Определение № 2840 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 732/07.02.2023 г. на Д. В. Б., С. Д. Х., В. Д. В., В. В. Б., чрез адвокат Д. Г., срещу въззивно решение № 250/30.09.2022 г. по в. гр. д. № 322/2022 г. на Окръжен съд - Сливен. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Ответниците по касация – П. Д. Г. и Р. Д. И., чрез процесуалния им представител адвокат Н. П., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които оспорват жалбата по същество. В отговорите се съдържа искане за присъждане на сторените съдебни разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 64/12.04.2022 г. по гр. д. № 181/2021 г. на Районен съд – Нова Загора, с което е отхвърлен предявеният от Д. Б., С. Х., В. В. и В. Б. срещу Р. И., П. Г., Н. Г., М. Г., С. Г., Х. Х. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците в качеството им на наследници на Д. В. Б. – починала на 09.09.2018 г., са собственици на 101 км.м. от имот със стар планоснимачен номер * в кв.*, УПИ *, по регулационния план на [населено място], приет със заповед № 353 от 18.04.1960 г., попадащ към настоящия момент в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, при квоти: по 1/3 ид. ч. от частта на наследодателката Д. Б. по отношение на С. Х. и В. В. и по 1/6 ид. ч. от частта на наследодателката Б. по отношение на Д. Б. и В. Б.. Въззивният съд е възприел изцяло изложените от първата инстанция фактически и правни изовди и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено, че на 12.08.1921 г. е одобрен регулационен план на [населено място], действащ до 1958 г., съгласно който имоти УПИ *- *, * и УПИ * -*, *, кв.74 при графично направен анализ попадат като местоположение върху УПИ *- * - собственост на Т. Р. и УПИ * * - собственост на И. и В. К.. С приетия регулационен план от 1960 г. част от УПИ * -* и УПИ * * образуват УПИ * в кв.* с нов пл. № * – собственост на Д. Д., И. Ж. и И. И., съгласно представен по делото разписен лист. В периода между 1960-1968 г. е реализирано строителство на две двуетажни жилищни сгради в процесния УПИ *- *. През 1977 г. е приет нов регулационен план, с който част от кв. 74 (бивш кв.*) в УПИ * е отреден за комплексно-жилищно строителство. Поземленият имот с пл. № * е разделен на три нови имота - пл. № *, пл. № * и пл. № *. Със заповед от 1991 г. е одобрен проект за подробен устройствен план – план за регулация и застрояване. Процесните имоти попадат в кв. 74, УПИ -* *, * и УПИ * -*, *. С частично изменение на плана от 2001 г. на УПИ * *, * са придадени 125 кв.м. от УПИ * -*. Съдът е приел, че последният регулационен план от 1991 г. не е приложен по отношение на процесните имоти, поради което собствениците на поземлен имот с идентификатор № * са се възползвали от законовото си право за промяна на плана по смисъла на §8 от ПР на ЗУТ. От бившия имот с пл. № * в кв.*, УПИ * по регулационния план на [населено място] от 1960 г. са образувани три имота с планоснимачни номера – *, * и *, които след одобряването на кадастралната карта на [населено място] със заповед от 2010г. на Началника на АГКК са заснети като ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***. От заключението на вещото лице по назначената техническа експертиза е установено, че имотът със стар пл. № * в кв. *, УПИ *, попада в посочените имоти с идентификатори ***, *** и ***. Посочено е, че външните граници на имотите са с минимални разминавания с границите на бившия имот с пл. № *. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел за недоказано твърдението на ищците, че след сключването на няколко разпоредителни сделки от Д. Б. с ид.ч. от имот с площ от 720 кв.м., в нейна собственост са останали 101 кв.м. от процесния имот. Имотът на Д. Б. е изцяло прехвърлен на трети лица. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с цитиарната от касатора практика на ВКС. Съобразно Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и правнорелевантни факти, като е посочил, че имотът, собственост на Д. Б. е изцяло прехвърлен,без остатък в нейния патримониум. В тази връзка са съобразени нотариален акт № 45/1954г. за собственост на К. върху дворно място от 460 кв.м. /по скица 735кв.м./ и регулационните промени на имота. Проследявайки не само математическия сбор на прехвърлените на ответниците части, но и регулационните изменения, въззивният съд е изложил мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Приел е, че не е установена твърдяната от ищците съсобственост с ответниците по отношение на 101 кв.м. ид.ч. от имот с обща площ 720 кв.м. Несъгласието на касатора с тези изводи е въпрос по същество, който изисква преценка на доказателствата и фактите по настоящия правен спор, което не може да бъде предмет на производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, направеното в отговора на касационната жалба искане и приложените доказателства, жалбоподателите следва да заплатят разноски на всеки от ответниците по касация: Р. Д. И. и П. Д. Г., в размер на 1200 лева за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.