Определение № 259 от 19.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1768/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. №2376/07.03.2018 г. от К. Г. Г., чрез пълномощник адв. И. К., срещу определение № 79/19.02.2018 г. по ч.гр.д. № 614/2018 г. на Върховния касационен съд, ІV г.о., с което е оставена без разглеждане частната му жалба срещу определение № 27838/26.10.2017 г. по гр.д.№313/2017 г. на СГС по реда на чл.248 ГПК. Жалбоподателят прави оплакване, че атакуваният с нея съдебен акт попада в приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и не е изключен от касационен контрол като въззивно определение, постановено по частна жалба срещу определение на въззивен съд за изменение на решението в частта за разноските.Иска обжалваното определение на ВКС да бъде отменено. Ответникът по частната жалба [фирма] в писмен отговор, подаден чрез юрисконсулт С. М., я оспорва. Претендира разноски. ВКС, състав на ІІІ г.о., констатира по делото следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в законовия срок и е допустима, тъй като е подадена срещу преграждащо хода на делото определение. Жалбоподателят е предявил иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата 3283,69 лева като получена от ответника при начална липса на основание, ведно със законната лихва. В. съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, който е отхвърлил като неоснователен предявения иск и е присъдил разноски на ответника съобразно изхода на спора. Присъдени са и разноски за въззивното производство. С определение № 27838 / 26.10.2017 г. по гр. д. № 313/2017 г. СГС е оставил без уважение молбата на жалбоподателя с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответника за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната му жалба срещу това определение като недопустима по аргумент от чл. 248, ал. 3 ГПК, тъй като въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че обжалваното определение е правилно. Според предвиденото в чл. 280, ал. 2 ГПК (редакция преди измененията с ДВ бр. 86 от 2017 г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански спорове. Това е обективен критерий за допустимостта на касационното обжалване на въззивните решения, в зависимост от цената на иска. Предявеният от жалбоподателя иск е за парично вземане в размер под 5000 лв. Цената на иска, определена съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е под законовия праг за допустимост на касационното обжалване. Според разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК обжалваемостта на определението за разноските е предпоставена от обжалваемостта на решението, което се допълва, респ. изменя в частта му за разноските. Следователно изводът, че поради необжалваемостта на въззивното решение, необжалваемо е и определението, постановено по молба за изменение на решението в частта за разноските, е правилен. По тази причина следва обжалваното определение на ВКС да бъде потвърдено. Искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за настоящото производство е неоснователно. Съгласно чл.81 ГПК съдът се произнася по искания за разноски във всеки акт, с който приключва делото.Производствата по чл. 248, ал. 1 и ал. 3 ГПК нямат самостоятелен характер. Поради това в тях не се носи отговорност за разноски. Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,