Определение № 187 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 484/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Л. И., чрез пълномощника й адвокат С. Е., против решение № 260056 от 6.11.2020 г., постановено по гр.д. № 171 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Шумен в частта, с която е отменено решение № 55 от 19.02.2020 г. по гр.д. № 1322/2019 г. на Районен съд-Нови пазар, като вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Н. Л. И. /като правоприемник на починалата в хода на делото ищца Й. Г. В./ против Й. Г. Л. и Л. Г. Л. установителен иск за собственост на 11/144 ид.ч. от недвижим имот в [населено място], представляващ дворно място от 1450 кв.м., съставляващо УПИ * от кв.49 по плана на [населено място] и намиращите се в него къща, паянтова сграда, стопански постройки и подобрения, идентичен с част от имот УПИ * по плана от 1920 г. и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен по отношение на 16/144 ид.ч. Й. Г. Л. и Л. Г. Л. са подали, чрез пълномощника си адвокат Д. Р., писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивното производство е било образувано по жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение, в частта за отхвърляне на иска, с доводи, че липсват доказателства сумата от 2000 лв. за уравнение на дела на останалите съделители по договора за доброволна делба от 1957 г. да е била изплатена, евентуално, че същата се явява малка част съобразно стойността на имота, както и по жалба на ответниците в частта за уважаване на иска с доводи, че не е установена идентичността на имота по договора за доброволна делба от 1957 г. и договора за дарение от 1988 г., както и че не е съобразено, че съпружеската имуществена общност е прекратена при действието на СК от 1968 г. Окръжният съд е констатирал, че първоначалната ищца Й. Г. В. е основала претендираните права от 6/16 ид.ч. на договор за доброволна делба от 16.05.1957 г. с предмет делбата на дворно място от 6.5 дка със застроени в него къща, образуващо парцели №№ *, *, * и * от кв. 44 по плана на тогава [населено място] и липса на платено уравнение на дела. След смъртта на Й. Г. В. в хода на делото, същата е наследена от Н. Л. И., конституирана като ищца, и от наследниците на починалия й син Г. Л. Н. – Й. Г. Л. и Л. Г. Л., ответници по иска. За последните е налице сливане качеството ищец и ответник, поради което първоинстанционното решение е обезсилено в частта по иска относно 3/16 ид.ч. /в тази част въззивното решение е влязло в сила/, поради което допустим предмет на разглеждане във въззивното производство е единствено заявения установителен иск, че Й. Г. В., починала и заместена по делото от дъщеря си Н. Л. И., е собственик на 3/16 ид.ч. от имота. Съдът е приел за установено, че съгласно договор за доброволна делба между наследниците на Г. Д. Г. от 16.05.1957 г. дворно място от 6500 кв.м., с построена в него къща, което образува парцели №№ *, *, * и * от кв. 44 по плана на тогава [населено място], на стойност 13 000 лв., е постановено в дял на Й. Г. В., а съделителите Й. М. Г. и И. Г. Д. са получават в дял сумата 2000.00 лв. Посочил е, че към момента на сключване на договора, всеки от съделителите е притежавал 1/3 ид.ч. от имота. Съгласно отразеното в договора сумата от 2000 лв. е заплатена за дяловете на останалите две съделителки, които възлизат на 2/3 ид.ч. Към този момент Й. Г. В. е била в брак с Л. Н. В. /бракът е сключен на 13.11.1950 г./ и с оглед въведения със СК от 1968 г. режим на съпружеска имуществена общност, 2/3 ид.ч. от имота за придобити в режим на СИО. Л. Н. В. е починал през 1977 г., като Й. В. е придобила дела от прекратената СИО от 1/3 ид.ч., а дела на починалия съпруг е наследен от децата им Н. И. и Г. Н. или към този момент Й. Г. В. е притежавала 2/3 ид.ч., а двете й деца – по 1/6 ид.ч. Съдът е приел за неоснователен доводът на ищцата, че не са ангажирани доказателства сумата от 2000 лв. да е била изплатена, тъй като използваните в договора глаголни форми налагат извода, че сумата е изплатена към момента на подписването му. За неоснователен е приет и доводът, че евентуално в режим на съпружеска имуществена общност са придобити 2000/13 000 ид.ч., а не 2/3 ид.ч. от имота, като е посочил, че няма пречка с договора за доброволна делба страните да са се споразумели /с оглед близкото им родство/, за изплащането на дяловете да се следва по-малка сума. С нотариален акт № 127, том I, рег. № 725, дело № 3723 от 1998 г. на НПРС, Й. Г. В. и дъщеря й Н. Л. И. са дарили на Г. Л. Н., първата своите 10/16 ид.ч.,съответно втората своите 3/16 ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място от 1450 кв.м., със застроени в него къща, паянтова сграда, стопански постройки и подобрения, имот представляващ парцел * от кв.49 по плана на [населено място], при граници: от изток – нива, от север парцел *, от запад – път, от юг – парцел *. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че имотът, описан в нотариален акт № 127, том I, рег. № 725, дело № 3723 от 1998 г. е част от имота, описан в договора за доброволна делба, то Й. Г. В. е прехвърлила на сина си Г. Л. Н. притежаваните от нея 10/16 /30/48/ ид.ч., съответно 2/48 ид.ч. са останали в нейния патримониум, за половината от които – 1/48 ид.ч. – евентуално би се явила основателна претенцията на правоприемника й Н. Л. И.. Въззивният съд обаче е счел, че иска е изцяло неоснователен, тъй като по делото не е установено дареният процесен имот да е част от дворното място от 6.5 дка, образуващо парцели №№ *, *, * и * от кв. 44 по плана на [населено място]. Сочените парцели по плана от 1920 г. са останали извън регулация съгласно плана от 1968 г., като липсват каквито и данни за трансформиране на правото на собственост върху тези неурегулирани парцели или върху някой от тях, в право на собственост върху урегулирания с действащия план от 1988 г. поземлен имот * в кв.49 по плана на [населено място]. В разписния лист към плана от 1968 г. имот * е записан като двор на Л. Н. К. /В./-без документ за собственост, съответно в имотния и парцелен регистър към плана от 1988 г. за имот * е вписан собственик - пак Л. К. /без документ за собственост/. Видно от приложение 7 към съдебно-техническата експертиза идентичност не е налице. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че идентичност е налице само по отношение на 353 кв.м. /двойно защриховани в червено на приложение № 7/, то такава не е налице по отношение на останалите 1102 кв.м., поради което Й. В. би се явила съсобственик в УПИ * /макар по делото да липсват данни за учредяване на такава съсобственост и такова придобивно основание не е наведено в исковата молба/, то в този случай тя е прехвърлила изцяло правата си с договора за дарение. Счел е и, че по делото липсват доказателства за идентичността на къщата, описана в договора за доброволна делба от 1957 г. и къщата, намираша се в УПИ *, като за този извод се е позовал на съдебно-техническата експертиза, че сградите, попадащи в границите на парцел * по плана от 1920 г., не са отразени в плана от 1968 г. и 1988 г., т.е. не съществуват на място, а същите липсват и на въздушните снимки от 1941 г. и 1957 г., от които е видно, че целият имот се ползва като нива, а върху къщата, дарена през 1998 г. е изписана годината „1967“, поради което тази къща е строена по време на брака и не е къщата, описана в договора за доброволна делба. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Н. Л. И. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, като поставят следните въпроси: 1) следва ли да се счита оборена презумпцията на чл.19, ал.3 СК от 1985 г. /отм./ без наличието на каквито и да било доказателства по делото, като се изхожда само и единствено от употребените глаголни форми в документа за собственост и следва ли ищецът да оборва тази презумпция, при все, че съдът е разпределил тежестта на доказване и тя е у ответниците; 2) допустимо ли е с договор за доброволна делба на наследствен недвижим имот, съделителите да определят различни дялове от законните; 3) променят ли се квотите на съделителите при договор за доброволна делба, когато в договора изрично се уговори между страните, че единият от съделителите получава дял на стойност по-голям от законния; 4) водейки се от презумпцията за съвместен принос на съпрузите при придобиване на имуществено право по време на брака /чл.19 СК-отм./, следва ли при всеки случай на придобиване на имот по силата на договор за доброволна делба на същия имот, съпругът на съделител в делбата, да придобие заедно с него /в режим на СИО/ законният дял на другите съделители, за които е предвидено, че следва да получат суми, които суми са определени като дял в договора, въпреки, че определеният от страните дял/дялове не съответства на законната квота в съсобствеността. Основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК е обосновано с доводите, че очевидно неправилен /спрямо ясния текст на договора/ е изводът на съда, че употребеното глаголно време установява, че плащането на сумата 2000 лв. е станало при сключването на договора за доброволна делба, тъй като в действителност употребеното глаголно време „приемат да получат като дял от същия имот сумата 2000 лв.“ означава единствено, че е постигнато съгласие за уравнение на дела в бъдеще. В практиката на ВКС /вкл. и решение № 52 от 23.04.2019 г. по гр.д. № 2733/2018 г., III гр.