Определение № 5132 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2536/2026 г.

Производството по делото е по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от В. И. К., чрез адв. М. К., срещу определение № 676/11.03.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 551/2026 г. от Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне поради наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, чл. 280, ал. 1, т. 2 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Насрещната страна Й. К. Й., чрез адв. Т. И., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса: „каква е правната квалификация на иск с предмет връщане на заплатена издръжка за дете, в случай, че ищецът твърди да е осъден да заплаща такава, но през процесния период същият единствено е полагал непосредствени грижи за детето, вместо родителя, на когото е присъдено, с влязъл в сила съдебен акт непосредственото упражняване на родителски права.“ Твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решение № 496/15.08.2025 г. по гр.д. № 1982/2024 г. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – определението е постановено в противоречие с решение № 7/30.06.2020 г. по Конституционно дело № 11/2019 г., по въпроса - валидни ли са актовете на правораздаването по см. на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на РБ, които не са мотивирани. Поддържа и очевидна неправилност на определението, защото е допуснато обезпечение по иск, който не е редовен – нуждае се от уточнение поради квалификацията му като иск по чл. 140, ал. 3 СК. Не е установена вероятната основателност на бъдещия иск. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Й. К. Й. е подал молба по чл. 390 ГПК за обезпечаване на негов бъдещ иск срещу В. И. К. за сумата 4 503,09 евро – платена от него издръжка в изпълнително производство, за периода 29.08.2018 г. – 31.08.2024 г., за общото им дете И. Й. Й., по силата на одобрено съдебно споразумение по чл. 51 СК в решение № 3437/16.10.2018 г. по гр.д. № 14241/2018 г. на РС – Пловдив. По силата на споразумението, родителските права са предоставени на майката, а бащата е задължен да плаща месечна издръжка на малолетното дете. През целия исков период от време обаче само бащата се е грижил за детето, което фактически е останало да живее с него, и по този начин Й. К. е изпълнил в натура задължението си за издръжка, като е не е имало основание да изпраща парични преводи на майката. В същото време, майката е получавала месечните суми за издръжката на детето, което не е живеело при нея, и за което тя не е полагала грижи. Й. е поискал запориране на банковите сметки на В. К.. Първостепенният Пловдивски районен съд оставил без уважение молбата за допускане на обезпечение „на бъдещ осъдителен иск с правно осн. чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на молителя сумата в размер на 4504 евро, представляваща получена от ответницата сума без основание по изпълнително дело № 430/2024 г. по описа на ЧСИ М. К., рег. № ... по регистъра на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд – Пловдив“. Съображенията на съда са, че бъдещият иск не е с правно осн. чл. 59 ЗЗД, както е посочено в исковата молба, а чл. 140, ал. 3 СК, както било разяснено в решение № 496/15.08.2025 г. на ВКС. Това е иск, при който „в исковата молба се твърди, че ищецът е обеднял поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащото лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред, респ. прави искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му плати онова, с което се е обогатила“. Поради това, следва да бъдат наведени твърдения какви са нуждите на детето, което следва да бъде издържано, и какви са възможностите на неговите родители, като релевантен е не размерът на присъдената с решението издръжка, а тази, определена по посочения механизъм. Районният съд посочил, че в молбата няма твърдения за релевантните обстоятелства, а от майката се претендира заплащане на цялата, събрана по изпълнителното дело сума, без да се отчита обстоятелството, че всеки един от двамата съпрузи следва да приеме припадаща се част за издръжката за детето. Така, съдът заключил, че не може да допусне обезпечение поради нередовна искова молба за вземане по чл. 140, ал. 3 СК и оставил без уважение молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск „по чл. 59 ЗЗД“, индивидуализиран в диспозитива единствено като вземане, „получена от ответницата сума по изпълнително дело № 430/2024 г. по описа на ЧСИ М. К.“ и квалифициран. Въззивният Пловдивски окръжен съд, с определение № 676/11.03.2026 г. по ч.гр.д. № 551/2026 г., като отменил първостепенния съдебен акт, допуснал обезпечение на „бъдещите осъдителни искове с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в условията на евентуалност – чл. 59 ЗЗД“, чрез запор на вземанията по банкови сметки на В. К.. Въззивният съд посочил, че ищецът бил квалифицирал исковете си по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и при условията на евентуалност – чл. 59 ЗЗД, а не, както неправилно първостепенният съд приел – чл. 59 ЗЗД. На следващо място, посочил, че искът е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ГПК, но в крайна сметка правната квалификация е прерогатив на съда, пред който делото е висящо; съдът не може да отказва обезпечението поради това, че счита правната квалификация на иска за различна от дадената от молителя и да приема въз основа на това, че исковата молба е нередовна. Съдът изложил съображение, че бъдещите искове са допустими и вероятно основателни, предвид представените писмени доказателства; налице е обезпечителна нужда; исканата обезпечителна мярка съответства на характера на бъдещата претенция, подходяща е и съразмерна на обема на твърдените от молителя права. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Решението на ВКС, на което жалбоподателят основава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, няма отношение към настоящия спор. Според мотивите, изложени в решението по гр.д. № 1982/2024 г. на ВКС, IV г.о., в разгледания от него казус „ищецът е твърдял, че в процесния период той изцяло е поел грижите и издръжката на детето, а неговата майка, въпреки задължението си по закон, не е полагала никакви грижи, нито е давала издръжка. Твърди, че той е обеднял, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащото лице (заб. правоимащото лице е детето!), когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред, поради което прави искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му плати онова, с което се е обогатила. Искът е един, с правно основание чл. 140, ал.3, изр. второ от СК.“ В настоящия случай, в исковата молба ищецът твърди, че изцяло е поел грижите и възпитанието за детето през исковия период от време, но не търси припадащата се и на другия родител – майката, част, която да се определи по механизма, предложен в решението по гр.д. № 1982/2024 г. на ВКС, IV г.о. Бащата твърди, че едновременно с лично полаганите изцяло грижи и издръжка за детето, за което не е заявил претенции към майката по чл. 140, ал. 3 СК, е плащал на същата и ежемесечно парични суми за издръжка на детето, което не се отглежда и издържа от майката. Иска връщане именно на тези суми. Касае се за различни вземания. На следващо място, същественото е какъв е бъдещият иск, предмет на молбата по чл. 390 ГПК, а той се индивидуализира с насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Точната правна квалификация е в правомощията на съда в исковото производство и преценката за идентичност между предявен и обезпечен иск се прави именно на базата на подобна индивидуализация. Вярно е, че в случая диспозитивите на съдилищата са непрецизни, както и, че искът е един, а посочената от молителя в евентуалност правна квалификация касае правното основание на претенцията, а не броя на предявените искове; страната може да квалифицира защитаваното субективно право, позовавайки се в евентуалност на множество правни разпоредби, но това не води до обективно съединяване на исковете; страната изобщо няма задължение да сочи правна квалификация, това е задължение на съда. Тази непрецизност обаче няма отношение към поставения въпрос, нито към оплакванията в частната жалба. Вярно е и това, че в определени случаи точната правната квалификация на бъдещия иск има значение за преценката относно допустимостта на същия. Доколкото допустимостта на иска и по-специално възможността за надлежното упражняване на правото на иск се определя и от редовността на исковата молба – чл. 129 ГПК, то неспазването на това изискване прави същата нередовна до нейното поправяне и възпрепятства обезпечаване на иск по реда на чл. 390 или чл. 389 ГПК, след като той е ненадлежно предявен. В случая, както съдът изясни, не може да се поддържа нередовност на исковата молба по бъдещ иск поради неизложени правопораждащи релевантни факти по чл. 140, ал. 3 СК, защото той със сигурност не е по чл. 140, ал. 3 СК, поради което и разясненията, дадени в цитираното решение на ВКС са неотносими. Относно допустимостта и вероятната основателност на иска, така, както е предявен, няма поставени правни въпроси. В заключение, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, преди всичко, защото въззивният съд е изложил мотиви в своя съдебен акт. Твърдението за „недостатъчност“ на мотивирането е оценка на жалбоподателя, но това не значи, че обжалваното въззивно определение страда от посочения порок. На следващо място, в решението на Конституционния съд по КД № 11/2019 г. е разяснено, че изискването на чл. 121, ал. 4 от Конституцията се отнася до всички съдебни актове, а не само до тези, с които се разрешават правни спорове. Това изискване е спазено, когато са известни съображенията за неговото издаване. Конституционният съд, наред с това, не квалифицира до какъв порок води евентуално немотивиран съдебен акт, постановен съответно в наказателно, гражданско или административно производство. Изрично постановява, че преценката за вида и тежестта на порока, от който страдат немотивираните съдебни актове, и за правните последици от този порок, е от компетентността на законодателя, който е свободен да го уреди по един или друг начин по съображения от законодателна целесъобразност. Нарушението на установения в чл. 121, ал. 4 от Основния закон конституционен императив, обуславя конституционно нетърпимо положение, което законодателят е длъжен да санкционира, като видът и тежестта на порока и неговите правни последици се определят в съответните процесуални закони. Несъмнено, липса на мотиви съставлява нарушение на съдопроизводствено правило според законодателната уредба в ГПК и евентуално сочи на неправилност на съдебния акт. Възможно е, ако липсата на мотиви води до пълна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК, да става реч за нищожност на съдебния акт. В случая, както ВКС посочи по-горе, въззивният съд е изложил мотиви. Въззивният съд изрично е обосновал вероятната основателност на иска, като подкрепен с писмени доказателства и съществуването на обезпечителна нужда за молителя. Несъмнено, достатъчно е тя да се предполага, дори да липсват категорични данни, които да я опровергават, но в случая, тя е и очевидна – съдът е посочил, че бъдещите искове имат за предмет парични притезания; изпълнението върху суми по сметка на ответника в банка е в състояние да гарантира изпълнението на евентуално положително за ищеца съдебно решение. В обезпечителното производство не се осъществява целената с иска защита, а то я подготвя и осигурява, както и осуетява възможността на ответника да създаде пречки за ефективното осъществяване на последиците от решението. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – мотивите на жалбоподателя са идентични с тези, обусловили съображенията за поставяне на разгледаните вече правни въпроси и несъгласието, че е налице вероятна основателност на иска – те всички не попадат в приложното поле на правната норма. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Съдът служебно не установи за наличие на основания по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд,