Определение № 4783 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 133/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Стоянова Д., подадена чрез адв. Д. П., срещу въззивно решение № 896/29.06.2023 г. по в. гр. дело № 3515/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 900932/27.07.2021 г. по гр. дело № 283/2019 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград и вместо това са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от касаторката против Л. А. искове - с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 32, ал. 2 СК за сумата от 33 742,50 лв., заплатена от В. Д. на И. С. Ф. на 28.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и акцесорният иск за сумата от 3552 лв. - мораторна лихва за периода от 28.11.2018 г. до 11.12.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и извън предмета на въззивната проверка. Иска се отмяната му и уважаване на предявените искове в пълен размер. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответника Л. А. А. чрез адв. Мария Я., с който се оспорват допустимостта на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане на разноски съобразно представените договор за правна защита и съдействие от 04.10.2023 г., фактура № 73 от 04.10.2023 г., преводно нареждане и извлечение от банкова сметка. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното: Предявеният иск е с правно основание чл. чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 32, ал. 2 СК. Съдът е приел, че ищцата претендира от ответника общо сумата от 33 742, 50 лв.: 1/2 от сумата 48 515 лв., заплатена от нея с преводно нареждане от 28.11.2018 г. на трето лице, съставляваща върнато капаро по сключен между бившия ѝ съпруг и третото лице предварителен договор, и сумата от 9 485 лв., заплатена със същото преводно нареждане на същото лице, съставляваща задължение, поето от бившия ѝ съпруг устно към третото лице, поради неизпълнение на предварителния договор от 03.08.2018 г. Въззивният съд е приел, че не са спорни обстоятелствата, а и се доказват от събраните по делото доказателства, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с одобрено от съда споразумение по реда на чл. 50 и чл. 51 СК с решение № 5511/2019 г. на Окръжен съд - Благоевград, влязло в сила на 11.06.2019 г. Установено е, че по време на брака си са придобили собствеността върху недвижим имот в [населено място], [улица], ет. 2, с площ от 111, 18 кв. м. ведно с припадащите се идеални части от тавана, общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Имотът е придобит на публична продан с Постановление за възлагане от 15.08.2018 г., с което имотът е възложен на ответника срещу продажната цена на имота - 87 350 лв., част от която в размер на 48 515 лв. е предоставена от трето лице по силата на предварителен договор, сключен между ответника и третото лице на 03.08.2018 г. Прието е, че след прекратяването на брака между страните процесният имот е останал в съсобственост между бившите съпрузи при равни квоти, като е установено, че между тях има заведено гражданско дело № 161/2019 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград с предмет: признаване за установено по отношение на Л. А., че В. Д. е изключителен собственик на процесния апартамент, като придобит с лични средства по време на брака, на основание чл. 23 СК. За доказан и признат и от двете страни е приет фактът, че сумата от 48 515 лв. е била дължима от съпрузите по време на барака им на третото лице, с което ответникът е имал сключен предварителен договор, по който той е бил неизправна страна и е следвало да върне получената на 03.08.2018 г. сума, с която е заплатил част от продажната цена на процесния недвижим имот, придобит на публична продан. На основание чл. 32, ал. 1 вр. ал. 2 СК съдът е направил извод, че процесната сума от 48 515 лв. съставлява разход, поет от двамата съпрузи по време на брака им за задоволяване нуждите на семейството, за който съпрузите отговарят солидарно спрямо третото лице. Със заплащане на посочената сума от съпругата на третото лице по време на брака е прието, че задълженото на двамата съпрузи е погасено и тъй като не са представени доказателства за друго уговорено между съпрузите към датата на погасяване на задължението, съдът е приел, че същото е погасено с общи на двамата съпрузи средства. Като недоказано от представените доказателства е отхвърлено твърдението на ищцата, че задължението е погасено по време на брака с нейни лични средства, получени от майка ѝ. Съдът е посочил, че за да бъде проведен успешно предявения иск, то следва да са изпълнени кумулативно две предпоставки: поетото от двамата съпрузи по време на брака им задължение да бъде изплатено с лични средства от единия съпруг и то след прекратяване на брака. Направено е заключение, че втората предпоставка не е изпълнена, тъй като сумата е изплатена преди прекратяването на брака, а допълнително съдът е отчел и предмета на другото висящо между страните производство, в което ищцата твърди, че погасявайки с лични средства това задължение е придобила изключителна собственост върху процесния апартамент. Досежно сумата от 9 485 лв. съдът е приел, че също е заплатена от ищцата на третото лице с платежното нареждане от 28.11.2018 г., но основанието, на което е заплатена сумата, и което се твърди от ищцата, е недоказано. Посочено е, че не са представени доказателства за поемането на задължение за заплащане на тази сума от бившия съпруг на ищцата, нито последният е признал дължимостта ѝ. Допълнително е изтъкнато, че ако сумата от 9 485 лв. се приеме за претендирана като заплатено от ищцата чуждо задължение (лично задължение на съпруга й към трето лице, поето по време на брака им, но отнасящо се до задоволяване на лични, а не на общи семейни нужди), то тогава е следвало да бъдат изложени обстоятелства, на които се основава тази претенция. Такива обстоятелства не се твърдят, поради което и иск с различно правно основание от посоченото не може да бъде разгледан. Предвид изложеното е постановено отхвърляне на предявения иск. При този изход на спора между страните, съдът не е разглеждал и възражението за прихващане на ответника. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, както и че в него съдът се е произнесъл по следните въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Предпоставка за уважаване на иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 32, ал. 2 СК ли е поетото от двамата съпрузи задължение да бъде погасено от единия от тях след прекратяването на брака? 2/ Годно доказателствено средство ли е съдебното признание на факт от страната, респ. има ли доказателствена стойност признанието на страната за съществуването на неизгодни за нея факти? 3/ Разполага ли въззивният съд с правомощия да се произнася служебно по правилността на решението на непосочени в жалбата оплаквания, и в този смисъл – ограничен ли е по тези въпроси от посоченото в жалбата (извън хипотезите на неправилно приложена императивна норма и погрешно определена правна квалификация)? Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: Първият от реда формулирани в изложението въпроси е относим към решаващите изводи на въззивната инстанция, доколкото основният мотив на съда за отхвърлянето на иска е обстоятелството, че процесната сума, за която съпрузите са солидарно задължени, е заплатена от ищцата преди прекратяването на брака. Застъпеното в мотивите на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, включително и посочената в изложението. В изтъкнатото от защитата решение №139/2018г по гр.д №4625/2017г, Първо отд., ,за да даде положителен отговор на въпроса може ли във втората фаза на делбата, в производството по сметки, да се претендират извършените по време на фактическата раздяла от единия от бившите съпрузи- съсобственици на делбения имот плащания към кредитор с лични средства ,съставът на ВКС е изтъкнал характера на претенцията по чл.127,ал.2 ЗЗД при уреждане на имуществените отношения между бившите съпрузи след прекратяването на брака им, предвид формираната константна практика в решение № 799 от 20.11.1992 г. по гр.д.№ 533 от 1992 г. на ВС, I г.о., решение № 711 от 08.11.2004 г. по гр.д.№ 380 от 2004 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 904 от 02.10.2008 г. по гр.д.№ 3167 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 676 от 13.01.2010 г. по гр.д.№ 2179 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др. по нейното прилагане.Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/удовлетвори кредитора след прекратяване на брака или след настъпване на фактическа раздяла,той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 32, ал. 2 СК.Спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127, ал. 1 ЗЗД, докато съпрузите са в брак ,както е разяснено в решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г., II г. о.Въззивният състав не се е отклонил от застъпеното в практиката разрешение на въпроса ,като не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос е аргументиран с твърдението, че в депозирания отговор на исковата молба, ответникът е признал, че средствата, с които ищцата е заплатила общия им дълг са получени от нейната майка. Доколкото е прието, че предявеният иск не е такъв за трансформация на имущество, а за уреждане на облигационните отношения между бившите съпрузи,то и решаващият мотив на съда е свързан не с произхода на средствата по заплатен паричен дълг, а с момента на заплащането му – преди прекратяването на брака. Въпросът е ирелевантен за изхода на делото и не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Третият формулиран въпрос, така поставен,изразява несъгласието на касаторката Д. с изводите на съда,основани на извършена преценка на събраните доказателства и наведените от страните твърдения, свързан е с правилността на обжалваното решение по същество, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за разглеждане на несъществуващи оплаквания в жалбата на насрещната страна не придава релевантно правно съдържание на въпроса.. Следва да се посочи, че във връзка с пределите на проверката, която извършва въззивният съд с оглед ограничението, въведено в чл. 269 ГПК, има задължителна съдебна практика, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която по отношение на преценката за правилността на първоинстанционното решение служебният контрол, осъществяван от въззивният съд, е ограничен от посоченото в жалбата. Указанието е следвано от Софийски апелативен съд при постановяване на обжалваното решение. Въззивният жалбоподател е поддържал оплакване за нарушени предпоставки за упражняване на регресното право по чл127, ал.2 ГПК срещу него Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът не се е отклонил от посочените принципни постановки По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените от него разноски пред тази инстанция, които съобразно представените доказателства възлизат на 1560 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение