Определение № 2301 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2716/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца по делото Д. К. В. (упражняващ адвокатска професия) срещу определение № 1198/04.05.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1218/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 138/17.03.2023 г. по гр. дело № 58/2023 г. на Монтанския окръжен съд (М.), с което, на основание чл. 299, ал. 2 от ГПК, е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело, поради недопустимост на предявения от жалбоподателя срещу Р. П. С. иск за прогласяване нищожност на решение от 13.06.2013 г. по гр. дело № 25/2012 г. на М. и на решение № 519/20.03.2014 г. по възз. гр. дело № 3402/2013 г. на САС. За да постанови обжалваното определение № 1198/04.05.2023 г., въззивният съд, след извършена служебна справка е установил, че повдигнатият пред първоинстанционния съд правен спор е вече разрешен с влязло в сила съдебно решение, поради което също е приел, че на основание чл. 299, ал. 2 от ГПК, повторно заведеното дело следва да се прекрати служебно от съда. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснати процесуални нарушения. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно, и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса на ясно и точно формулирани в изложението на касатора правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените от жалбоподателя касационни оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му. В случая както самата частна касационна жалба, така и изложението към нея с вх. № 13875/14.06.2023 г. не съдържат ясна и точна формулировка на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В частната касационна жалба единствено на страница 10 се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и се споменават правни въпроси, като буквално е изложено следното: „В. Постановените от трите инстанции решения са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280 (1), т. 3 ГПК. 1. Съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са в противоречие с определени законови норми, част от които бяха посочени по-горе, но и в противоречие с практиката на ВКС, чието нарушение осуетява точното прилагане на закона и развитието на правото. Решенията са лишени от мотиви, защото актовете са постановени, без делото да е било изискано и на разположение на докладващият. Този съществен и съзнателен пропуск може да се забележи и досети в самите актове, които са лишени от анализи.“. В изложението към жалбата е посочено и следното: „А. Нищожност на решенията – основание по чл. 280, т. 1 от ГПК. 1. Правният въпрос е този, който е от значение за изхода на молбата ми е този, който е изложен в обстоятелствената част на исковата ми молба – ответницата да бъде подарена от мен с жилище, за да ми осигури спокойни старини и това условие към деня на устното договаряне и сключената сделка по нот. акт № 23, том I, нот. дело 17/2001 година е съществувало, но впоследствие, скоро е отпаднало с обратна сила – чл. 55, ал. 1, трети фактически състав от ЗЗД, при което ми се дължи връщане на обекта в цялост, а ако липсва (погинал или е продаден) – неговата равностойност по днешни пазарни цени. Това се казва не само в посочената правна норма, но и в практиката, обективирана в действащото ППлВС № 1/29.051979 година, което по силата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВл е задължително за съдебните органи – вж. т. 4 на цит. постановление. Следователно, както материалноправният, така и процесуалноправният въпрос са включени в предмета на исковата ми претенция, индивидуализирана е, видно от основанието и петитума й.“. Съдът намира, че така изложеното от жалбоподателя по никакъв начин не отговаря на посочените по-горе изисквания за ясна и точна формулировка на правен въпрос, който да е от значение за изхода на настоящото частно производство, предмет на което е процесуалната допустимост на предявения от жалбоподателя иск, и който въпрос да е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение – в случая такива по приложението на чл. 299, ал. 2 от ГПК. Очевидно е, че такъв правен въпрос по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 299, ал. 2 от ГПК, не е и не би могъл да е изложен в обстоятелствената част на исковата молба на касатора, както се сочи в изложението към частната му касационна жалба. Останалата част от частната касационна жалба и изложението към нея нямат никакво отношение към допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС в случая не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване, в която и да било от хипотезите на чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение