Определение № 3357 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3510/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 16975 от 21.06.2024 г., подадена от В. Ф. В. - Т. и Х. Х. Т. чрез адвокат М. З. от САК срещу въззивно Решение № 501 от 25.04.2024 г. по в.гр.д.№ 2427/2023 г. на Софийски апелативен съд, VІІ гр.състав.

Ответницата по касация Т. П. Н. е депозирала отговор чрез адвокат А. С. от САК. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260767 от 29.05.2023 г. по гр.д.№ 4467/2020 г. на Софийски градски съд, I-9 гр.състав, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС, по отношение на В. Ф. В. - Т. и Х. Х. Т., че Т. П. Н. е собственик на основание наследство върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4 (подробно описан в диспозитива), като ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху имота.

Въззивният съд е приел, че като наследница на родителите си, ищцата се легитимира като собственик на процесното жилище. За недоказани е приел твърденията на ответницата за оставени в нейна полза саморъчни завещания от баба й и дядо й. Посочил е, че по делото са налице събрани гласни доказателства, чрез разпит на други двама свидетели, различни от доведените от ответницата, които са заявили, че не им е известно да са налице подобни саморъчни завещания. По делото не са налице доказателства ответницата да е проявила нужната активност по обявяване на саморъчни завещания през 2013 г. - 2014 г., като не са налице и данни за водено някакво досъдебно или съдебно наказателно производство във връзка с противозаконното им отнемане от страна на ищцата Т. Н..

Прието е още, че ответниците, чиято е била доказателствената тежест, не са установили да са придобили правото на собственост върху процесния апартамент по давност. Установено е по делото, че В. В. е живяла в имота като член на семейството - внучка на наследодателите на ищцата. Не е доказано от разпитаните свидетели или от други доказателства, да й е било предадено владението върху имота приживе от нейните дядо и баба, а след тяхната смърт - от ищцата Т. Н., и съответно упражняването на фактическата власт за процесния период въз основа на такова предаване. Твърденията за упражнявано от ответницата повече от 10 години недобросъвестно владение се опровергават от показанията на свидетеля Ф. В. – неин баща, дадени пред първата инстанция, в които той сочи, че в процесното жилище В. живеела в някакъв период от време и с нейните родители, но далеч не през цялото време, тъй като не се разбирала с дядо си и баба си и затова живеела другаде, вкл. по квартири. Това се потвърждава и от показанията на свидетеля Н. Б., баща на детето на ответницата, който сочи, че докато били заедно с В. живеели известно време в апартамента на [улица], но не през цялото време в процесния период, който се релевира по делото, а отделно от това имало и друг период, в който били разделени с нея, но тя живеела около 5 години с друг човек и на друго място. Отделно от това въззивният съд е приел, че ищцата Т. Н. не е изгубвала владението върху процесния имот, тъй като, макар и да е живяла в Германия в периода от 1997 г. до 2018 г. (когато се завръща окончателно в родината си), тя е посещавала България всяка година поне по един или два пъти и е отсядала в имота, в който смисъл са показанията на свидетелите Б. и В..

Прието е, че упражняваната от ответницата фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, както и че за да се трансформира същата във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяна в намерението, с което държи имота, на собственика. В случая ответницата нито самостоятелно, нито заедно със своя съпруг – другия ответник по делото, са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, нито са демонстрирали пред ищцата промяната в намерението си да станат от държатели владелци. След смъртта на бабата и дядото на ответницата взаимоотношенията са продължили при същите условия, т.е. и след придобиване на имота от ищцата Т. Н. по наследяване имотът се е ползвал от двамата ответници с нейното съгласие. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за осъществявано от ответниците държане, а не владение върху процесната вещ, както и че никога това държане не е било трансформирано във владение, за да започне да тече придобивна давност.

За неоснователни са намерени и доводите във въззивната жалба, свързани със спора между страните относно това кога са извършвани подобренията и кой е финансирал същите. В изслушаната пред градския съд СТЕ, вещото лице не е посочило съответен период, през който със сигурност подобренията са били извършвани, а само е дало стойността им /респ. стойността на жилището/ към края на посочени в задачите на СТЕ крайни времеви периоди. Ответниците не са ангажирали писмени доказателства за закупуване на материали и стоки за извършвани СМР, заплащане за положен труд от майстори или каквито и да са други документи, свързани със сторени от тях разходи за твърдените подобрения. Що се отнася до гласните доказателства, те са противоречиви – различни неща твърдят свидетелите Б. и В. /от една страна/, друго – свидетелите Н. и К.-Д. /от друга страна/. Показанията и на двете групи свидетели са преценени през призмата на чл. 172 ГПК. Въззивният съд е приел, че няма основание да не се кредитират показанията на свидетелите Б. и В., които имат много по-преки и непосредствени впечатления от процесните събития – кой кога е живял в жилището, кога са правени ремонтите, кой е давал парите за тях – в сравнение със свидетелите Н. и К.-Д., които никога не са живели там. Освен това свидетелят В., баща на ответницата и бивш съпруг на ищцата, не би имал интерес да свидетелства против дъщеря си и в полза на бившата си съпруга, с която не поддържа отношения след развода им, а напротив – именно поради сравнително равната му отдалеченост и от двете жени, получила се през годините /неотречена от никого/, e прието, че показанията му следва да се кредитират. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че от страна на ответниците не са ангажирани доказателства, които по безспорен начин да установяват, че описаните в отговора на исковата молба подобрения са извършени именно от тях и то в процесния период, а този факт е изрично оспорен от ищцата по ревандикационния иск - с възражението, че подобренията в апартамента са извършени много по-рано от исковия период и то с нейни средства и тези на съпруга й. Направен е извод, че не е проведено пълно и главно доказване от страна на двамата ответници нито за периода на извършване на СМР, нито за това, че с техни средства /изцяло или частично/ са извършвани тези подобрения, за да им се присъдят като стойност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните – установеното в задължителната практика на ВКС изискване за пълно изясняване на делото и обсъждане на всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните;

2. За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните - за внимателно и критично обсъждане на показанията на заинтересованите свидетели;

3. Необходимо ли е да се манифестира намерение за своене за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по въпрос № 1 - ППВС № 1 от 13.07.1953 г. по гр.д.№ 1/1953 г., Решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д.№ 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., по въпрос № 2 - ППВС № 1 от 13.07.1953 г. по гр.д.№ 1/1953 г., Решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431/2021 г. на ВКС, І г.о., Решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 2 от 11.01.2024 г. по търг.д.№ 2195/2022 г. на ВКС, ІІ т.о., по въпрос № 3 - Решение № 50035 от 25.08.2023 г. по гр.д.№ 1901/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр.д.№ 2420/2017 г. на ВКС, І г.о., Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3873/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 60123 от 16.11.2021 г. по гр.д.№ 50/2021 г. на ВКС, ІІ г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 1 от изложението е принципно значим при разглеждането на всяко гражданско дело, но в конкретния случай въззивният съд е постановил своето решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, като е посочил върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства, като са взети предвид и валидно заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото по вътрешно убеждение и в тяхната съвкупност. В съответствие включително с цитираната от касаторите практика, съдът е обсъдил в съответствие с чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно за релевантните факти, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните факти по делото и доводи на страните. От съществено значение във фазата по селектиране на жалбите е преценката дали са спазени изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК (което в случая е налице), като несъгласието на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 2 от изложението се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира или не кредитира показанията на отделните свидетели. Преценката на въззивния съд за недоказаност на наведеното от ответницата придобивно основание, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в етапа на селектиране на жалбите се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 3, свързан с елементите от фактическия състав на придобивната давност. Посочената от жалбоподателката практика на ВКС не е относима към спора по настоящото дело и не обуславя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираните от касаторите актове ВКС се е произнесъл по приложението на института на приобивната давност в отношенията между сънаследници, когато е налице предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели - кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, респ. дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт, когато на изразяването на тази воля са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда. В настоящия случай страните не са били съсобственици на имота в нито един момент, те не са сънаследници, наред с което не е доказано да е осъществено предаване на владение от страна на титулярите на вещното право в полза на ответниците, поради което постановените от ВКС разрешения не намират приложение към разглеждания казус.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да заплатят на отвеницата по касация разноските за защитата й пред ВКС – сумата 1 200 лв., представляваща заплатено по банков път възнаграждение за един адвокат (л.л. 28 - 30).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия