Определение № 5883 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1992/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №16347/28.12.2023г. на Д. И. Д., чрез адв. М. Д. срещу решение №338/25.10.2023г. по в. гр. д. №533/2023г. на Окръжен съд – Ст. Загора, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е допусната делба на четири съсобствени имота само в частта му по отношение на апартамент №2. Според касаторката в обжалваната част решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, поради което моли да бъде отменено, като бъде отхвърлен искът за делба на апартамент с идентификатор №... поради липсата на съсобственост между страните относно този имот. Заявява, че само и единствено тя е собственик на този апартамент на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, за което е издаден нот. акт №95 т.5 рег.№ 7396 дело № 807 от 15.09.2021г. Счита, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се доказва, че тя и партньорът й Г. Д. Н. живеят в процесния имот на семейни начала от месец август 2010г. до настоящия момент. Твърди, че в настоящия случай тя- в качеството си на наследник демонстрира спрямо останалите наследници /ищците по делото / завладяването на имота в хипотеза, когато владението е предадено от наследодателя на лице, което след смъртта му има качеството наследник по закон съгласно задължителната за съдилищата практиката. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката посочва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпроса: 1. Какво е значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота по смисъла на разясненията, дадени в ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г.? Въпросът се поставя във връзка със становището на касаторката, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Позовава се на разясненията в ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г., според които когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Твърди, че изводите на съда са в противоречие с решение №32/08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. и посоченото в него решение №3/25.02.2016г. по гр.д.№3973/2015г., в което се приема, че когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл.69 и чл.68 ЗС, а именно, че владее имота за себе си, като при извършване на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общ наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението и ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. По така поставения въпрос се поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.З ГПК, тъй като според касаторката той от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касация – Д. Ив. Д. и и К. Ив. Д. чрез самостоятелни писмени отговори, депозирани чрез адв. К. изразяват становище за нейната неоснователност и за липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Молят касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – се моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като им бъдат присъдени разноски. Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск, предявен от Д. Ив. Д. и К. Ив. Д. срещу Д. И. Д. за делба на 1. Самостоятелен обект с идентификатор №... по КККР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващ апартамент №2 с площ 103,22 кв. м., ведно с прилежащите му избено и таванско помещение, и 1/6 ид. част от общите части на сградата и от правото на строеж; 2. Дворно място, находящо се в [населено място], общ. К., [улица], с площ 400 кв. м., съставляващо УПИ №... в квартал 2 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилище – къща, лятна кухня, второстепенна постройка и подобрения; 3. Поземлен имот – нива с идентификатор №..., находящ се в [населено място], местност КАРА КОС общ. М., обл. Стара Загора, с площ 2018 кв. м.; 4. Поземлен имот-гора с идентификатор №..., находящ се в [населено място], общ. М., обл. Стара Загора с площ 1201 кв. м. Ищците твърдят, че заедно с ответницата са законни наследници на баща си И. Д. И., починал на 24.05.2021г., и на дядо си Д. И. Г., починал на 10.12.1992г. С оглед изложеното молят съдът да допусне делба на описаните имоти при квоти по 1/3 за всеки от тях. Оспорват и нотариален акт за констатиране на собственост на апартамента, находящ са в [населено място] на [улица], ет. 1, ап. 2, придобит по давностно владение №95, том V, рег. № 7396, дело №807 от 2021г., с който ответницата Д. И. Д. е призната за едноличен собственик на описания в него недвижим имот, придобит по давностно владение и молят да се отмени. Ответницата Д. Д. чрез постъпилия писмен отговор от адв. Д., оспорва наличието на съсобственост между страните по отношение на апартамент №2, находящ се в [населено място] [улица], като твърди, че само и единствено тя е негов собственик на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 2010г., за което е издаден нот. акт №95, т. 5 рег. №7396, дело № 807 от 15.09.2021г. Излага, че още приживе баща й, през 90-те години на миналия век многократно е заявявал, че желае всички негови имоти, включително и този апартамент да останат за нея. Твърди, че през м. август 2010г. установява фактическа власт върху имота като заживява в него със семейството си /включващо партньорът й Г. и двете им деца/ и го завладява за себе си със знанието, съгласието и по настояване на собствениците на имота /баща си и баба си/. Възразява имотът да бъде допуснат до делба, тъй като не е съсобствен между страните, а е изцяло нейна собственост. Не оспорва допускането до делба на останалите имоти, при квотите, посочени в исковата молба. Първоинстанционният съд е допуснал делба на всички четири имота при квоти по 1/3 за всеки от съделителите, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменил констативен нотариален акт №95, т. 5, нот. дело № 807/20214г. в частта, с която Д. И. Д., ЕГН [ЕГН] е призната за собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... Недоволна от първоинстанционното решение, Д. Д. го е обжалвала само в частта, с която е допусната делба на процесния апартамент №2, находящ се в [населено място]. За да потвърди решението в обжалваната част, въззивният съд е посочил, че с оглед събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства, първоинстанционният РС правилно е установил наличието на съсобственост, произлизаща от наследствено правоприемство между страните върху процесния апартамент. Посочил е, че той е станал изцяло собственост на И. Д. И. след смъртта на майка му Я. Г., починала на 19.11.2011г., а преди тази дата е бил в съсобственост между тях. Наследството е било открито със смъртта на И. И., починал на 24.05.2021г., като през лятото на 2010г. имотът е бил все още съсобствен между него и майка му Я. Г., като по делото липсват доказателства апартаментът да е бил даден на въззивницата Д. И.. Посочил е също, че към онзи момент И. И. още не е бил едноличен собственик на целия апартамент, тъй като след смъртта на баща му Д. И. Г., починал на 10.12.1992г., имотът е станал съсобственост между него и майка му при дялове за Я. В. И. 3/4 ид.ч. и за И. Д. И. 1/4 ид.ч. Отбелязал е също, че с подадената данъчна декларация вх. №[ЕГН]/06.07.2021г. въззивницата Д. Д. е декларирала собствеността върху процесния апартамент за нея 1/3 ид.ч., за ищеца К. И. Д. 1/3 ид.ч. и за ищцата Д. И. Д. 1/3 ид.ч. Споделен е изводът на първ. съд, че при съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства, а не единствено на реализираното деклариране на процесния апартамент при посочените квоти, в процесния случай не се установява извършване на предаване на владението приживе на наследодателя. Прието е, че ответницата Д. Д. не е придобила процесния апартамент по давност, тъй като от свидетелските показания се установява, че тя се е заживяла в него едва в периода 2015- 2016г. като липсва непрекъснато, явно и необезпокоявано от никого давностно владение, осъществявано 10 години на целия имот, като е счетено, че тя е владяла за себе си своите 1/3 ид.ч., но относно останалите 2/3 ид.ч. е упражнявала държане в полза на другите двама съсобственици-двамата въззиваеми- ищци. Въззивният съд е счел за надлежно оборена презумпцията по чл.69 от ЗС, като е посочил, че ремонтите са били извършвани от и със средства на бащата, който постоянно е ходил в апартамента си. Баба Я. В. И. е живяла в апартамента, ходела е и на ранчото, като поклонението й е било извършено именно в този неин апартамент. Посочил е, че недоказано по несъмнен и безспорен начин е останало наличието на предварителни уговорки за предаването на апартамента, нито пък с конклудентни действия е било очевидно предоставено упражняването на фактическата власт върху него на въззивницата Д. И. от м.август 2010г. Предвид горното въззивният съд е изложил, че апартаментът правилно, законосъобразно и обосновано е бил допуснат до делба между трите страни при делото при равно дялово участие за всяка. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос относно значението на предварителна уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, касаторката твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие със съдебната практика на ВСК. В посоченото в изложението решение №32 от 8.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015г. се приема, че ако владението е било предадено от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на останалите по отношение на частта на този съсобственик. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. Разрешението на въззивния съд не е в противоречие с така цитираното решение. Следва да се посочи обаче, че преценката дали владението е установено въз основа на такава уговорка се извършва с оглед събраните доказателства, а не само според твърденията на страната. От ангажираните по настоящото дело доказателства категоричен извод за наличието на подобна уговорка не може да се направи. Преценката на въззивния съд е мотивирана от съвкупния анализ на фактите, установени въз основа на всички гласни и писмени доказателства, поради което настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, посочени в чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Това е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора, в полза на всеки от ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер от по 1500 лв. съобразно представените договори за правна защита и съдействие. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,