Определение № 2714 от 03.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3277/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, чрез адв. Б. М., срещу решение № 129/27.02.2023г. по в.гр.д. № 567/22г. по описа на САС, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“, търговски номер 775 753 072, със седалище и адрес на управление в [населено място], Франция искове по чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 32 750 евро главница, със законната лихва за забава от 21.09.2021г., сумата от 53 518, 77 евро - лихва за забава за периода от 11.06.2004г. до 20.09.2021г. и сумата 500 евро, присъдени по съдебно решение № 2004/003207 от 13.03.2009г. на търговски съд на Авиньон – Второ отделение, признато и допуснато до изпълнение в Република България, и за вземанията по което, въз основа на изпълнителен лист от 02.08.2021г., е било образувано изпълнително дело № 20218520400159 на ЧСИ К. П. с рег. № 852. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, сочейки всички основания на чл. 281, т.3 ГПК. Твърди да са неправилни: отказът на съда да приложи разпоредбата на чл.117, ал. 2 ЗЗД към процесния случай; приетото, че в производството по чл. 622 и чл. 623 ГПК ищецът е могъл да изтъкне факти и обстоятелства, настъпили след постановяване на съдебното решение за вземането, от значение за последното; приетото, че изпълнителното основание по смисъла на чл.439, ал.2 ГПК бил актът на българския съд по признаване и допускане на френското осъдително решение. Възразява и срещу възприетите от въззивния съд мотиви на първоинстанционния, според които: давността „за погасяване на принудителното изпълнение“ е институт на материалното право; приложение намира чл. 63 КМЧП; не е изтекла предвидената във френското право 10 годишна погасителна давност и този срок не е процесуален; липсва дискриминация и не се нарушава принципа за съобразяване с оправданите правни очаквания на страните. Касаторът иска да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на ЕС по въпроса: „Съвместим ли е с чл.41, пар.1 от Регламент 1215/2012 съотв. чл.38, §1 от Регламент 44/2001 предвиденият в правото на сезираната държава срок за погасяване на установено със съдебно решение вземане, въз основа на който след изтичане на определено време и направено възражение от длъжника съдебното решение вече не може да бъде изпълнено, да се прилага по отношение на сходно съдебно решение, постановено в друга държава – членка?“ В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ „Кое е приложимото право към давността за погасяване изпълнението на вземане, установено със съдебно решение от една държава членка на ЕС, при признаването и изпълнението му на територията на Р България? 2/ “Следва ли чл. 117, ал.2 ЗЗД относно погасяването по давност на вземане, установено със съдебно решение, да се прилага и по отношение на постановени в други държави членки на ЕС съдебни решения, съответно допустимо ли е при изпълнението на съдебно решение от друга държава членка на ЕС с него да се свързват правни последици, които не би произвело съдебно решение от същия тип, постановено директно в България?“ 3/ „Възможно ли е в производството за признаване и допускане до изпълнение по чл. 622 и чл. 623 във връзка с Регламент 44/2001г. да се направи възражение за погасяване по давност на принудителното изпълнение на съдебното решение от друга държава –членка на ЕС, съответно, ако това не е възможно, кое е правното основание, на базата на което длъжникът може да възрази за изтичането на тази давност ?“ Първият въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – твърди се противоречие със следните решения на СЕС: по дело С-379/17 Societa Immobiliare Al Bosco Srl; по дело С-139/10 Prism Investments BV; по дело С-420/07 Apostolides и др., от които ясно и недвусмислено личало, че същинското изпълнение на съдебно решение в друга държава членка се урежда от процесуалните норми на държавата членка по това изпълнение, включително относно срока на давността за погасяването му и важи принципът, че при изпълнение на чуждо съдебно решение с него не могат да се свързват правни последици, които не би произвело съдебното решение от същия тип, постановено директно в сезираната държава. Вторият въпрос е поставен в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2, като се твърди противоречие с посочените по – горе актове на СЕС и с практиката на ВКС в определение № 547/16.06.2016г. по т.д.№ 3362/2015, ТК на ВКС. Третият въпрос се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 152/28.12.2012г. по т.д.№ 970/2011г., І ТО. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“, търговски номер ..., със седалище и адрес на управление в [населено място], Франция и съдебен адрес адв. К. П., [населено място], не е депозирал отговор на касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: За да потвърди обжалваното решение за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439, ал.2 ГПК, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция и безспорна между страните фактическа обстановка, съгласно която: С решение № 2004/003207 от 13.03.2009г. на търговски съд на Авиньон – Второ отделение, „Застрахователно акционерно дружество „“Булстрад Виена иншурънс груп“ АД и „Транскапитал“ ЕООД са били осъдени да заплатят солидарно на „Хелветия къмпани Суис дАсюрънс“ сумата от 65 500 евро главница, ведно със законната лихва за забава от 11.06.2004г. и 1 000 евро разноски за това съдебно производство. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила най – рано на 06.11.2009г. С разпореждане от 29.09.2015г. по т.д. № 5468/2015г. на СГС, потвърдено с влязло в сила решение № 2838 от 18.12.2019г. по в.т.д. № 5452/2015г. на САС ( с определение № 60452 от 13.07.2021г. по т.д. № 921/2020г. на ВКС, І т.о. решението на САС не е допуснато до касация), френското съдебно решение е признато и допуснато до изпълнение в Република България. На 02.08.2021г. по т.д. № 5468/2015г. по описа на СГС е издаден изпълнителен лист за сумите по френското решение. Въз основа на издадения изпълнителния лист ответникът е образувал срещу ищеца изпълнително дело № 20218520400159 по описа на ЧСИ К. П., което е спряно като обезпечителна мярка на иска по чл. 439, ал.2 ГПК. Съгласно неоспорено заключение на юридическа експертиза за установяване на френското право, френският съд в Авиньон е приложил френското материално право, а установеното с това съдебно решение вземане се погасява съгласно френското право, с 10 годишна давност - Закон № 91-650 от 09.06.1991г. (действал за времето от 19.06.2008г. до 01.06.2012г.). Според експертизата Гражданско-изпълнителният кодекс, действащ от 01.06.2012г., уреждал абсолютна погасителна давност от 20 години, считано от датата на пораждане на правото, която не се прилагала, когато вземането е установено със съдебно решение. Тогава се прилагал 10-годишният срок, който можел да бъде спиран и прекъсван, аналогично на разпоредбите в ЗЗД. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че в процесната хипотеза приложение следва да намери френското право и уредената в него 10-годишна давност за погасяване на вземането, установено с влязло в сила съдебно решение, както и че тя не е изтекла до 27.08.2015г. Успоредно, като отделно основание за неоснователност на иска, въззивният съд, съгласявайки се в твърдението на ответника, че производството по което е издадено изпълнителното основание по чл. 439, ал. 2 ГПК, е производството по признаване и допускане изпълнението на френското съдебно решение по реда на чл. 622 и чл. 623 ГПК, е приел, че същата 10 годишна давност е и прекъсната с подадената молба за признаване и допускане изпълнение на френското решение, на основание чл. 116, т. „б“ ЗЗД. Позовавайки се на чл. 622, ал.4 и чл. 623, ал. 5 ГПК, съгласно които разпореждането по допускане на съдебно решение на друга държава членка на ЕС, има значение на постановено по исков процес решение, въззивният съд е приел, че с влизане в сила на това разпореждане е започнала да тече на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД нова 5-годишна давност, считано от 13.07.2021г. и тя не е изтекла към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство – 07.02.2023г., поради което и само на това основание искът би бил неоснователен. Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 36 от на Регламент № 44/2001г. на ЕС относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела урежда единствено забрана за преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение, поради което страните могат да сочат факти и обстоятелства настъпили след постановяване на чуждестранното съдебно решение – плащане, прихващане, опрощаване и т.н., включително изтичане на давностен срок. За неоснователни са счетени възраженията на въззивника, че се касаело за дискриминация по чл. 18 - 4 чл. 19 от ДФЕС и чл. 21 от Хартата на основните права в Европейския съюз. Въззивният съд е споделил останалите правните изводи на обжалваното първоинстанционно решение за неоснователност на предявените искове и на основание чл. 272 ГПК е препратил към съответните мотивите на първоинстанционния съд, които са следните: Погасителната давност е общ институт на българското гражданското материално право, уреден основно с правните разпоредби на чл. 110 - чл. 120 от ЗЗД, които са с императивен характер. Погасителната давност е свързана с гражданския процес доколкото е възможен защитен способ в исковото и изпълнително производство, въвеждан чрез правопогасяващо възражение, но тази връзка не променя характера на правните норми относно давността, които са материални. Няма „изпълнителна давност“ и не се касае за процесуални срокове по българското право. Затова разпоредбите на ЗЗД уреждащи погасителната давност са приложими, когато относно материалното правоотношение е приложим българският закон. В случая, позоваването на българския закон относно давността е неоснователно, тъй като в отношенията между страните, установени с френското съдебно решение, френският съд не е прилагал друго право освен националното си, още по-малко българското. Не е изтекла погасителната давност по приетото като приложимо към материалното отношение между страните френско право – тя е 10 г. и не е изтекла за времето от 2009 до 2015г. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първите два въпроса на касатора не могат да обосноват допускането до касационен контрол, тъй като не е осъществено общото основание на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросите предпоставят възприемане на тезата на касатора, защитавана в хода на делото, че нормата на чл. 117, ал.2 ЗЗД урежда срок в изпълнителното производство /процесуален/ за изпълнение на влязло в сила решение. Тази теза, предвид извършеното с въззивното решение препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е отречена от съда при разрешаване на спора. Нормата на чл. 117, ал.2 ЗЗД урежда давностния срок за установено със съдебно решение вземане. Давността, включително погасителната, както е изяснил първоинстанционният съд, е институт на материалното право. Независимо от множеството определения в доктрината и интерпретациите в съдебната практика, безспорно е, че давността не прекратява нито субективното материално право, нито процесуалното право на иск и принудително изпълнение, а въздейства върху съдържанието на субективното право, като го лишава от притезанието и го превръща в естествено право. Искът по чл. 439 ГПК, какъвто е предявеният, е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес. Негов предмет /на иска по чл. 439 ГПК/ е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Затова, когато е основан на твърдения, че вземането на кредитора е погасено по давност, с иска по чл. 439 ГПК се цели да бъде установено, съобразно изложеното по–горе, че това вземане е лишено от притезание, защото в петгодишния срок по чл. 117, ал.2 ЗЗД кредиторът е бездействал да го осъществи принудително. Тъй като вземането, предмет на предявения отрицателен установителен иск, е признато с влязло в сила съдебно решение, постановено в държава – членка на ЕС, с което по отношение на материалното правоотношение не е приложено българското материално право, позоваването на чл. 117, ал.2 ЗЗД като фактическо основание на настоящия иск е изначално неоснователно. В обобщение, тъй като въпросът за същинското изпълнение на съдебно решение в различна от постановилата го държава-членка на ЕС ( в съответствие с Регламент 44/2001г.) не касае института на погасителната давност и не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд ( предвид препращането към мотивите на първоинстанционния) за неоснователност на иска по чл. 439 ГПК, то не следва да бъде отправяно и поисканото с касационната жалба преюдициално запитване към СЕС. По третия въпрос: Действително приетото с обжалваното решение, че в производството за признаване и допускане до изпълнение по чл. 622 и чл. 623 ГПК във връзка с Регламент № 44/2001г. на чуждестранно осъдително решение по гражданско/търговско дело може да се прави възражение за погасителна давност е в противоречие, както с цитираното от касатора решение № 152/28.12.2012г. по т.д.№ 970/2011г., ВКС, І ТО, така и с константната практика на ВКС, според която правомощията на сезирания съд са ограничени до проверка за спазването на родовата и местна подсъдност, проверка на предпоставките за обявяване на решението за изпълняемо (предмет на осъдителното решение е спор в обхвата на Регламент № 44/2001; то отговаря на изискванията на „съдебно решение“ съгласно чл. 32 от Регламента, постановено от съд на държава-членка и е изпълняемо в държавата по произход) и формална проверка от външна страна на представените от молителя и изброени в чл. 53 от Регламент № 44/2001 документи, представляващи задължителни приложения към молбата за допускане на изпълнението. В съответствие с принципа за взаимно доверие и за целите на ефективността, първоинстанционният съд в сезираната държава-членка няма право да проверява ex officio основанията за отказ от изпълнение (съобр. 17 от Регламент № 44/2001). Те могат да бъдат изтъкнати от длъжника във фазата по обжалване на разпореждането и са предметно ограничени съобразно посоченото в чл. 34 и чл. 35 от Регламента. Тези разпоредби не могат да се тълкуват разширително ( противното е несъответно на целта на общностните норми да преодоляват различията в правоприлагането в страните на ЕС), което изключва възможността длъжникът да се защити с аналогични на възраженията по чл. 121, ал.2 КМЧП. Независимо, че въззивният съд не се е съобразил с цитираните разрешения на съдебната практика, формираните в отклонение от същата негови мотиви нямат претендираното от касатора значение за крайния изход на спора, тъй като са изложени алтернативно, успоредно с възприетите такива на първоинстанционния съд т.е. нямат самостоятелен решаващ характер. Ето защо и третият въпрос на касатора не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд