Определение № 5961 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2696/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. К., ЕГН [ЕГН], и И. П. Д.- К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. К. Д., против Решение №113 от 25.03.2024г. по в. гр. д. №61/2024г. по описа на Окръжен съд- Русе, с което е било потвърдено Решение № 918 от 16.06.2023г, постановено по гр. д. № 3395/21 по описа на Районен съд- Русе, с което е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба на притежаваната от Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], по наследство ј ид.ч. от недвижим имот, сключен с нотариален акт №38/29.11.2016г., том V, рег. №6574, дело №381/2016г. на нотариус Ж. Г., вписан в СВ - Р. с вх. рег. №17967, акт №75, том 45, дело №9050/2016г., с който Л. В. К., б.ж. на [населено място], починал на 08.03.2018г., и Л. Н. К., ЕГН [ЕГН], са продали на М. К. К. от [населено място], [улица], вх.3, ет.3, ап.7, ЕГН [ЕГН] и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], следния недвижим имот: апартамент №14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5.10 по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], вх.7, ет.3, ап. №14, който се намира в сграда №5, разположена в поземлен имот с идентификатор 63427.2.2085, с предназначение жилище, апартамент, на едно ниво, с площ 68.36 кв.м., заедно с изба №21 с площ 5.05 кв.м., заедно с 2.837 % ид.ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж 63427.2.2085.5.9 и 63427.2.2085.5.11, под обекта 63427.2.2085.5.6, над обекта 63427.2.2085.5.15, на основание чл.26, ал.1, предл.1 във връзка с чл.152 от ЗЗД- поради противоречието му със закона, и е отхвърлен предявения от М. К. К. от [населено място], [улица], вх.3, ет.3, ап.7, ЕГН [ЕГН], и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], срещу Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], иск да се признае, че договорът за продажба на описания апартамент в нотариален акт №38/29.11.2016г., том V, рег. №6574, дело №381/2016г., вписан в СВ - Р. с вх. рег. №17967, акт №75, том 45, дело №9050/2016г., е нищожен като привиден по отношение на ј ид.ч. от имота, който е негов предмет и да се прогласи за същата част за действителен договора, сключен със същия нотариален акт, по силата на който Л. Н. К. и Л. В. К. са прехвърлили на М. К. К. и И. П. Д.-К. собствеността върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5.10 по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], вх.7, ет.3, ап.14, намиращ се на трети етаж в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5, предназначение- многофамилна жилищна сграда, разположена в ПИ с идентификатор 63427.2.2085, предназначение на самостоятелния обект- жилище, апартамент, брой нива на обекта 1, площ 68.36 кв.м., прилежащи части- изба 21 и 2.837 % ид.ч. от общите части на сградата, съседни самостоятелни обекти: на същия етаж 63427.2.2085.5.9 и 63427.2.2085.5.7, под обекта 63427.2.2085.5.6, над обекта 63427.2.2085.5.15, като прехвърлянето е извършено в изпълнение на договор за поръчка, съгласно който М. К. К. и И. П. Д.-К., като довереници, са се задължили да сключат за сметка на Л. В. К. и Л. Н. К., като доверители, договор за кредит в размер на около 55000 лв. с “Банка Пиреос България” АД, като кредитополучатели, да придобият собствеността върху апартамент №14 в [населено място], [улица], вх.7, ет.3 в СИО, формално чрез договор за продажба и да се съгласят банката да впише ипотека върху имота за обезпечаване на кредита и да се разпоредят с получения кредит след изпълнение на всички условия и формалности за усвояването му, съобразно указанията на доверителите и за тяхна сметка, а доверителите се задължили да им прехвърлят собствеността върху собствения си апартамент №14 с оглед изпълнение на поръчката, да погасят в 6-месечен срок изтегления за тяхна сметка кредит и да им заплатят възнаграждение. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. В. В., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 във връзка с чл.152 от ЗЗД, предявен от Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], против М. К. К., ЕГН [ЕГН], и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба на притежаваната от Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], по наследство ј ид.ч. от недвижим имот, сключен с нотариален акт №38/29.11.2016г., том V, рег. №6574, дело №381/2016г. на нотариус Ж. Г., вписан в СВ - Р. с вх. рег. №17967, акт №75, том 45, дело №9050/2016г., с който Л. В. К., б.ж. на [населено място], починал на 08.03.2018г., и Л. Н. К., ЕГН [ЕГН], са продали на М. К. К. от [населено място], [улица], вх.3, ет.3, ап.7, ЕГН [ЕГН] и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], следния недвижим имот: апартамент №14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5.10 по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], вх.7, ет.3, ап. №14, поради противоречието му със закона, както и по насрещен иск с правно основание чл.26, ал.2 във връзка с чл.17 от ЗЗД, предявен от М. К. К., ЕГН [ЕГН] и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], срещу Велислав Л. К., ЕГН [ЕГН], за признаване за установено, че договорът за продажба на описания апартамент в нотариален акт №38/29.11.2016г., том V, рег. №6574, дело №381/2016г., вписан в СВ - Р. с вх. рег. №17967, акт №75, том 45, дело №9050/2016г., е нищожен като привиден по отношение на ј ид.ч. от имота, който е негов предмет, и за прогласяване за същата част за действителен договора, сключен със същия нотариален акт, по силата на който Л. Н. К. и Л. В. К. са прехвърлили на М. К. К. и И. П. Д.-К. собствеността върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5.10 по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], вх.7, ет.3, ап.14, като прехвърлянето е извършено в изпълнение на договор за поръчка, съгласно който М. К. К. и И. П. Д.-К., като довереници, са се задължили да сключат за сметка на Л. В. К. и Л. Н. К., като доверители, договор за кредит в размер на около 55000 лв. с “Банка Пиреос България” АД, като кредитополучатели, да придобият собствеността върху апартамент №14 в [населено място], [улица], вх.7, ет.3 в СИО, формално чрез договор за продажба и да се съгласят банката да впише ипотека върху имота за обезпечаване на кредита и да се разпоредят с получения кредит след изпълнение на всички условия и формалности за усвояването му, съобразно указанията на доверителите и за тяхна сметка, а доверителите се задължили да им прехвърлят собствеността върху собствения си апартамент №14 с оглед изпълнение на поръчката, да погасят в 6-месечен срок изтегления за тяхна сметка кредит и да им заплатят възнаграждение. Съдът е приел, че възражението на ответниците по първоначалния иск, че исковата молба, с която същият е предявен, следвало да бъде вписана и по отношение на други лица, които са собственици на имота към датата на вписването й, но не са страни в исковото производство, е неоснователно. Посочил е и че даже и да е налице такава нередовност по отношение на вписването на исковата молба, то това не води до недопустимост на предявения иск и на постановеното по него решение. За неоснователно е счетено и възражението на ответниците по първоначалния иск за недопустимост на същия поради липса на представителна власт на упълномощения от ищеца адв. В. В.. В тази връзка съдът е изложил съображения, че по делото не са събрани доказателства, че пълномощното от 07.06.2021г. за упълномощаване на адв. В. не е подписано от ищеца Велислав Л. К.. На следващо място е посочил, че съществуването на упълномощителната сделка е от значение само за отношенията между упълномощителя и пълномощника, тъй като извършените от пълномощника процесуални действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по отношение на нея. За насрещната страна по спора липсва правен интерес да оспорва съществуването на упълномощителната сделка чрез оспорване на съдържанието на пълномощното или на положения от упълномощителя подпис. По съществото на спора въззивният съд е приел, че сделката по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 38/29.11.2016г., с която Л. В. К., б.ж. на [населено място], починал на 08.03.2018г., и Л. Н. К., ЕГН [ЕГН], са продали на М. К. К. от [населено място], [улица], вх.3, ет.3, ап.7, ЕГН [ЕГН] и И. П. Д.-К., ЕГН [ЕГН], следния недвижим имот: апартамент №14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.2085.5.10 по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], вх.7, ет.3, ап. №14, е нищожна поради противоречието й със закона, тъй като продавачите са прехвърлили на ответниците собствения си недвижим имот в обезпечение на получен от тях заем. По тези съображения съдът е приел за основателен предявения от Велислав Л. К. иск с правно основание по чл.26, ал.1, пр.1 във връзка с чл.152 от ЗЗД по отношение на притежаваната от него по наследство ј идеална част от имота. Посочил е и че с влязло в сила на 27.05.2021г. решение №164/08.06.2020г. по гр. дело №684/2019г. по описа на Окръжен съд- Русе същият договор е бил прогласен за недействителен на основание чл.26, ал.1 във вр. с чл.152 от ЗЗД за ѕ ид.ч. от недвижимия имот по иск, предявен от Л. Н. К. против М. К. К. и И. П. Д.-К.. По насрещния иск, предявен от М. К. К. и И. П. Д.-К. против Велислав Л. К. съдът е приел, че нищожността на договора на посоченото по- горе основание изключва основателността на насрещния иск, тъй като не би могло да се приеме, че нищожният договор за покупко-продажба прикрива договор за поръчка. На следващо място съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява сключване на договор за поръчка със съдържанието, изложено в насрещната искова молба В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, касаторите твърдят, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Следва ли да бъде вписана исковата молба по отношение на собствениците на имота към момента на вписването на исковата молба или е допустимо вписване по персоналната партида на ответници- вече бивши собственици на процесния имот, но не и по партидата на новите собственици, които са придобили имота по силата на сделка, вписана в СВ? Следва ли съдът да разгледа вписана по този начин искова молба? 2. Следва ли съдът да разгледа искова молба, подписана от пълномощник, за който впоследствие се установява, че няма редовно подписано пълномощно? 3. Следва ли страната, която твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл.152 от ЗЗД за обезпечение на заем, да установи съществуването на заемното правоотношение? 4. Допустими ли са показанията на свидетелите по делото, с които се цели да се отмени писмено съглашение- сключения договор за продажба, без да се иска изричното съгласие на страните по делото- чл.164, ал.1, т.5 от ГПК? 5. Допустими ли са показанията на свидетелите по делото, с които се цели установяването на договор за заем на стойност над 5000 лв., без да се иска изричното съгласие на страните по делото- чл.164, ал.1, т.3 от ГПК? 6. Допустими ли са показанията на свидетелите по делото, с които се цели опровергаването на официален документ- сключения нотариален акт за покупко- продажба- чл.164, ал.1, т.2 от ГПК? Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2 от ГПК поради вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос от изложението е свързан с доводите на касаторите за недопустимост на въззивното решение поради обстоятелството, че исковата молба, с която е бил предявен първоначалният иск, била вписана само по партидата на ответниците, а не и по партидата на новите собственици на имота, в полза на които те са се разпоредили след подаването й. Според настоящия състав на съда посочените доводи не сочат на недопустимост на въззивното решение, поради което и в случая не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК за допускане на касационното му обжалване. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2009 г., изискването за вписване на исковата молба не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по смисъла на чл. 127 от ГПК. Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително- защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, обвързващ страните по делото със силата на присъдено нещо. Вписването на исковата молба има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната - ищец срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването. Н. на искова молба не се отразява на спорния предмет, защото - по арг. от чл. 115, ал. 4 ЗС, влезлите в сила решения по тези дела, също подлежат на вписване, а дори и невписани, тези решения обвързват страните със силата на присъдено нещо, но придобитите вещни права ще бъдат противопоставими на третите лица едва след вписването. Предвид горното обжалваното решение не може да се приеме за вероятно недопустимо поради невписването на исковата молба по партидите на трети лица, които не са страни по делото. Отделно от това следва да се посочи, че в Правилника за вписванията /ПВ/ не е предвидена възможност за вписване на искови молби по партиди на лица, които не са страни по делото, който извод се налага от разпоредбата на чл.12, ал.2, изр.1 от ПВ Не са налице основанията на чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос от изложението, който също е свързан с евентуалната му недопустимост, тъй като се отнася до наличието на валидно учредена представителна власт на пълномощника на ищците по първоначалния иск. Формулираният от касаторите въпрос се основава на твърдението им, че пълномощното, с което ищецът Велислав Л. К. е упълномощил адв. В. В. да го представлява по делото, не било подписано от упълномощителя. Това твърдение не може да бъде споделено, тъй като не е било установено по делото. Предмет на изследване от допуснатата пред първоинстанционния съд почеркова експертиза не е било пълномощното от 07.06.2012г., с което Велислав Л. К. упълномощава адв. В. В. да подаде от негово име исковата молба по делото, а договор за правна защита и съдействие от 13.12.2021., сключен между Велислав Л. К. и адв. В. В., който е с предмет- изготвяне на отговор и процесуално представителство по насрещна искова молба. По отношение на пълномощното от 07.06.2021г., от което е възникнала представителната власт на адв. В. В. по първоначалния иск, по делото не са били събрани каквито и да са доказателства, че не е подписано от упълномощителя Велислав Л. К.. Отделно от това с писмено уведомление до първоинстанционния съд /л.407 от първоинстанционното дело/ Велислав Л. К. изрично е потвърдил всички извършени от адв. В. В. от негово име процесуални действия по делото и е заявил, че приложените по делото пълномощно от 07.06.2021г. и два договора за правна защита и съдействие от 07.06.2021г. и 13.12.2021г. са подписани от него. Третият въпрос от изложението е от значение за изхода на спора, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице обаче допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика, включително с цитираното от касаторите Решение № 196 от 15.10.2013г. на ВКС по гр.д. №1348/2012г., трето г.о., съгласно която когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В случая обжалваното решение съответства на посочената практика, тъй като въззивният съд е приел, че процесният договор за покупко- продажба на недвижим имот е бил сключен като обезпечение на паричен заем, предоставен от купувачите на продавачите. Оплакванията на касаторите, че по делото не било установено наличие на заемно правоотношение /размер на заема и срокове за връщането му/ са относими към основателността на касационната жалба и не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване. Четвъртият, петият и шестият въпроси от изложението са свързани с допустимостта на събраните по делото свидетелски показания. Въпросите са от значение за изхода на спора, но не са били разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, поради което и не може да се приеме наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По въпроса допустими ли са свидетелски показания за установяване нищожност на договор за продажба, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между същите страни, е налице формирана практика на ВКС /Решение № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011г., ІV-то г. о.; Решение № 405 от 25.11.2014г. по гр. д. № 3709/2014 г., ІV-то г. о.; Решение № 461 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г., ІV-то г. о.; Решение № 331 от 12.01.2016 г. по гр. д №1870/2015г., ІІІ-то г. о.; Решение №148 от 22.10.2020г. по гр.д. №480/2020г., ІV-то г. о., Решение № 50115 от 18.03.2024 г. по гр. д. № 1493/2022 г., ІV-то г. о., и др./, съгласно която в този случай е налице противоречие на договора с разпоредбата на чл.152 от ЗЗД, което е основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради противоречието му със закона, а не за нищожност поради привидност по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. В тази хипотеза не важат ограниченията за допустимостта на свидетелските показания по чл.165, ал.1 и ал.2 от ГПК, тъй като съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства. Обжалваното решение, с което съдът е приел, включително въз основа на събраните по делото свидетелски показания, че оспореният договор за покупко- продажба противоречи на закона, тъй като е сключен в нарушение на забраната по чл.152 от ЗЗД, съответства на така формираната практика. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, каквото искане е направено в изложението. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая жалбоподателите не са обосновали допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените в изложението въпроси, а именно- какво е значението на всеки от въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Липсва посочване на неправилна или нуждаеща се от осъвременяване съдебна практика, както и на правна норма, която е непълна, неясна или противоречива, и по която не е налице съдебна практика. В случая по всички поставени от касаторите въпроси е налице формирана съдебна практика, която се споделя от настоящия състав на съда и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Предвид горното искането им за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не може да се уважи. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна нищожност. Според Тълкувателно решение №1/2012г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГТК на ВКС съдебното решение е нищожно в случаите на постановяването му от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не е подписано от членовете на съдебния състав, ако не е в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, вкл. и при тълкуване. В случая такива пороци на обжалваното решение не са налице.То е постановено от законен състав на въззивния съд, в рамките на правораздавателната му компетентност, при спазване на изискуемата писмена форма, подписано е от членовете на съдебния състав и формираната в мотивите на съдебния акт воля на съда е разбираема и логически последователна. Въззивното решение не е и вероятно недопустимо. Процесуална недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск- по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него / в този смисъл- Решение №29 от 06.08.2010г. на ВКС по гр.д.№ 2426/2009г., второ гр.о.; Решение №27 от 06.08.2020г. на ВКС по гр.д.№ 2662/2019г., второ гр.о. и др./. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съда, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищцата, по редовна искова молба и няма данни за липса на положителни процесуални предпоставки на правото на иск или за наличие на отрицателни такива. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. На адв. В. В., който е оказал безплатна правна помощ при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА на ищеца Велислав Л. К., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за касационното производство в общ размер от 1200 лв. за защита по първоначалния и насрещния иск. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,