Определение № 50490 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1928/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. В. и Р. М. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 205 от 14.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1635/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260679 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 4932/2020 г. на Старозагорския районен съд, с което по предявените от Р. А. К. против Е. И. В. и Р. М. К. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ответниците не са собственици на основание наследство и давностно владение на 1/4 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], с площ от 320 кв. м, както и на 1/2 ид. част от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 55 кв. м, представляваща еднофамилна масивна жилищна сграда – западен близнак, находяща се в имот с идентификатор *** и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени констативен нот. акт № 51/2018 г., както и констативен нот. акт № 52/2018 г. за 1/4 ид. част от описания поземлен имот и 1/2 ид. част от посочената сграда. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила решение № 120 от 01.03.1984 г., постановено по в. гр. д. № 117/1984 г. на Старозагорския окръжен съд, е признато за установено по отношение на М. И. В. и Е. И. В., че А. И. В. /наследодателят на ищцата/ е собственик на основание давностно владение на 1/4 ид. част от посоченото дворното място, 1/2 ид. част от жилищната сграда - II етаж, както и на 1/2 ид. част от стълбищната клетка, тавана и тоалетната, на една сутеренна стая, находящи се в [населено място], [улица]. С нот. акт № 40/1984 г. А. И. В. е признат за собственик по давностно владение върху следните имоти: 1/4 ид.част от дворно място, цялото с площ от 315 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], заедно с втория етаж от двуетажната масивна жилищна сграда - западен близнак, построен в него, състоящ се от две стаи и антре, както и 1/2 ид. част от общите части на сградата, стълбищната клетка, тавана, тоалетната, и една стая /северозападна/ в сутеренния етаж. М. И. В. е починал на 04.09.2013 г. и е оставил за свои наследници по закон ответниците в първоинстанционното производство Е. И. В. и Р. М. К. /преживяла съпруга и дъщеря/. С нот. акт № 51/2020 г. последните са признати за собственици по давностно владение и наследство при квоти: 3/4 ид. части за Е. В., 1/4 ид. част за Р. К. на следните недвижими имоти: 1/4 ид. част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ 320 кв. м, с номер по предходен план 4500, в кв. 323, парцел *, заедно с всички подобрения и приращения в описаното дворно място, съгласно описание по скица на СГКК, а съгласно описание по предходни документи: дворно място, цялото с площ от 315 кв. м, находящо се в [населено място], [улица] /бивши [улица], [улица]/, съставляващо парцел *, от кв. 323 по плана на града; като и на 1/2 ид. част от сграда с идентификатор ****, с адрес [населено място], [улица], със застроена площ от 55 кв. м., представляваща еднофамилна масивна жилищна сграда - западен близнак. С нот. акт № 52/2020 г. ответниците са признати за собственици на основание покупка, давностно владение и наследство, при същите права, и на още 1/2 ид. част от посочения имот. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ищцата е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост, тъй като в исковата молба е изложила твърдения, че притежава самостоятелно право върху него, което се оспорва от ответниците. Посочено е, че представените по делото писмени доказателства я легитимират като собственик на имота и че ответниците не са доказали при условията на пълно и главно доказване основанието на претендираното от тях право на собственост, а именно, че са придобили имота въз основа на давностно владение, тъй като те не са упражнявали лично или чрез другиго фактическа власт по отношение на спорните 1/4 ид. част от дворното място и 1/2 ид. част от жилищната сграда. Нито ответниците, нито техният наследодател са противопоставяли на праводателя на ищцата, а впоследствие и на нея намерението да владеят имота в повече от собствените им идеални части. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост. Ответната страна по жалбата Р. А. К. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторите не са формулирали никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в производството по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда са и в съответствие с цитираната от тях задължителна практика на ВКС. Не е налице и релевираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното решение. Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с който ищцата цели да отрече правото на собственост на ответниците върху процесните идеални част от поземления имот и построената в него сграда. Исковата молба съдържа изложение на обстоятелствата, с които ищцата свързва правния си интерес от предявяването на този иск – това, че тя е собственик на процесните идеални части, а ответниците са се снабдили с констативни нотариални актове, с които са признати за техни собственици. Формулиран е петитум да бъде установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на съответните идеални части от процесните имоти. Жалбоподателите не сочат по какъв начин този петитум влиза в противоречие с изложените в исковата молба твърдения за съществуването на правен спор между страните и искането да се установи със сила на пресъдено нещо, че съответните идеални част от поземления имот и построената в него сграда не са тяхна собственост. Въпросът за евентуалното наличие, респ. липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията /ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. След като в исковата молба ищцата е изложила твърдения, че е собственик на спорните идеални части от процесните имоти, като е посочила и конкретното правно основание, въз основа на което ги е придобила, то за последната е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и същият е допустим. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна по касация сумата 1150 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,