Определение № 1174 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2101/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогт: Живот н Здраве“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. М. срещу решение № 184 от 22.06.2024 г. по в. гр. д. № 459/2023 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която ответното застрахователно дружество е осъдено да плати на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 60 000 лв. до 90 000 лв. или за разликата от 30 000 лв., както и в частта за присъдените на ищцата разноски и адвокатско възнаграждение.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон – чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и липсата на всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, житейски нелогична и неправилна оценка на доказателствата по делото.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на ,,възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“? - противоречие с трайно установената практика на ВКС по въпроса относно справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, относно съобразяване лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и икономическата конюнктура.

2. Каква степен на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетена при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано при условията на пълно и главно доказване грубо нарушаване па правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл. 113 и чл. 114, т. 1 ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице? – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43/15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 750/30.11.2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на ВКС, ТК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2 връзка с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК? – противоречие с определение № 1/06.01.2017 г. по гр. д. № 3594 /2016 г. на ВКС, ГК, I г. о.

Касаторът поддържа, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответницата Г. И. И. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуални представители адвокат Н. Н. Д. и адвокат Г. Г. Р. оспорва касационната жалба, като поддържа, че в нея не се съдържат точно и изчерпателно формулирани от касатора основания за достъп до касация и аргументация на формулираните въпроси, нито е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение /сега с изменено заглавие – Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение - твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въз основа на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, свидетелски показания и заключения на комплексната автотехническа и съдебномедицинска експертиза и комплексната съдебна психиатрично-психологична експертиза въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП: 1/ настъпило на 25.10.2021 г. около 08:50 ч. в района след кръстовището на [улица]с [улица]в [населено място], по посока „Булмаг“, ПТП между лек автомобил марка „Фолксваген“, модел Голф, рег. [рег.номер на МПС], управляван от Надежда А. С. и пешеходката Г. И. И.; 2/ причинени на ищцата телесни увреждания, болки и страдания от преживените травматични увреждания; 3/ виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил; 4/ наличие към датата на събитието по отношение на лекия автомобил на сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обективиран в полица № BG/30/121000192567/22.01.2021 г. с валидност до 21.01.2022 г. и застраховател „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД.

За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер 150 000 лв., съдебният състав е взел предвид вида на телесните увреждания, изразяващи се контузия на главата - голям подкожен хематом челно вляво, фрактура на горната стена на лявата очница, фрактура на носни кости, дифузна травма на мозъка - малко количество кръв в коровите бразди вляво, вътремозъчен кръвоизлив в областта на базалните ядра на дясното мозъчно полукълбо, пробив в предния рог на дясното странично мозъчно стомахче, наличие на кръв в четирите мозъчни стомахчета и кома. Отчел е проведеното консервативно лечение, продължило три седмици в два етапа - първоначално ищцата е била настанена в ОАИЛ за интензивно лечение за период от 14 дни, където е била седирана, релаксирана и поставена на изкуствена белодробна вентилация през първите 8 дни, изцяло зависима от обслужващия я медицински екип, а след стабилизирането на състоянието й е била приведена в нервохирургичния сектор на хирургичното отделение за още 7 дни. Съобразил е констатираната левостранна хемипареза, която е била динамично проследена, липсата на неврологичен дефицит към 04.11.2021 г., започналото обратно развитие на вътремозъчния хематом, постепенното проясняване на съзнанието на ищцата, както и че към 15.11.2021 г. ищцата е била в добро общо състояние, спокойна, адекватна, контактна, ориентирана за време и място, без субективни оплаквания. Въз основа на заключенията на комплексната автотехническа и съдебномедицинска експертиза и комплексната съдебна психиатрично-психологична експертиза въззивната инстанция е приела, че към момента на депозиране на заключенията ищцата е клинично здрава що се касае до получените от ПТП телесни увреждания, налице е спорадично непостоянно главоболие, за което й е предписан обезболяващ препарат, както и хранителна добавка за подобряване на паметта и концентрацията, както и е установила, че споменът от преживяното ПТП е покрит с амнезия, стресогенният момент е изместен на по-късен етап, когато е разбрала за инцидента и е осъзнала случилото се по време на болничния си престой. За определяне на размера на обезщетението съдебният състав е взел предвид, че след претърпяване на ПТП и в причинно-следствена връзка с него пострадалата е развила постконтузионен синдром, представляващ психично заболяване в широк смисъл на понятието, което се характеризира с комплекс от психични /уморяемост, затруднена концентрация, тревожност, раздразнителност, депресивни мисли, страхове, инсомния, чувствителност към дразнители/, неврологични /главоболие, вестибуларни смущения/, вегетативни и поведенчески симптоми. Отчел е, че посоченото заболяване налага лечение при специалист психиатър, което пострадалата е провеждала в продължение на година преди депозиране на заключението и продължава към настоящия момент, като възстановителният процес от постконтузионния синдром е с продължителност от няколко месеца до няколко години и все още не е приключил. Въззивният съд е съобразил преживените силни болки и страдания, проясняването на съзнанието след инцидента, затрудненията в личното хигиенно и битово обслужване на ищцата в болницата и два месеца след изписването й, когато е била на легло и зависима от грижите на своя син и снаха си, нуждата от чужда помощ при придвижване и задоволяване на хигиенните и битови потребности при постепенното й раздвижване през периода от втория до третия месец след изписването от болницата, обстоятелството, че ищцата е говорела несвързано за предходни събития в живота си и бъркала името на снаха си. Съдебният състав е взел предвид пенсионната възраст на ищцата, обстоятелството, че преди инцидента тя е била усмихнат и приветлив човек, а след процесното ПТП започнала да проявява затвореност, социално оттегляне, плахост и раздразнимост, нежелание да напуска дома си, ограничила контактите си и изпитвала страх от автомобили. Въззивната инстанция е изложила и съображения, че отчита икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, размерът на минималната работна заплата за 2021 г., лимитите на застрахователно покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които са само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото.

Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна ищцата, изразяващо се в пресичане на необозначено за това място, при засилен трафик и несъобразяване с отстоянието и скоростта на приближаващите се автомобили, поддържано в двете инстанционни производства, е прието за основателно до размер 40% за пострадалата. За да определи съпричиняването от страна на ищцата в посочения размер, съдебният състав е изяснил механизма на процесното ПТП въз основа на заключението на комплексната автотехническа и съдебномедицинска експертиза, установил е, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да възприеме своевременно пешеходката при навлизането й в дясната пътна лента, когато се е намирал на разстояние от около 11 - 14 метра от мястото на удара, съответно е имал техническа възможност да предотврати удара, тъй като опасната зона за спиране, предвид скоростта на движение на автомобила, е била 6,80 метра, както и че пешеходката е имала възможност да възприеме своевременно движещия се към нея лек автомобил, да спре и да го пропусне да мине преди нея. Съобразил е изрично вмененото на водача на МПС с разпоредбата чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 116 ЗДвП задължение да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства, поради което е заключил, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата е в размер 40%.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправен въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищцата е изпитала от причинените й увреждания, техните продължителност, интензитет, лечението в болница, продължаващия възстановителен процес от постконтузионния синдром с лечение при психиатър, възрастта на пострадалия.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС изрично е посочила, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди отчита икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, размера на минималната работна заплата за 2021 г., лимитите на застрахователно покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които са само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото.

Вторият правен въпрос е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос не е осъществена твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 60/23.05.2024 г. по т. д. № 2230/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 345/11.06.2024 г. по гр. д. № 3497/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 468/10.07.2024 г. по гр. д. № 3263/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/27.07.2017 г. по т. д. № 817/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е наличието на съпричиняване на вредата от страна на ищцата и е извършил преценка за конкретния принос на всеки от участниците в съответното ПТП.

Процесуалноправният въпрос по т. 3 от изложението е относим към правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително в насрещната въззивна жалба и отговора, ако има подадени такива и въззивната жалба се разглежда от въззивната инстанция. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Апелативен съд – Варна в съответствие с константната практика на ВКС е установил правнорелевантните факти и обстоятелства въз основа на събраните доказателства, установил е механизма на процесното ПТП, обсъдил е възражението за съпричиняване и към установената фактическа обстановка е приложил съответните материалноправни разпоредби.

Различният изход в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело. Фактът, че касаторът не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателствата фактически и правни изводи във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и размера на приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на посочените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не се касае до противоречиво тълкуване на релевантните правни норми, нито до различни възприети правни разбирания, нито до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Предвид фактическата и правна сложност на делото и при съобразяване, че правилата на Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /предишно наименование Наредба № 1/09.01.2004 г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения/ не могат да бъдат приложени с оглед задължителния характер на решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалните представители на ответницата адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер общо 3 000 лв. с включен ДДС.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение