Определение № 363 от 27.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2823/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Маргаритка П. М. и М. Т. М. срещу решение №660 от 20.03.2019г., постановено по в.гр.д.№1696/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, с която след частична отмяна на решение №8568/18.12.2017г. по гр.д. №3513/2016г. на СГС, І-6 с-в, са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на сина на ищците Т. М.: на Маргаритка М. – за разликата от 77 000лв. до 154 000лв. и на М. М. - за разликата от 71 500лв. до 154 000лв., както и в частта му, с която е потвърдено решение №8568/18.12.2017г. по гр.д.№3513/2016г. на СГС за отхвърляне на исковите претенции за обезщетение за неимуществени вреди: на Маргаритка М. – за разликата от 154 000лв. до 220 000лв. и на М. М. - за разликата от 154 000лв. до 220 000лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че по делото са доказани по категоричен начин изключителните болки и страдания за родителите и тежкото травмиращо отражение на психиката им от загубата на младия им, амбициозен и проспериращ син. Излагат се доводи, че определените размери на обезщетението за неимуществени вреди на ищците са силно занижени с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и практиката на съдилищата за подобни случаи. Според касаторите въззивният съд не се съобразил в пълна степен с всички релевантни за определяне размера на обезщетението критерии, визирани в ППВС №4/1968г., както и че не е отчел действащия към датата за злополуката лимит на отговорността по застраховка „Гражданска отговорност”. Оспорва се извода на съда относно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия моторист като се поддържа, че изключителна вина за произшествието има водачът на застрахования при ответното дружество лек автомобил. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, уважаване на исковете в пълния претендиран размер от по 220 000лв. (предявени като частични искове от по 260 000лв.) за всеки един от ищците, ведно със законната лихва от датата на ПТП и присъждане на разноски за касационната инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че решението е очевидно неправилно, тъй като е налице явна необоснованост на извода за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат поради допуснати грешки при формиране вътрешното убеждение на съда. Същевременно са формулирани значителен брой правни въпроси, които според касаторите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението съдебни решения и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросите са систематизирани в изложението, както следва:: А. Процесуалноправни въпроси, свързани с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. „Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението?”. „За дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди?” „Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди?” „Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика, за фактите и обстоятелството, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост, налице ли е мотивиране и излагане на относими съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост?” Б. Материалноправни въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. „ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? .Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да съпостави тези задължителни критерии с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?” „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване па общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост", за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.? „В тази връзка длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства - възрастта на починалия и ищците, необичайно тежкото и непоносимо страдание и данните за личността на починалия? „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС №4/68г. и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност?” „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, свързани със задължителните критерии по прилагане принципа на справедливост, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?” „Длъжен ли с съдът да търси „точен паричен еквивалент" на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент" на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното", предвид специфичната в случая преценка - да не стигне до „обогатяване" на родителите?” „Може ли обезщетение за морални вреди от загуба на дете да се определя като средства за „обогатяване", предвид и факта, че нормативно са установени граници над 70 пъти от определеното обезщетение?' „Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между починалия и неговите родители?) „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и какво е значението им - дали лимита трябва да се съобразява единствено като максимален размер, който да не се преминава? „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” и следва ли тези лимити да се отчитат като отразяващи промените в икономическите условия?” В. Процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД: „Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма? Длъжен ли е въззивния съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора? Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение?” „ При недоказаност от страна на ответника на въведеното възражение за съпричиняване, може ли съдът да възприеме и уважи последното?” Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване с пълно и главно доказване, като се установи конкретния принос на пострадалия за настъпване на резултата, за да бъде възприето и отчетено от съда? Допустимо ли е съпричиняване да се приеме от съда въз основа на предположения?” „Може ли съдът да замества заключението на вещото лице- автоексперт, изготвило заключение по делото със собствени произволни изводи без да разполага със специални знания от съответната област?” „Ако нарушение, допуснато от пострадалия, не е в причинно - следствената връзка със съставомерния резултат, приложимо ли е правилото за „случайно деяние'' от негова страна и съответно за липса на основание за приемане на съпричиняване?” Г. Материалноправни въпроси относно съпричиняването на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на неговия обем. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП? „Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че поведението на пострадалия се намира в причинна връзка с настъпилото ПТП?” „Без наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да си приеме съпричиняване, въз основа на необосновани предположения, направени от съда?” „ Всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, ли може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл. 51, aл.2 ЗЗД или само това, чието конкретно проявление се явява прякаи непосредствена причина за произлезлите вреди?” „Налице ли е виновно нарушаване на правилата за движение - съответно обосноваващо съпричиняване. при настъпване на вредоносен резултат, при обективна невъзможност за възприемане на препятствието?” „Може ли да се вмени в нарушение на водача задължение да се съобрази с непредвидимо препятствие?” „Когато водачът не е имал пред себе си възприятия, които трябва да го мотивират за наличността на възникнала опасност за движението и не е бил длъжен да ги предполага, може ли моментът на възникване на опасността да се търси по-рано oт фактическата възможност да бъде възприето препятствието за движението?” „Как следва да се определи обема на съпричиняване от пострадал и при отчитане на закона следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението? „ Как се определя степента на допринасяне от всеки от участниците, необходимо ли е да се съпоставят брой и тежест на допуснати нарушения, в причинна връзка с настъпилото ПТП и длъжен ли е съдът правилно да отчете и квалифицира всяко от нарушенията, без да отчита за едно и също деяния общи и специални норми, с които същото може да се квалифицира и конкретно, при допуснато нарушение на чл.21 ЗДвП може и за същото деяние да се отчете и чл. 20 ал.2 и чл. 5 ЗДвП?”. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗАД „Армеец”АД– [населено място], в който се твърди, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение в размер на 450лв. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение№8568/18.12.2017г. по гр.д. №3513/2016г. на СГС, І-6 с-в, в частта му, с която са уважени исковете за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищците Т. М.: 1.) на Маргаритка М. – за разликата от 77 000лв. до 154 000лв. и 2.) на М. М. - за разликата от 71 500лв. до 154 000лв., като вместо това въззивният състав е отхвърлил исковите претенции по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за посочените разлики. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени претенциите за обезщетение за неимуществени вреди: 1.) на Маргаритка М. – за разликата от 154 000лв. до 220 000лв. и 2.) на М. М. - за разликата от 154 000лв. до 220 000лв.. Поради липса на касационна жалба от страна на застрахователя, обжалваното решение е влязло в сила до размер на присъдените от въззивния съд обезщетения от 77 000лв. за Маргаритка М. и от 71 500лв. за М. М., ведно със законната лихва, считано от 07.06.2012г. При това положение със сила на пресъдено нещо е ангажирана отговорността на ответното застрахователно дружество ЗАД „Армеец”АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди, резултат от настъпилото застрахователно събитие на 07.06.2012г. От събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за установено, че на 07.06.2012г. около 9.17ч. в [населено място], на [улица]в посока към изхода от града е станало ПТП с участници - л.а. „ВАЗ 2104“ с рег.№87 64 ВР, управляван от С. М. и попътно движещия се мотоциклет „Сузуки Р 1000“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Т. М. – син на ищците Маргаритка и М. М., при който са загинали и двамата водачи. Съдът е отразил следния механизъм на произшествието: 1.) малко преди ПТП, на десния тротоар на [улица]в посока към изхода на града, е престоявал паркирания л.а.„ВАЗ 2014“, който бил приведен в движение от водача С. М., слизайки от ниския бордюр и насочвайки се към платното за движение, 2.) през същото време в лявата пътна лента се е движил мотоциклет марка „Сузуки“, управляван от Т. М., който от предходния светофар, достигнал скорост 145 км/ч. 3.) водачът на автомобила не е възприел приближаващия се мотоциклет и със скорост 13,64 км/ч е навлязъл последователно в дясната и след нея в лявата пътни ленти, предприемайки маневра - завиване в обратна посока и 4.) последвал сблъсък в лявата пътна лента между автомобила и мотоциклета като мотоциклетът с предното си колело се е ударил в зоната на предната лява врата на автомобила, в резултат на което настъпила смъртта и на двамата водачи. Въззивният състав е приел (аналогично на първата инстанция), че и двамата водачи имат вина за произшествието, тъй като допуснатите от тях нарушения на ЗДвП са в пряка причинна връзка със злополуката. В тази връзка съдът е акцентирал върху факта, че ударът между двете превозни средства е бил в лявата пътна лента, в близост до двойната непрекъсната разделителна линия М2, която е забранено да се застъпва и пресича от превозните средства. Според въззивния състав водачът на лекия автомобил е предприел завиване в обратна посока в нарушение на правилата на чл.25,ал.1 и ал.2 от ЗДвП на забранено за това място в нарушение на чл.38,ал.1 от ЗДвП и чл.63,ал.2,т.2 от ППЗДвП, с което е отнел предимство на попътно движещ се от лявата му страна мотоциклет, който е по-уязвимия участник в движението. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия мотоциклетист съдът е анализирал следните обстоятелства, установени от заключението на вещото лице К. Г.: 1.) при навлизане на лекия автомобил в платното за движение на [улица], мотоциклетът е отстоял на 173 метра от мястото на удара и мотоциклетистът е имал възможност да възприеме навлизащият в платното за движение лек автомобил и изменената с това навлизане пътна обстановка от разстояние не по-малко от 150 метра, 2.) цялата траектория на движение на автомобила е сочила за настъпилата опасност и пречка за движение на мотоциклетиста, който е управлявал мотоциклета си както с несъобразена с характера на движение скорост, така и със скорост, която значително превишавала разрешената скорост за движение в населено място, 3.) съобразно изчислената от вещото лице дължина на опасна зона (пълен спирачен път за спиране на моторно превозно средство) в размер на 173 метра при скорост на движение на мотоциклета от 145 км/ч. и в размер на 31,51 метра при скорост на движение на мотоциклета от 50 км/ч. следва извода, че при скорост на движение на мотоциклетиста в размер на 145 км/ч. ударът за мотоциклетиста е бил технически непредотвратим, защото предната част на мотоциклета е отстояла на 128 метра от мястото на удара или значително по-малко от установената опасна зона (173 метра), а при скорост на движение в размер на 50 км/ч. ударът е бил технически предотвратим за мотоциклетиста, защото в този случай дължината на опасната зона (31,51 метра) е била по-къса от дължината, на която предната част на мотоциклета е отстояла от мястото на удара (44 метра). С оглед изложеното въззивният състав е обосновал становището си, че мотоциклетистът е нарушил правилата за движение по чл.5,ал.1,т.1 от ЗДвП, с което е създал непосредствена опасност за движението, на правилото по чл.20,ал.2,пр.5а от ЗДвП за движение със скорост, която е трябвало да бъде съобразена с характера на движението и тежкото нарушение на правилата по чл.21,ал.1 от ЗДвП, определящи максимално разрешените скорости на движение в случая в населено място. Съдът е посочил, че допуснатите от мотоциклетиста нарушения на правилата за движение са в пряка причинна връзка с възникване на застрахователното събитие и е приел, че съпричиняването на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД е в размер на 45%. Произнасяйки се по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав се е позовал на показанията на свидетелите Т. Д. и П. Г. като е приел за установено, че синът на ищците е бил уравновесен, добър, организиран и неконфликтен човек, който е имал много приятели и добри и приятелски отношения с родителите си, които уважавал. Живеел е в семейния апартамент на родителите си в [населено място]. Учил е последователно за земеделски техник и агрономство. Имал е общ бизнес с баща си и се е занимавал с прибирането на реколтата. След смъртта на сина си родителите му са отишли да живеят в [населено място], където са се затворили в по-малко общество. Ищцата М., която работила като главен счетоводител в една от найголемите компании в града, след инцидента напуснала работа и до ден днешен“ не работи. И до момента е заобиколена със снимки на починалия си син и негови некролози в къщата на село. Според свидетелите родителите на починалия няма да се възстановят психически. Съдът е обсъдил заключението по извършената съдебнопсихологическа експертиза, според което при ищцата са налице актуални преживявания от психовегетативен кръг (сън), потиснато настроение, актуално чувство за вина, снижаване на работоспособността, ограничаване на социалното функциониране, подчертано снижение на когнитивната и емоционално-волевата сфера (трудно съсредоточаване, затормозена памет, липса на мотивация). На базата на установените по-горе релевантни за определяне размера на обезщетенията обстоятелства, въззивният съд е приел, че обезщетението трябва да е в по-висок размер за ищцата М., чието емоционално състояние от загубата на сина й в значителна степен не е възстановено и тези й негативни емоционални преживявания влияят неблагоприятно и на цялото й здравословно състояние. Съдът е посочил, че се съобразява с указанията, дадени в ППВС № 4 от 23.12.1968г. относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД, което е свързано с преценка на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като такива обстоятелства съдът е посочил възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и родителите му. Отразил е, че отчита характера и интензивността на преживяваните от ищците болки и страдания от внезапната и трагична загуба на своя 28 годишен по-голям син, с който те имали близки ежедневни лични отношения, защото живели заедно. Съобраазил е доверените стопански отношения в съвместния земеделски бизнес на бащата и загиналия му син, на който бащата разчитал, продължаващата и към настоящия момент при майката депресивна траурна реакция на загуба, която дава негативно отражение на емоциите, поведението, мислите и физиологията й. За да приеме, че справедливият размер на обезщетението е в размер на 140 000лв. за майката и 130 000лв. за бащата (преди приспадане по чл.51, ал.2 ЗЗД на съпричиняването с 45%), въззивният състав се е позовал също и на практиката на ВКС за определяне на обезщетения при сходни обстоятелствата, в която се приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не бива да е източник на обогатяване на пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случай. Съдът е отразил, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди е взел предвид и стандарта на живот в страната и посочените в мотивите към решението средностатистически показатели за доходите по време на възникване на увреждането, както и нормативно определените лимити на отговорност по застраховка „Гражданка отговорност на автомобилисти“. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди е определен въз основа на критериите, посочени в т.11 от Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и не е „очевидно занижен” с оглед формираната съдебната практика при аналогични случаи. Приетото съпричиняване от пострадалия в размер на 45% не е в явно нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Решаващите изводи на съда следват формалната и правната логика и в тази връзка не е налице твърдяната от касаторите грешка при формирането на вътрешното убеждение на съда. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, свързани с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във въпросите се съдържат твърдения на касаторите, които не отговарят на действителното положение по делото. При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение въззивният състав е изложил изчерпателни мотиви като е подложил на самостоятелна преценка всички доказателствата, които е счел за относими за спора. Отделно следва да се има предвид, че въпросите, базирани на становището на касаторите за необходимост от излагане на мотиви, съпоставящи изводите на първата и на втората инстанция, не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, с предвиденото в действащия ГПК въззивно производство, е предоставена възможността на въззивния състав (в рамките на правомощията му по чл.269 ГПК), да изведе самостоятелни фактически и правни изводи, различни от тези на първата инстанция. Меродавно в случая за липсата на основание за допускане на касация е обстоятелството, че променяйки първоинстанционното решение относно дължимия размер на обезщетенията, апелативният състав е изложил свои самостоятелни мотиви. Несъгласието на касаторите с правните изводи на съда, по своята същност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Не могат да обосноват наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК материалноправните въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касаторите практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследниците на пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при определяне на полагащите се на касаторите обезщетения за неимуществени вреди в размер - съответно от 140 000лв. за ищцата и 130 000лв. за бащата (преди отчитане на съпричиняването), се е съобразил с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно - възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и родителите му, характера и интензивността на преживяваните от ищците болки и страдания от внезапната и трагична загуба на своя 28 годишен по-голям син. В тази връзка не може да се сподели виждането на касаторите, че съдът е решил въпросите в отклонение на цитираната практика на ВКС като не е потърсил точен паричен еквивалент на болките и страданията на ищците. Не са значими за конкретния правен спор и въпросите относно значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като въззивният съд изрично е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид съществуващите лимити на отговорност на застрахователите към датата на ПТП (07.06.2012г.) и стандарта на живот в страната при посочени в решението средностатистически показатели за доходите. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторите аргументират становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният състав е анализирал събраните по делото доказателства, относими към възражението на ответното дружество по чл.51, ал.2 ЗЗД като е изложил аргументи в подкрепа на становището, че в случая е налице за съпричиняване на вредоносния резултат. Некоректно във въпросите се твърди, че съдът е решил спора в противоречие със заключението на вещото лице по извършената пред първата инстанция автотехническа експертиза, доколкото в заключението на вещото лице Г. (по задача №3) е направен извода, възприет изцяло както от първата, така и от въззивната инстанции, че „при движение с разрешената скорост за населеното място от 50 км/ч., мотоциклетистът е разполагал с техническата възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати настъпването на произшествието”. Нито един от формулираните от касаторите въпроси относно материалноправните предпоставки, обуславящи приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на неговия обем, няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящ допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите се базират на неверното твърдение на касаторите за липсата на доказателства, установяващи действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Съдът е приел безусловно, че скоростта на движение на мотоциклетиста преди удара е била 145 км./ч., която е значително над разрешената скорост от 50 км./ч. в населено място и същевременно е била несъобразена скорост със съответната пътна обстановка. Във въпросите необосновано се твърди, че съдът е приел съпричиняване на вредоносния резултат при липса на установена по делото причинна връзка между превишената скорост и смъртта на сина на ищците. Както бе посочено по-горе, в мотивите към обжалваното решение въззивният състав е обосновал наличието на причинна връзка между допуснатите от пострадалия мотоциклетист нарушения на правилата за движение и вредоносния резултат, със заключението на вещото лице сочещо, че при движение с позволената скорост, ударът би бил предотвратим от техническа гледна точка. Въззивният състав е изложил съображения защо приема, че съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД в размер на 45%, анализирайки тежестта на допуснатите от участниците в ПТП нарушения. Отделно следва да се отбележи, че не може да се даде принципен отговор за размера на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД при конкретната установена по делото фактическа обстановка, за да може да се обоснове становище, че въпросите, свързани с приетата от съда степен на съпричиняване, са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ., че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На основание чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Настоящият състав отчита обстоятелството, че спорът пред касационната инстанция приключва без провеждане на открито съдебно заседание. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,