Определение № 188 от 27.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2067/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Производството е образувано по касационна жалба от процесуалния пълномощник на [фирма] – [населено място] срещу решение № 551 от 05.05..2017 г., постановено по в. гр. д. № 508/2017 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение от 06.01.2017 г. по гр. д. № 11248/2016 г. на Районен съд – Пловдив и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иск с правна квалификация чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на договор за цесия от 20.02.2016 г., с който Д. Г. П. продава на Г. К. М. свое вземане към банката– ищец, представляващо присъдени съдебни разноски с решение по търг.дело №3/2015 по описа на ОС-Пазарджик и по в.т.д. № 710/2015 на АС-Пловдив в общ размер на 8 837 лева..

В касационната жалба се навеждат оплаквания за нарушения на материалния закон при постановяване на обжалваното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./.

Ответникът по касационната жалба страна Г. М. в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация. Претендира разноски в размер на 900 лева-договорено адв.възнаграждение.

От страна на втория ответник Д. П. не е постъпил писмен отговор на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева и спорът е граждански намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователен така предявения отменителен иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, съдебният състав се е позовал на следните, установени по делото, факти:

С договор за цесия от 20.02.2016 г. ответника Д. П. прехвърля възмездно на втория ответник Г. М. свое вземане към банката– ищец, представляващо присъдени съдебни разноски с решение по търг.дело №3/2015 по описа на ОС-Пазарджик и по в.т.д. № 710/2015 на АС-Пловдив в общ размер на 8 837 лева срещу цена от 8000 лева. В ИМ по настоящото дело, от страна на ищеца [фирма] се твърди, че банката към датата на сключване на договора за цесия е била кредитор на цедента Д. П., по силата на Р №92/10.07.2015 г. по т.д. № 3/2015 на ОС-Пазарджик, с което е признато за установено, че същата има вземане към цедента и С. К. Палозова – солидарно отговорен съдлъжник, в общ размер на 7 390,36 евро,ведно със законната лихва от 03.06.2013 г. до окончателното плащане, основано на Договор за банков ипотечен кредит от 18.09.2008 г. и Анекс от 21.12.2010 г.. Със същото решение банката е осъдена да заплати на П. сумата от 8 837 лева-разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска на банката срещу него, което вземане е и предмет на атакуваната с иска по чл.135 ал.1 ЗЗД възмездна цесия. С решението по въззивното дело на АС-Пловдив по в.т.д. №710/2015 са присъдени още 7 250 лева-разноски в полза на П., дължими от банката или общо вземането на цедента към банката за разноски възлиза на 16 087 лева. Отделно от това, р азноски в същия общ размер на сбора от горните суми - 16 087 лева са присъдени с двете съдебни решения и в полза на солидарния длъжник на П.-С. Палозова.

В рамките на въззивното производство и при условията на чл.266 ал.2 ГПК е прието представеното от ответника- цесионер М. писмено доказателство: изявление за предсрочна изискуемост и прихващане, изходящо от банката-кредитор до солидарния съдлъжник по кредита С. К. Палозова с дата на връчване на последната- 25.05.2016 г., с което е направено волеизявление за прихващане на сбора на вземанията на Палозова за разноски по двете гореспоменати дела от 16 087 лева с насрещните вземания на банката срещу двамата съдлъжници, признати със същите съдебни решения, възлизащи в общ размер на 7 390,36 евро, които същите дължат солидарнно. Последиците на прихващането от страна на кредитора с вземане на единия от солидарно отговорните длъжници има действие и за другия, съгласно чл.123 ал.1,предл. второ ЗЗД. Последното е дало основание на въззивния съд, да счете, че банката –ищец по иска по чл.135 ал.1 ЗЗД е погасила с това прихващане своето вземане в общ размер на 7 390, 36 евро, на което основава качеството си на кредитор. Това е така, доколкото в ИМ, според съда, ищцовата банка е посочила, че е кредитор по отношение на цедента само на основание и до размера на признатите с цитираните по – горе две съдебни решения суми, а не за целия размер на дължимия заем отпуснат по Договор за банков ипотечен кредит от 18.09.2008 г. и Анекс от 21.12.2010 г.. С оглед изложеното е счетено, че след извършване на прихващането, ищецът е загубил качеството си на кредитор по отношение на цедента до размера на признатия с двете решения размер на задължението на последния към банката-7 390,36 евро и искът е отхвърлен, поради изгубване от страна на ищеца на активната му легитимация на кредитор като предпоставка за основателността на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД.

В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към настоящата касационна жалба са формулирани следните правни въпроси, които уточнени и прецизирани се свеждат до следното:

1. За приложението на чл.266 ал.2, т.1 ГПК по отношение на представеното от страна на ответника М. изявление за прихващане от банката до трето за процеса лице и в частност, чия е доказателствената тежест за това, че страната не е могла да се снабди и представи това доказателство още с отговора на ИМ, 2. За обвързаността на съда от фактическата рамка на спора, определена с доклада по чл.146 ГПК във връзка с позоваването на въззивния съд на факти, извън приетите за релевантни с доклада по делото, 3. За задължението на съда да изложи в мотивите си отношение по всички спорни факти и доказателства и да мотивира, кои доказателства възприема и защо и кои отхвърля, за това може ли въззивният съд да възприеме за недоказани факти, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване/ в случая качеството кредитор на банката-ищец/, 4. Има ли действие прихващането с един от солидарните длъжници по смисъла на чл.123 ал.1 ЗЗД, когато се прихваща с или срещу неликвидно вземане и 5. Допустимо ли е длъжник, който се е съгласил с прехвърляне на неговото вземане да прихване свое задължение срещу това вземане.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното решение е в противоречие с отговорите, дадени в практиката на ВКС по чл.290 ГПК- основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК/ ред. до изм. в ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допускане до касация, евентуално е налице основанието по чл.280 ал.1, т.3 ГПК / посоч. ред./ по същите въпроси.

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

В настоящия случай, отговорът при постановяване на въззивното решение на въпроса под №1 за приложението на чл.266 ал.2 т.1 ГПК не е в противоречие с този в посочените решения на ВКС по чл.290 ГПК: по гр.д. №1906/13 на Четвърто г. о. и по гр.д. № 1223/10 на Трето г.о. на ВКС, поради обстоятелството, че ответникът М. не е бил изобщо автор или адресат на конкретния частен диспозитивен документ, материализиращ волеизявление за прихващане и следователно, законово необосновано би било да му се възложи да доказва отрицателния факт:че не е могъл да узнае за него и да го представи още с отговора на ИМ. Съблюдаването на правилата на чл.266 ал.2,т.1 ГПК, от своя страна, води и до липсата на противоречие с практиката на ВКС и по втория въпрос, свързан с първоначално фиксираната с доклада фактическа рамка на спора, доколкото е ясно, че в хипотезите на изключенията, допускащи нови факти и д-ства да се сочат и събират във въззивната инстанция, тази рамка се разширява. Отговорът на третия въпрос не би обусловил друг изход по спора, когато се касае за доказване на факти по установяване на активната легитимация на ищеца по спора-аргум. от ТР1/2013 по тълк.дело № 4/12-т.3 ,изр.последно. Четвъртият и петият въпрос се основат на твърдения на касатора, които касаят липсата на качеството ликвидност на вземането на третото лице, с което самата банка е извършила прихващане и на нейното съгласие с цедирането на това вземане на трето лице. Подобни въпроси изобщо не са повдигани в хода на процеса, не са правени доказателствени искания и съдът не е формирал правораздавателната си воля въз основа на техния отговор. От изложеното следва, че не се обосновава основание за допускане до касация на обжалваното въззивно решение.

В полза на ответника по касация М. не следва да се присъждат разноски пред ВКС, поради липсата на доказателства за реално плащане на претендираното възнаграждение за адвокат в размер на 900 лева/в този смисъл ТР 6/12 на ОСГТК/.

На основание изложеното, ВКС,ТК, състав на Второ т.о.