о., на което се позовава касаторката/ е дадено тълкуване, че основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК е служебно приложимо и при необоснованост на фактическите изводи на съда. Соченото основание е изводимо от мотивите на въззивното решение, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че употребеното в договора за доброволна делба от 16.05.1957 г. глаголно време в израза „приемат да получат като дял от същия имот сумата 2000 лв.“ установява, че сумата е платена при сключването на договора. Преценката следва да се извърши с оглед граматическите правила в българския език и значението, което носи употребата на глаголи в сегашно време и несвършен вид следван от глагол в свършен вид. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос. По отношение позоваването в него /а и в четвъртия въпрос/ на чл.19 СК от 1985 г.-отм. следва да се посочи, че този нормативен акт е неотносим, а за спора е приложим СК от 1968 г. /както е приел и въззивният съд/ и уреденият в чл.13, ал.1 от същия режим на съпружеска имуществена общност, включващ недвижимите и движими вещи, придобити от съпрузите по време на брака за задоволяване нуждите на семейството и съответно тълкуването на този режим в ППВС № 5 от 31.10.1972 г. По тези съображения и с оглед приетите за установени от съда факти по делото, първият въпрос следва да бъде уточнен по следния начин: може ли е да се приеме съгласно чл.13, ал.1 СК от 1968 г.-отм., че придобита по време на брака, въз основа на договор за доброволна делба на наследствен имот, идеална част, е станала съпружеска имуществена общност, единствено с оглед употребените в договора глаголни форми и ако ищецът не е доказал, че сумата не е платена, макар съдът да е указал на ответниците, че в тяхна тежест е да установят плащането. По този въпрос не е налице противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС, даваща тълкуване, че дали имотът, респ. идеална част от него, е придобита по време на брака, се преценява с оглед момента на настъпване на вещно-прехвърлителния ефект в зависимост от осъществения придобивен способ, както и че когато при делба имотът е поставен в дял на един съделител срещу парично уравнение дела на другия съделител, съпружеска имуществена общност става частта от наследствения имот, заплатена по време на брака, но ако сумите за уравнение на дяловете не са платени до прекратяване на брака и останалите съделители не са развалили, поради неизпълнение, договора за делба, върху придобитата по силата на договора идеална част няма да възникне съпружеска имуществена общност. Въззивният съд е приел, че уговорената в договора за доброволна делба от 1957 г. сума от 2000 лв. е платена и това е станало по време на брака, поради което изводите му за възникнала съпружеска имуществена общност върху идеална част от имот, не противоречат на практиката на ВКС. Въпроси втори и трети не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Те са свързани с довода на ищцата, че при сключване на договора за доброволна делба, страните са дали оценка на имота 13 000 лв., а определят дела на другите две съделителки на 2000 лв., поради което именно с оглед близките родствени връзки, са определили различни от законните дялове на всеки един от съделителите. Посочената теза е несъвместима с принципите на вещното право, съобразно които вещните права могат да се придобиват само по предвиден в закона фактически състав /придобивно основание/, като в случая правата са придобити по наследяване по закон и договора за доброволна делба е основание за прекратяване на съсобствеността /изцяло или по отношение на някой от съделителите/, но не и за промяна на придобитите по наследяване права. Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос. С оглед фактите по делото, въпросът следва да бъде уточнен по следния начин: как се определя придобитото в режим на съпружеска имуществена общност, ако по време на брака е сключен договор за доброволна делба на наследствен на единия съпруг имот и определения с договора паричен еквивалент на дела на другите съделители не съответства на правата им в съсобствеността. Даденото в т.3 на ППВС № 5 от 31.10.1972 г. разрешение е относимо към хипотезата на чл.288, ал.2 ГПК-отм. /възлагане на неподеляемо жилище/ в съдебна делба, при която паричното уравнение съответства на дела в съсобствеността, поради което е изведено, че съпружеска имуществена общност по силата на чл.13, ал.1 СК /от 1968 г.-отм./ възниква само върху закупената част от жилището, а съпругът-сънаследник остава индивидуален собственик на частта от същия имот, която има по наследство, съгласно чл.13, ал.2 СК /от 1968 г.-отм./. Затова е необходимо тълкуване върху какви идеални части възниква съпружеска имуществена общност и каква идеална част остава лична собственост на съпруга, в хипотеза като настоящата, когато уговореният паричен еквивалент на дела на останалите съделители не съответства на дела в съсобствеността. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение