Определение № 3540 от 15.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1434/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1279 от 31.10.2022 г. по в. гр. д. № 1206/2022 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 260446 от 4.02.2022 г. по гр. д. № 14488/17 г. на Софийски градски съд І-21 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Н. П. Б. и Л. С. П. срещу В. Н. В. отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик на апартамент със застроена площ от 63,79 кв. м., находящ се на тавански етаж от триетажна сграда в [населено място], [улица], състоящ се от коридор, две стаи, кухня, клозет, както и таванско и избено помещение, заедно с 9, 4 % ид. ч. от общите части на сградата и от мястото - парцел III-3, квартал 538, местност „Центъра“, представляващ обект с идентификатор 68134.407.41. 1. 3 по КККР на [населено място].

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

Ищците са наследници по закон на А. П. К., бивш собственик на цялата сграда, в която се намира таванският имот. През 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС са отчуждени партерният и таванският етаж от сградата. В съставения А. от 19.09.1949 г. сградата е описана като „къща, от два етажа и таван – 3 жилищни помещения, партер – 3 стаи и пр., І-ви етаж от 3 стаи и пр., тавански етаж – 2 стаи и пр.“. В графата за описание на одържавеното имущество е вписано, че то съставлява посочените по-горе партерен и тавански етаж от къщата, като първият етаж е описан с три стаи и кухня, а вторият е описан като състоящ се от две стаи и кухня, със съответните зимнични и тавански помещения и 3/5 ид. ч. от сградата и мястото, с отбелязване за площ – „общо застроено и незастроена – 114, 8 кв. м“. С договор за продажба на държавен жилищен имот от 01.09.1964 г., сключен по реда на отменената Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети (в сила до 1967 г.), имотът бил продаден на родителите на ответника В., с описание като апартамент, находящ се на таванския етаж от триетажната жилищна сграда на [улица], състоящ се от коридор, две стаи, кухня, клозет, таванско и избено помещение с площ от 63, 79 кв. м. Апартаментът е описан като такъв без ЖБ конструкция, изграден от преградни стени, наковани с летви върху мертеци и замазани с хоросан.

С решение № 16307 от 13.08.2014 г. по гр. дело № 10516/2011 г. на СГС е отхвърлен предявеният от първата ищца Н. П. Б. срещу ответника В. В. иск по чл. 108 от ЗС за собственост върху 1/2 ид. ч. от същия апартамент, който е предмет и на настоящото дело.

Прието е, че от закупуването на имота през 1964 г. процесният апартамент е бил във владение на родителите на ответника, а след тяхната смърт владението се осъществява от него.

При тези данни от правна страна съдът е приел следното:

Ищците основават претенцията и правният си интерес от водене на настоящия отрицателен установителен иск върху твърдението, че от наследодателя им е отчужден имот (таван), който е несамостоятелен обект и съставлява принадлежност към техния собствен такъв в същата сграда. Твърдейки, че техният имот е самостоятелен и главен, а таванският етаж има обслужващ характер, те считат, че ответникът няма право на собственост върху него и претендират това да бъде признато. В тежест на ответника по отрицателен установителен иск е да докаже правата си върху спорната вещ.

Прието е, че ответникът В. е наследник на лицата, които са закупили имота от държавата с договор от 1964 г. Този договор вече е бил оспорван от ищцата Б. за 1/2 ид. ч. от имота, като във влязлото в сила решение по гр. д. № 10516/11 г., СГС, ІІ-в състав, изрично е посочено, че основания за недействителност на разпоредителната сделка е следвало да бъдат заявени с иск по чл.7 ЗВСОНИ в посочения в разпоредбата преклузивен срок. Пропускането на тази правна възможност лишава отчуждените собственици и техните наследници от възможността да търсят защита на правата си по исков път или чрез възражения за нищожност на договора, съгласно практиката на ВКС – ТР № 1 от 1995 г., ОСГК на ВС, решение № 130 от 20.02.2002 г. по гр. д. № 1800/2002 г., ІV ГО, ВКС, решение № 55 от 28.05.2010 г. по гр. д. № 3435 от 2008 г., и пр. Същото се отнася и до въведените в настоящият процес възражения на жалбоподателката П. за останалата 1/2 ид. ч. от имота.

Въззивният съд не е споделил виждането на жалбоподателките, че договорът за продажба от 1964 г. не е породил транслативното си действие поради липса на вписване. Вписването не е елемент от фактическия състав за прехвърляне на собствеността с нотариален акт, то има оповестително-защитно действие и има отношение към конкуренцията между правата на приобретатели, вписали по различно време актове за придобиване на вещни права от същия праводател върху същия имот, независимо от това кога са съставени.

Прието е също, че ищците основават правният си интерес от воденето на настоящия процес с твърдението, че имотът на ответника е несамостоятелен обект, поради което като обслужващо помещение към тяхно жилище на партерния етаж им принадлежи, респ. не принадлежи на ответника. Въззивният съд не е възприел това виждане. Още при отчуждаването от наследодателя на ищците през 1949 г. жилището е било описано като едно от самостоятелните жилища, следователно то има самостоятелен характер. Не може да се възприеме тезата, че отчужденият тавански етаж е съставлявал таванско помещение, припадащо се на друго жилище в сградата, тъй като в акта по ЗОЕГПНС е отразено, че се отчуждават партерният и таванският етаж със съответните зимнични и тавански помещения, т. е. в сградата е имало и други тавански помещения, различни от отчуждения тавански жилищен имот, които са имали присъщите им обслужващи функции за главните имоти. Отделно от това данните по делото установяват, че в таванското подпокривно пространство жилищният обект, закупен от родителите на ответника В., е обособен без ЖБ конструкции, а посредством преградни стени, наковани с летви върху мертеци и замазани с хоросан. Тези обстоятелства правят вероятен извода, че извън посоченото жилище в таванското пространство съществуват други помещения, които имат характера на обслужващи сервизни складове, но те са различни от процесния обект.

Отделно от това съдът е приел, че дори и към момента на отчуждаването таванският етаж да не е бил самостоятелен обект, той е бил преустроен в такъв. В преписката за продажба на държавни имоти се съдържат данни, че таванското жилище включва освен две стаи и кухня, така също и клозет, таванско и избено помещение. Съответно на тези данни е и описанието, отразено и в приложената скица, от която е видно, че санитарното помещение се намира в дъното на коридора. Затова имотът се характеризира като самостоятелен обект със съответните сервизни помещения. Следователно таванският апартамент не съставлява прилежащо помещение към имот на ищците в същата сграда. Затова те не могат да придобият същото на основание на доказано право на собственост върху главната вещ. Но дори да се игнорира вече казаното, в настоящия процес категорично се установява, че ответникът е осъществил давностно владение върху спорната вещ, което е установило вещното му право на собственост върху нея. Давността не е била прекъсвана с никой от правнозначимите способи, предвиден в чл. 116 ЗЗД. Докато е траел предишният спор за собственост давността е била спряна – чл.115, б. „ж“ ЗЗД, но след влизане в сила на решението, с което ревандикационната претенция е била отхвърлена, давността е продължила да тече, като спирането е загубило с обратна сила значението си.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Н. П. Б. и Л. С. П..

В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС:

• На ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи в тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

В настоящия случай договорът за покупко-продажба от 1964 г. бил нищожен на няколко основания: противоречие със закона, невъзможен предмет и липса на съгласие. Договорът не бил подписан от продавача и не бил вписан, съгласно изискванията на Правилника за вписванията от 1951 г. Липсвало решение на СГНС и съгласие на МФ за продажба на имота. Имало несъответствие между описанието на имота в договора и в скицата на имота, което подкрепяло извода, че таванският етаж не е бил самостоятелен обект.

• На ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, в което са посочени основанията, на които в едногодишен срок, предвиден в чл.7 ЗВСОНИ правоимащите лица имат право да заведат иск за недействителност на основанието по чл.26 ЗЗД на договорите за покупко-продажба за имоти, включени в обхвата на ЗВСОНИ.

В настоящия случай чл.7 ЗВСОНИ бил неприложим, оттук неприложим бил и едногодишният срок за оспорване на договора за продажба. В процеса по настоящото дело не били наведени основанията за нищожност, посочени в чл.7 ЗВСОНИ, а други твърдения за нищожност;

• на решение № 394/22.10.2010 г. по гр. д. № 185/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., според което не съществува забрана да се придобие по давност обслужващо помещение, след като владелецът е собственик на самостоятелен обект в същата сграда;

• на решение № 95/24.06.2015 г. по гр. д. № 524/2015 г., I-во г.о., според което подпокривното пространство между покривната плоча на втория етаж и покривната конструкция е обща част по естеството си, когато в нея не могат да бъдат обособени тавански помещения, а когато с оглед височината му това е възможно, то е обща част по предназначение;

• на т.1 на ТР № 34/01.08.1983 г. на ОСГК на ВС и решение № 87/26.05.2017 г. по гр. д. № 3595/2016 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 81/04.04.2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г. на ВКС, I-во г.о., според които таванските помещения като принадлежност следват собствеността на главната вещ;

• на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. и ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС относно института на придобиване на собственост върху имот въз основа на давностно владение;

• на т. 1 и т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно доказването, свързано с приложението на императивни правни норми.

Въззивният съд игнорирал оплакването в жалбата, че в случая не е налице хипотезата на чл.7 ЗВСОНИ.

Отделно от това жалбоподателките поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се приеме, че разпоредбата на чл.7 ЗВСОНИ разглежда ограничени хипотези, свързани с възстановяване на правото на собственост, или следва да се приеме, че тази разпоредба се прилага и относно въпросите, свързани с удостоверяване и доказване на право на собственост изобщо, когато то е оспорено;

2. Достатъчна ли е фактическата промяна на несамостоятелен обект, без да са изпълнени законовите изисквания за жилище и без да е дадено съгласие от всички етажни собственици, за да се приеме, че е налице промяна на предназначение – от обслужващ обект в самостоятелен такъв – жилище; Има ли вещноправно действие сделка, с която се прехвърля несамостоятелен недвижим имот – част от таван, неотговарящ на изискванията за жилище, но обособен фактически като такъв; Какъв е статусът на таван, който представлява общ незастроен обем; може ли бъде обект на правото на собственост;

3. Кога е налице непререшаемост на настоящия спор поради наличие на сила на пресъдено нещо на предходно решение и налице ли е такава непререшаемост, ако има разлика в страните и в основанието на иска.

Ответникът В. Н. В. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението към жалбата не са формулирани правни въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и това е достатъчно, за да се откаже допускане на касационно обжалване на това основание. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

Независимо от това в случая няма противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВС и ВКС. Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС не намира приложение в случай като настоящия, в който се оспорва валидност на сделка, за която има специален ред за оспорване – чл.7 ЗВСОНИ, и който ред не е бил спазен. Освен това в случая не може да се приеме, че пряко от договора за продажба от 1964 г. или от събраните по делото доказателства произтича неговата нищожност. Няма противоречие и с ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС. Отказвайки да разгледа възраженията на жалбоподателките срещу придобивното основание на праводателя на ответника въззивният съд е действал в съответствие с това тълкувателно решение, в мотивите на което изрично е прието, че предвиденият едногодишен преклузивен срок по чл. 7 ЗВСОНИ не променя установителния характер на иска; че с него е уредено едно изключение, при което релевирането на нищожността е ограничено със срок, след изтичането на който позоваване на нищожност не може да се прави нито чрез предявяване на иск, нито чрез възражение, тъй като целта на закона е да се осигури правна стабилност в период на интензивно развитие на пазара на недвижимата собственост. На следващо място – въззивният съд не е излагал мотиви за възможността да се придобие по давност таванско помещение, когато владелецът е собственик на жилище в същата сграда, а и не е бил длъжен да излага такива мотиви, тъй като в случая предмет на делото не е таванско помещение, а апартамент в таванския етаж. Затова не възниква противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателките решение № 394/22.10.2010 г. по гр. д. № 185/2010 г. на ВКС, II-ро г.о. Изцяло неотносимо към настоящия случай е ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., което е за придобивна давност между съсобственици, както и ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, което е за начините на позоваване на придобивната давност и за момента на настъпване на последиците на придобивната давност. Проблемите, разрешени с тези тълкувателни решения, не възникват по настоящото дело. Неотносими са и т. 1 и т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно доказването, свързано с приложението на императивни правни норми. И на последно място - съдът не е разсъждавал и не е бил длъжен да разсъждава по въпроса за характера на подпокривно пространство, тъй като придобивното основание на ответника касае апартамент в таванския етаж, съдържащ всички елементи на едно жилище, а не подпокривно пространство. Затова неотносими към спора по настоящото дело са и решение № 95/24.06.2015 г. по гр. д. № 524/2015 г., I-во г.о., т.1 на ТР № 34/01.08.1983 г. на ОСГК на ВС; решение № 87/26.05.2017 г. по гр. д. № 3595/2016 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 81/04.04.2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г. на ВКС, I-во г.о.

Не може да се допусне касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Първите два въпроса, свързани с това основание, произтичат от виждането на жалбоподателките, че не са обвързани от преклузивния срок по чл.7 ЗВСОНИ и могат безсрочно да оспорват валидността на придобивното основание на праводателя на ответника /договора за покупко-продажба от 1964 г./, като въвеждат възражение, което според тях не се включва в обхвата на чл.7 ЗВСОНИ, а именно – че държавата е отчуждила по ЗЕГПНС несамостоятелна вещ – таванско подпокривно пространство, което е принадлежност към жилищен обект, както и че без необходимото решение на ОС на ЕС тя е преработила това пространство в апартамент, който е продала. По първия въпрос, който е определящ, има практика на ВКС и тя е цитирана от въззивния съд - ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС; решение № 130 от 20.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2002 г., IV г. о. и решение № 55/28.05.2010 г. по гр. д. № 3435/2008 г. на ВКС, II-ро г.о. Още по-ясно идеята, че не може да се води иск по чл.26 ЗЗД /или възражение по чл.26 ЗЗД/ при наличието на специалния иск по чл. 7 ЗВСОНИ, е изразена в решение № 46 от 5.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 993/2017 г., IV г. о., решение № 393 от 22.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 31/2012 г., I г. о., решение № 416 от 22.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 294/2012 г., I г. о., решение № 304 от 8.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1576/2010 г., I г. о. Затова по първия въпрос не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Спорът за това дали държавата е могла да отчужди на законно основание по реда на ЗОЕГПНС подпокривно пространство, след което да го преустрои в самостоятелен апартамент и да го продаде на трето лице, е следвало да се разгледа в производство по чл.7 ЗВСОНИ. След като този спор не се е развил по предвидения специален ред, той не може да се повдига в рамките на спор за собственост на продадения от държавата апартамент. Отделно от това съдържащото се във втория въпрос твърдение на жалбоподателките, че процесният апартамент не отговаря на изискванията за жилище, не кореспондира с данните по делото, от които се установява, че той има всички необходими помещения, които едно жилище трябва да притежава, както и припадащи се идеални части от общите части на сградата.

Третият въпрос не е свързан с решаващ извод на въззивния съд, затова той не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, изяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него също не може да се допусне касационно обжалване. Съдът не е отказал да разгледа спора по настоящото дело по съображение, че има формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС за същия имот. Напротив, съдът е разгледал предявеното от ответника по отрицателния установителен иск придобивно основание и е приел, че то е налице и го легитимира като собственик на процесния имот. Предметът на делото по чл.108 ЗС е друг, там съдът се е произнесъл по придобивното основание на ищцата Н. Б. и го е отрекъл. По настоящото дело съдът е отхвърлил отрицателния установителен иск не защото Н. Б. и Л. П. не са собственици на имота /формирана СПН/, а защото ответникът В. В. е негов собственик.

Относно разноските:

В отговора на касационната жалба е направено искане за присъждане на разноските за касационното производство. Представен е и списък по чл.280 ГПК. От договор за правна защита и съдействие с дата 26.01.2023 г., приложен на стр.21 по ч. гр. д. № 1433/2023 г., се установява, че заплатеното от ответника В. Н. В. адвокатско възнаграждение по отговора на касационната жалба срещу въззивното решение е 4545 лв. Тази сума се дължи и следва да бъде присъдена с оглед изхода на делото. Тя съответства на минимума по Наредба №1/2004 г. в редакцията към момента на сключване на договора.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделени