Определение № 2970 от 29.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1223/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Смарт Хаус Къмпани“ ООД срещу решение № 152 от 09.02.2026 г., постановено по в.т.д. № 1114/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 262 от 15.01.2025 г., постановено по гр.д. № 8960/2023 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение „Смарт Хаус Къмпани“ ООД е осъдено да заплати на основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД солидарно на И. И. Й. – Т. и на П. Д. Т. сумата от 36 900 евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението за въвеждане на възложената за построяване сграда в експлоатация, дължима на основание чл. 26 от предварителен договор, сключен на 08.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 07.08.2023 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено решение на първоинстанционния съд, в диспозитива на което е посочено, че присъдената неустойка се дължи на основание договор, който е различен от този, заявен като правопораждащ факт. Касаторът счита, че решението на въззивния съд е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Посочва, че въззивният съд не е изпълнил процесуалното си задължение да обсъди всички възражения на ответника за наличието на форсмажорни обстоятелства, които са довели до забавата при въвеждането в експлоатация на жилищната сграда, чието изграждане е възложено със сключения между страните договор. Съдът не е анализирал и всички писмени доказателства и заключението на изготвената техническа експертиза, от които се установяват факти във връзка със забавата на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД при изграждане на външното електрозахранване на строежа, която е довела до забава при издаването на удостоверение за неговото въвеждане в експлоатация. Намира, че е необоснован изводът на въззивния съд за липсата на причинна връзка между забавата на електроразпределителното дружество и невъзможността за въвеждане на строежа в експлоатация поради неговата категория, като мотивите на съда в тази връзка са неясни. Касаторът заявява, че при произнасянето си по възражението за нищожност на уговорката за неустойка въззивният съд не е съобразил всички критерии за това, изведени в задължителната съдебна практика. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Формулирани са и десет въпроса, по които се сочи, че са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба - И. И. Й. – Т. и П. Д. Т., са подали отговор, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството са предявени от И. И. Й. – Т. и П. Д. Т. срещу „Смарт Хаус Къмпани“ ООД искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати солидарно на ищците сума в размер на 36 900 евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението на ответника да извърши действия по въвеждане в експлоатация на възложения за изграждане строеж на жилищна сграда, дължима съгласно чл. 26 от договор, сключен на 08.04.2021 г. Счел е, че по делото не е спорно, че на 08.04.2021 г.между страните по спора е сключен договор, с който „Смарт Хаус Къмпани“ ООД, като изпълнител, се е задължил да изгради по възлагане от И. И. Й. – Т. и П. Д. Т. жилищна сграда до степен на пълна готовност и да прехвърли на тези физически лица правото на собственост върху нея и върху идеални части от поземления имот, върху който тя е построена. От изложените от въззивния съд собствени мотиви и тези на първоинстанционния съд, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК, е видно, че той е намерил, че по силата на договора и изменението му с анекс към него изпълнителят се е задължил да извърши в срок до 16.04.2022 г. всички необходими действия за въвеждане в експлоатация на жилищната сграда. В производството е безспорно, че с чл. 26 от договора е уговорена неустойка, която се дължи от изпълнителя при допусната от него забава в изпълнение на това задължение, която е продължила повече от четири месеца. Уговореният размер на неустойката е 0, 1% дневно от платената от възложителите цена, която се установява, че е 410 000 евро. Въззивният съд е приел за установено по делото, че възложената за изграждане с договора сграда е въведена в експлоатация на 15.11.2022 г., което е след изтичане на уговорения в договора срок, поради което е налице забава при изпълнението на задължението, което неустойката обезпечава. Разгледал е направените от ответника възражения за освобождаването му от отговорност за допуснатата забава, които са, че тя се дължи на поведението на самите възложители по поставяне на изискване за извършване на допълнителни строителни работи, свързани с промени във визията на сградата, наложили промяна в инвестиционния проект и издаденото разрешение за строеж, както и на следните обективни факти: - климатични условия, които не са позволили изпълнение на строителна дейност за 22 дни през месец януари и месец март 2022 г.; - заболявания на служители на изпълнителя по време на пандемията от Ковид 19 за времето от 07.09.2021 г. до 21.09.2021 г.; - забава на електроразпределителното дружество да се снабди с разрешение за строеж за външното електрозахранване за обекта, която е продължила за периода от 27.04.2021 г. до 28.10.2021 г.; - несвоевременно произнасяне от Столична община по подадени от изпълнителя искания във връзка със заявлението му за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. Съдът е счел, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява, че възложителите на процесния строеж са направил искания за изменение на проекта за него в частта на фасадното оформление, поради което забавата за изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на построената сграда не е в причинна връзка с техни действия. Намерил е, че атмосферните условия през зимата, изразяващи се в дни с минусови температури, през които не може да се извършва строителна дейност, касаят кратък период от време спрямо уговорения в договора период от 4 месеца, през който забавата на изпълнителя за въвеждане на сградата в експлоатация не се санкционира. С оглед на това тези обстоятелства също не са в причинна връзка с допуснатата от изпълнителя забава. Същото се отнася и до факта на заболяване на работници на изпълнителя. По отношение на последния съдът е посочил още, че ответникът не твърди да е заболяло лице, без присъствието на което не могат да се извършват каквито и да е строителни дейности, каквито са служителите, осъществяващи контрол на строежа, а заболяването на други работници не може да има за последица пълно спиране на работата, защото те са заменяеми и не се доказва всички да са били болни по едно и също време. Въззивният съд е приел, че забавата на електроразпределителното дружество да проектира и подаде документи за издаване на разрешение за строеж за външното електрозахранване на сградата не е в причинна връзка със забавеното издаване на удостоверение за нейното въвеждане в експлоатация, тъй като не е попречила тя да бъде завършена, което е удостоверено в издадения акт образец 15. Счел е, че изпълнителят е подал заявление за въвеждане на изградената жилищна сграда в експлоатация след като вече е бил в забава изпълнението на договорното си задължение, поради което несвоевременното произнасяне от общината не е в причинна връзка с тази забава. Чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е намерила, че изпълнителят като търговец е следвало да бъде наясно, че издаването на строителните документи от компетентните институции е свързано с провеждане на процедури, включително извън установените срокове, и да уговори такъв срок за изпълнение на задължението за въвеждане на строежа в експлоатация, който да отчита това. В случая тези обстоятелства са взети предвид при уговарянето в договора на срок от 4 месеца, през който забавата на изпълнителя не се санкционира. С оглед на изложеното въззивният съд е заключил, че не са налице обстоятелства, които да освобождават ответника от отговорност за допуснатото забавено изпълнение на задължението за извършване на действия за снабдяване на строежа с удостоверение за въвеждане в експлоатация и за него е възникнало задължение да заплати на възложителите неустойка за забава по чл. 26 от сключения договор. В решението е направен извод, че договорната клауза за дължимост на тази неустойка не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, защото нейният размер отчита както обезщетителната й функция, така и превантивната й функция да стимулира точното изпълнение на поетото от изпълнителя задължение, като той е съобразен и с предвидения в договора период от 4 месеца, в който страните са постигнали съгласие, че забавата не води до възникване на задължение за неустойка. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Счита, че решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като с него е потвърдено решение на първата инстанция, в диспозитива на което е посочено, че вземането за неустойка е възникнало от договор, който не се сочи от ищеца като правопораждащ го факт. От диспозитива на първоинстанционното решение е видно, че съдът се е произнесъл по вземане на И. И. Й. – Т. и на П. Д. Т. към „Смарт Хаус Къмпани“ ООД за получаване на неустойка в размер на 36 900 евро, което е възникнало по силата на чл. 26 от договор, сключен на 08.04.2021 г. между посочените лица. По съществуването на това вземане се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Това е и вземането, което е предмет на предявените субективно съединени искове, тъй като от обстоятелствената част и петитума на исковата молба е видно, че то е вземане за неустойка за забавено изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на възложения за изграждане строеж, кредитори по него са И. И. Й. – Т. и П. Д. Т., длъжник е „Смарт Хаус Къмпани“ ООД и има за правопораждащ факт договора от 08.04.2021 г., който има елементи на такъв за изработка и на предварителен договор за прехвърляне на право на собственост върху изградената жилищна сграда и идеални части от поземления имот, върху който тя е построена. Следователно въззивният съд се е произнесъл по искове, имащи за предмет точно спорното право, което ищците претендират. В диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение при описване на вземането за неустойка е посочена и клауза от сключения между страните окончателен договор за продажба на недвижимите имоти, но това не е с цел да бъде индивидуализирана друга сделка като правопораждащ предявеното вземане факт, а за да бъде уточнено, че в окончателния договор е налице клауза, с която страните са се съгласили, че след неговото сключване в техните отношения продължават да действат уговорките от предварителния договор от 08.04.2021 г., включително клаузата за неустойка за забава по чл. 26 от него. С оглед на това липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и не е налице основанието за неговото допускане до касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните осем процесуалноправни въпроса, по които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1) Задължен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?; 2) Длъжен ли е въззивният съд при наличие на оплаквания за непълна доказателствена преценка да извърши самостоятелен и задълбочен анализ на всяко доказателство поотделно и в тяхната взаимна връзка?; 3) Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?; 4) Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи?; 5) Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато във въззивната жалба са направени оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане на доказателствената стойност на представените доказателства и разглеждането на доводите на страните; Следва ли в такъв случай въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество?; 6) Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?; 7) Допустимо ли е въззивният съд да приложи чл. 272 ГПК и да препрати към мотивите на първата инстанция, когато собствените му изводи противоречат на установените в тези мотиви факти?; 8) Следва ли съдът да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед обосноваността й и независимо дали приема или не експертното заключение, следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?. Всички тези въпроси касаят прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което ще бъдат разгледани общо. Те имат характера на правни и са обуславящи за изхода на спора. Следователно по отношение на тях е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставените въпроси е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т.д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т.д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236 ГПК за мотивиране на въззивното решение, нито освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е обсъдил възраженията на ответника за наличие на обстоятелства, освобождаващи го от договорна отговорност за забавено изпълнение на задължението му за извършване на действия за въвеждане в експлоатация на възложения за изграждане строеж, както и на доказателствата, събрани за установяване на факти, отнасящи се до тях. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е взел предвид, че във връзка с тези свои възражения ответникът е формулирал оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната жалба и е разгледал всяко едно от тях, въпреки че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. В решението са изложени съображения, че не се доказва възложителите на строежа да са направили изявление за изменение на проекта, което да е наложило да се предприеме процедура по промяна на издаденото разрешение за строеж, както твърди ответникът. В тази връзка въззивният съд е обсъдил конкретно и документа, представляващ заповед от 03.06.2022 г. за изменение на разрешението за строеж, и е счел, че доколкото самото разрешение за строеж обхваща още две сгради, освен процесната, то искането за неговото изменение може да е направено и от възложителите на другите два строежа, а не от ищците. Въззивният съд се е произнесъл и по това, че не е налице причинна връзка между допуснатата забава от изпълнителя и обстоятелствата, свързани с неподходящи атмосферни условия и заболявания на работници, тъй като те са обхванали период от време, който е много кратък спрямо срока за изпълнение на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация и спрямо уговорения в договора срок, до който допуснатата забава не се санкционира с възникване на задължение за неустойка. В решението са разгледани и възраженията, че допуснатата от изпълнителя забава се дължи на действия на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД и Столична община, като е прието, че по делото не се доказва да е налице причинна връзка между тези действия и неточното изпълнение. При поставяне на всички процесуални въпроси касаторът всъщност заявява несъгласие с изводите на въззивния съд, че не е налице забава на кредиторите на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация, както и че не са налице обективни обстоятелства, които да са в причинна връзка с неизпълнението от длъжника на това договорно задължение. Това представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице допълнителното основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът формулира и следния въпрос, по който поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Кои са критериите и релевантните обстоятелства, които съдът следва да съобрази при извършване на проверка за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави? Длъжен ли е съдът да извърши конкретна преценка по всяко едно от тях, или е достатъчно формално позоваване на функциите на неустойката по ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС?. Този въпрос има характера на правен, защото се отнася до прилагане на материалноправната норма на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД при преценката за нищожност на клауза от сключен договор, с която е уговорена неустойка за забава. Доколкото ответникът по предявените искове за присъждане на неустойка е направил в процеса възражение за нищожност на уговорката за нейната дължимост поради противоречието й с добрите нрави, то този въпрос е включен в предмета на делото. В обжалваното решение са изложени мотиви за действителност на клаузата за неустойка, поради което в него има произнасяне по поставения въпрос, което е обуславящо за направения краен извод за основателност на исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Формулираният въпрос е разрешен в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В него е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е извършил конкретна преценка за нищожност поради противоречието й с добрите нрави на клаузата на чл. 26 от процесния договор, с която е уговорена дължимост на неустойка за забавено изпълнение от изпълнителя на задължението му за въвеждане в експлоатация на възложената за изграждане жилищна сграда. За да направи това, той е взел предвид уговорения размер на неустойката, както и функциите, които тя има. С това са спазени, указанията, дадени в задължителната практика по прилагане на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Следователно по поставения въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът поставя и още един въпрос, по който счита, че е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: При строежи пета категория забавата на електроразпределителното дружество при изграждането на външното електрозахранване в причинна връзка ли е с невъзможността за въвеждане в експлоатация на основния строеж в договорения срок?. От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти, на които се позовава ответникът при формулиране на възраженията си в процеса. Ето защо той няма характера на правен. Въпросът е и от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като с него касаторът всъщност въвежда оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че не е налице причинна връзка между неизпълнението в срок на задължението на изпълнителя да извърши действия по въвеждане на построената сграда в експлоатация и допуснатата от електроразпределителното дружество забава при изграждане на външното електрозахранване. Това означава, че поставеният въпрос не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на неговите мотиви. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Касаторът обосновава осъществяването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с това, че изводът на въззивния съд за липса на причинна връзка между действията на електроразпределителното дружество по изграждане на външното електрозахранване на строежа и допуснатата забава в изпълнението на договорното задължение на строителя да осигури неговото въвеждане в експлоатация, противоречи на нормите от ЗУТ, установяващи правилата за въвеждане в експлоатация на строежите. Това нарушение обаче сочи на неправилност на въззивното решение в проявната форма на порока, която представлява касационно основание за неговото обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на по-тежката форма, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Следователно касационно обжалване на акта на въззивния съд не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 152 от 09.02.2026 г., постановено по в.т.д. № 1114/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски имат ответниците по касационната жалба. Те обаче не са представили доказателства да са направили някакви разходи за водене на делото пред касационния съд, поради което и такива не следва да се възлагат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение