт № 149/2018 г., като правна пречка за това не е установена. Заключенията на приетите по делото СТЕ и САТЕ е прието да сочат, че този гараж обективно съществува на място, че същият отговаря на изискванията за самостоятелен обект, изграден е в съответствие с одобрените архитектурен план за сградата и одобрения екзекутив (с нанесени промени в хода на строителството) - последният одобрен към м.01.1996 г., като в нито едни от тях този гараж № 1 не е премахнат, т.е. в сградата са били изградени преди 2018 г. и съществуват по тези арх. проект и екзекутив 8 бр. гаражи, един от които е процесният гараж № 1 с посочен идентификатор по КК, поради което този гараж № 1 е годен обект на собственост и валидно придобит от ищеца по правна сделка с нотариален акт от 2018 г. Обосноваността на тези изводи на въззивния съд касае правилността на решението и не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК.

Несъответствието на формулираните въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).

Същевременно не е налице и нито едно от сочените от касатора допълнителни кумулативно изискуеми предпоставки за селекция във фазата по чл.288 ГПК, а именно тези по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК.

Посоченото от касатора Решение № 10/05.05.1981 г. по гр.д. № 83/1979 г. на ОСГК на ВС (тълкувателно), е изключено от кръга на актовете по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с които да се преценява противоречие. Съгласно т.2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, само постановленията на Пленума на ВС по чл.59 ЗУС (отм., ДВ, бр.59/1994 г.) са задължителни за съдилищата, а извън обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК остават тълкувателните решения на общото събрание на колегиите на ВС, постановени при действието на чл.52, ал.1 ЗУС (отм.).

Специфичното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК също не е обосновано. Направеното с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК позоваване на основанието противоречиво решавани от съдилищата въпроси, не отчита изменението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с ДВ. бр.86 от 27 октомври 2017г., съгласно което изразът „решаван противоречиво от съдилищата“ е заменен с „решен в противоречие с актове на Коституционния съд на РБългария или на Съда на ЕС“, а касаторът не сочи актове в кръга на последните.

Основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Не е обоснована необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, приложими към спора, нито е посочена практика на ВКС, която следва да бъде изоставена или осъвременена, евентуално да бъде формирана, в какъвто смисъл са дадените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения на понятието "от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото".

По изложените съображения не се установяват нито общото, нито специфичните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите от изложението към касационната жалба.

При извършената от касационния състав служебна проверка не се констатират пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Обжалваното въззивно решението е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство, като дължи на насрещната страна такива в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение, заплащането на което в брой е удостоверено с договор за правна защита и съдействие, приложен с отговора на касационната жалба.

Ето защо Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК